Сугата Митра: да изградим училище в облаците

На сцената на TED2013 Сугата Митра, носител на TED Prize, изказва желанието си: Помогнете ми да построя Училище в Облаците, образователна лаборатория в Индия, където децата могат да изследват и учат един от друг, използвайки източници и наставничество от Облака. Вижте вдъхновяващият му поглед за самоорганизираните среди за обучение и научете повече на tedprize.org

Какво ще бъде бъдещето на обучението?

Аз имам план,

но преди да ви кажа какъв е той,

ще ви разкажа една история,

за да ви подготвя.

Опитах се да разбера

от къде идва начинът,

по който учим в училище.

Можете и да погледнете в далечното минало,

но ако се вгледате в училището такова,
каквото е в настоящето,

е доста лесно да забележите от къде е дошло то.

Станало е преди 300 години,

когато се родила последната

и най-голяма империя в историята ["Британската империя"].

Представете си какво е да се опитвате да ръководите парада,

цялата планета,

без компютри и телефони,

всичко се записвало на лист хартия,

а хората пътували с кораби.

Но Викторианците всъщност са успели да го направят.

Удивително е.

Те създали един глобален компютър,

направен от хора,

който съществува и до ден-днешен.

Нарича се "бюрократична административна машина".

За да може тази машина да работи,

ви трябват много хора.

И за това направили друга машина,
която да произвежда тези хора:

училището.

Училището произвежда хората,

които след това ще станат част от

бюрократична административна машина.

Те трябва да са еднакви

и да притежават три качества:

трябва да имат красив почерк, защото всичко се пише на ръка,

трябва да могат да четат

и трябва да могат да умножават,

да делят, да събират и изваждат наум.

Трябва до такава степен да си приличат, че ако вземеш един от Нова Зеландия

и го изпратиш в Канада,

той да е веднага функционален.

Викторианците били велики инженери.

Те изобретили система, която била толкова силна,

че и до ден днешен

продължава да произвжда еднакви хора

за машина, която вече не съществува.

Империята е в миналото.

Какво правим тогава с този модел,

който произвежда тези еднакви хора,

и какво ще правим за вбъдеще,

ако въобще ще правим нещо?

["Училищата, такива каквито ги познаваме днес, са отживелица"]

Това е доста силно изказване.

Казвам, че училищата, такива каквито ги познаваме днес, са отживелица.

Не казвам, че за нищо не стават.

Доста е модерно да се казва,
че образователната система за нищо не става.

Не че за нищо не става. Напротив, създадена е с брилянтна идея.

Просто вече нямаме нужда от нея.
Остаряла е.

Какви професии имаме днес?

Писарите са заместени от компютри.

Във всеки офис има много компютри.

А хората ги управляват,

за да вършат чиновническата им работа.

Тези хора няма нужда да имат красив почерк.

Няма нужда да смятат на ум.

Необходимо е да могат да четат.

Всъщност, необходимо е да могат да четат аналитично.

Това се отнася до настоящата ситуация,
но ние дори не знаем

как ще изглеждат професиите в бъдеще.

Знаем, че хората ще могат да работят
от всяка точка на света,

когато си поискат и както им харесва.

Как съвременното училище ще ги подготви

за този свят?

Натъкнах се на тази идея напълно случайно.

Преподавах програмиране

в Ню Делхи преди 14 години.

Близо до работата ми имаше един беден квартал.

И си мислех: "Как по дяволите тези деца

ще се научат някога да програмират?"

Или не им е нужно?

И едновременно с това имаше много родители,

богати хора, с компютри,

които ми казваха: "Знаете ли, мисля, че синът ми

има талант,

защото се справя чудесно с компютрите.

А дъщеря ми със сигурност е супер-интелигентна."

И така нататък. И изведнъж разбрах -

как може всички богаташи да имат

изключително интелигентни деца?

(Смях)

Къде сбъркаха бедните хора?

Направих дупка в стената,

която отделяше бедния квартал до офиса ми,

и оставих един компютър там, просто за да видя
какво ще се случи,

ако го дам на деца, които никога не са имали компютър,

които не знаят английски, не знаят какво е Интернет.

Децата се завтичаха.

Беше на 3 метра от земята и казаха: "Какво е това?"

А аз отговорих: "Ами, това е...не знам."

(смях)

Те ме попитаха: "Защо си го оставил тук?"

А аз им казах: "Ми, така."

А те: "Може ли да го пипнем?",
аз им казах: "Както искате."

И си тръгнах.

8 часа по-късно

ги намерихме да сърфират в Интернет и да се учат взаимно.

И си казах: "Но това е невъзможно, защото...

Как е възможно това? Те не знаят нищо."

Колегата ми каза: "Не, просто е.

Някой от твоите ученици сигурно е минал

и им е показал как да използват мишката."

А аз казах: "Да, възможно е."

И така, повторих експеримента. Отидох на 300 мили от Делхи

в едно наистина закътано селце,

където шансовете да срещнеш софтуерен инжeнер

са много малки. (смях)

И там повторих експеримента.

Нямаше къде да отседна, така че само оставих компютъра,

тръгнах си и се върнах след няколко месеца,

когато открих, че децата играят игри на него.

Когато ме видяха, казаха:

"Искаме по-бърз процесор и по-добра мишка."

(смях)

И казах: "Как по дяволите знаете всичко това?"

А те ми казаха нещо интересно.

С раздразнение ми казаха:

"Ти ни даде машина, която работи само на английски,

така че трябваше сами да се научим на английски, за да я ползваме. " (смях)

Тогава за пръв път в ролята си на учител

чух "сами да се учим" да звучи толкова естествено.

Ето и един бърз поглед от тогава.

Това е първят ден от Дупката в Стената.

От ваше дясно е 8-годишно дете.

От ляво е неговата ученичка.
Тя е на 6.

И той я учи как да сърфира в Интернет.

И на всички места в страната,

където повторих този опит,

получавах все същия резултат.

["Филмът Дупка в стената - 1999"]

8-годишно дете казва на по-голямата си сестра
какво да прави.

И накрая, момиче обяснява на маратхи какво е това

и казва: "Вътре има процесор".

И така, започнах да публикувам.

Публикувах навсякъде. Записвах и измервах всичко

и казвах: "За 9 месеца, група деца,

оставени сами с компютър, независимо на какъв език работи той,

ще достигне нивото на западна секретарка."

Виждал съм го хиляди пъти.

Но ми беше любопитно какво още биха могли да направят,

ако можеха да направят това.

Започнах опити на други теми

например - с произношение.

Има една общност от деца в Северна Индия,

чието произношение на английски е наистина лошо,

а на тях им беше нужно добро произношение,
за да си намерят по-добра работа.

Дадох им програма за запис на глас

и казах: "Говорете, докато компютърът не напише това, което казвате“"

(смях)

Те се справиха и вижте малък откъс от това.

Компютър: Приятно ми е да се запознаем.
Дете: Приятно ми е да запознаем.

Сугата Митра: Причината, заради която, спрях на лицето

на тази млада дама, е понеже подозирам,
че много от вас я познават.

Тя в момента работи в кол-център в Хайдарабад

и може би ви измъчва,
ако дължите пари по кредита си,

с много ясен английски акцент.

А хората се чудеха до къде може да стигне това“

Къде да спре?

И така, реших да разруша собствения си довод

и да предложа нещо абсурдно.

Хипотетично, дори налудничаво.

Тамил е език, на който се говори в Южна Индия.
И така, запитах се

могат ли деца, които говорят на тамил в Южна Индия,

да научат биотехнологията на възпроизвеждане на ДНК
на английски език

от компютър на улицата?

Казах си, че ще направя оценка на резултатите.
Те ще получат нула точки.

Ще прекарам няколко месеца там,
после ще замина за няколко месеца,

ще се върна, пак ще получат нула.

Ще се върна в лабораторията и ще кажа,
че се нуждаем от повече учители.

Намерих едно село - Каликупам в Южна Индия.

Инсталирах компютри на принципа на "дупка в стената",

свалих от Интернет всякакви неща
относно възпроизвеждане на ДНК,

повечето от които самият аз не разбирах.

Децата се втурнаха към него, интересувайки се какво е това.

Казах им "Темата е много актуална и важна,
но всичко е на английски."

А те ми отговориха: "Как можем да разберем толкова сложни английски думи

и всичките тези диаграми и химични уравнения?"

И тъй като вече бях разработил новия педагогически метод,

веднага имах възможността да го приложа, така че им казах - "Нямам ни най-малка представа."

(Смях)

"И така или иначе трябва да тръгвам."

(Смях)

И така, оставих ги за няколко месеца.

Изкараха нула точки на теста, който им дадох.

Върнах се след няколко месеца,

децата ме наобиколиха и казаха:
"Нищо не разбираме“"

И си казах: "Е какво ли очаквах?"

"Но, все пак, колко време ви отне

преди да осъзнаете, че нищо не разбирате?"

А те ми отговориха "Ние не сме се отказали.

Всеки ден го изучаваме."

А аз им казах: "Как така? Нищо не разбирате,

а продължавате да го изучавате вече втори месец?
Защо?"

И едно малко момиченце, ей сега ще я видите,

вдигна ръка и ми каза на развален тамил и английски:

"Освен че

неправилното възпроизвеждане на молекулата на ДНК
причинява болести,

нищо не разбрахме."

(Смях) (Аплодисменти)

И така, отново им дадох тест.

И получих невъзможен от образователна гледна точка резултат, между 0 и 30 процента успеваемост,

за 2 месеца, в тропическата жега,

с помощта на компютър под едно дърво,
на език, който не разбираха,

правейки нещо, което е десетилетия пред тяхното време.

Абсурдно. Но трябваше да следвам викторианската норма.

30% не е достатъчно.

Как да ги накарам да минат теста? Трябват им още 20 точки.

Не можах да намеря учител, но за сметка на това намерих една тяхна приятелка,

22-годишно момиче, счетоводителка,

която си играеше с тях постоянно.

Помолих я: "Можеш ли да им помогнеш?"

А тя отговори: "Категорично не.

Аз не съм учила природни науки в училище. Нямам представа

какво правят под това дърво по цял ден.
Не мога да ти помогна."

А аз й казах: "Виж сега. Използвай метода на бабата."

Тя се учуди: "Какво е това?"

Казах й: "Застани зад тях

и каквото и да правят, само им казвай:

"Я, как го направихте?

Какво има на следващата страница? Боже, когато бях на вашата възраст, никога нямаше да мога да направя това."

Сещаш се, като баба."

И така, тя прави това още два месеца.

Резултатът скочи до 50%.

Каликупам беше на нивото

на престижното училище в Ню Делхи,

в което децата богаташите се учеха от най-добрия преподавател по биотехнологии.

Когато видях графиката, разбрах, че има начин да изравним игралното поле.

Ето го Каликупам.

(Деца говорят) Неврони....комуникация.

Камерата не е под правилния ъгъл, това е просто аматьорско видео,

но това, което тя казваше, както можете да отгатнете,

беше за неврони, а ръцете й бяха ето така

и казваше: "Невроните си комуникират".

На 12.

Та, какви ще са професиите на бъдещото?

Знаем какви са днес.

Как ще се учи? Знам как е в днешно време,

децата си играят с мобилните си телефони с една ръка,

а с другата държат учебниците си и ходят с неохота на училище.

А как ще е утре?

Възможно ли въобще да не се налага да ходим на училище?

Възможно ли е когато се налага да разберем нещо,

просто да намерим отговора за 2 минути?

Възможно ли е
(този въпрос наистина ме смая,

зададе ми го Николас Негропонте)

Възможно ли е да вървим към бъдеще,

където знанието е отживелица?

Но това е ужасно. Ние сме Хомо Сапиенс.

Знанието е това, което ни различава от маймуните.

Но погледнато от този ъгъл

на природата й е отнело 100 милиона години,

за да направи от маймуната

Хомо Сапиенс.

А на нас ни е отнело 10 000 години,
за да направим знанието отживелица.

Какво постижение!

Но трябва да го приложим в собственото ни бъдеще.

Изглежда, че ключът се крие в подкрепата.

Ако погледнете Куппам

или останалите опити, които проведох,

всичко опираше до "Уау",
до приветстването на ученето.

Има доказателства от невро-науките.

Когато мозъчния ствол, който е разположен по средата на мозъка,

е заплашен, се изключват всички останали функции на мозъка,

изключва префронталната кора и частите, благодарение на които учим,

изключва всичко това.

Наказанието и изпитите са възприемани като заплаха.

Караме децата ни да изключат мозъците си,

а после им казваме "Давай!"

Защо са създали такава система?

Защото е било нужно.

По време на Империята

е било нужно хората да оцеляват дори и при заплаха.

Когато седиш сам в окопите,

ако оцелееш, всичко е наред, минал си.

Ако ли не - си се провалил.

Но времената на Империите са в миналото.

Какво става с изобретателността в наше време?

Нужно е отново да обърнем везните

в полза на удоволствието, а не заплахата.

Дойдох в Англия, за да търся британски баби.

Сложих обява и флаери с надпис:

"Ако сте британска баба и имате Интернет връзка и уебкамера,

бихте ли ми отделили безлатно един час седмично?"

200 ми се обадиха още първата седмица.

Познавам най-много британски баби от когото и да било на света. (Смях)

Наричаме ги "Тhe Granny Cloud" (Облакът Баба)

"Тhe Granny Cloud" е он-лайн.

И ако някое дете има проблем, ние се свързваме с баба.

Тя се включва в Skype и решава проблема.

Виждал съм ги как го правят от едно селце, наречено Дигълс,

в северозападна Англия,

в лицето Тамил Наду, в Индия,

на 6000 мили от там.

Тя го прави само с един старовремски жест.

"Шшш."

Разбрахте ли?

Вижте това.

Бабата: Не можеш да ме хванеш. Кажете го.

Не можеш да ме хванеш.

Децата: Не можеш да ме хавнеш

Бабата: Аз съм Рижата брада.
Децата: аз съм Рижата брада.

Бабата: Браво! Много добре.

СМ: Та, какво стана тук?

Мисля, че е нужно

да погледнем на обучението

като на продукт от образователна самоорганизация.

Ако позволите на образователния процес
да се самоорганизира,

тогава знанието само идва.

Не става дума за това да направим така,
че знанието да дойде,

а да му позволим да дойде.

Учителят задвижва процеса,

а после се отдръпва с дължимото му уважение

и наблюдава как се случва обучението.

Мисля, че до това се свежда всичко.

Но как ще придобием знания? Как ще узнаем?

Имам намерение да изградя

самоорганизирана среда за обучение,

основана на интернет връзка, сътрудничество

и подкрепа.

Правил съм опити в много, много училища,

по целия свят и учителите

стоят и се чудят: "И това се случва от само себе си?"

А аз им казвам: "Да, от само себе си."
"А от къде знаете?"

А аз им отвръщам: "Няма да повярвате с какви деца съм работил

и от къде са те."

Ето го и SOLE в действие

(деца говорят)

Това е в Англия.

Този се грижи за закона и реда,

защото, нали се сещате, че няма учители.

Момиче: Броят на електроните не е равен на броя на протоните.
СМ: В Австралия

Момиче: като му дава положителен или отрицателен заряд.

Стойността на заряда на йона е равен на броя протони

в йона минус броя на електрони.

СМ: Десетилетия пред времето си.

И така, мисля, че в училищата SOLE имаме нужда от голям въпросник.

Чували сте за това и знаете какво значи.

По време на каменната ера мъжете и жените

са седели, гледали са небето и са казвали:

"Какви са тези блещукащи неща?"

Те направили първия въпросник, но ние сме изгубили следа от тези удивителни въпроси.

Опряхме нещата до тангенс на ъгъл.

Но това не е достатъчно секси.

На 9-годишно дете, бихте казали:

"Ако метеорит се е насочил към Земята,

как ще разберете дали ще я удари или не?"

И ако каже: "Какво, как?",

вие му отговорете: "Има един магичен свят. Нарича се тангенс на ъгъл."

и след това го оставете. Той ще си отговори сам.

Ето няколко снимки от училищата SOLE.

Задавал съм с невероятни, невероятни въпроси...

"Кога е започнал светът? Кога ще свърши?"

...на 9-годишни деца.

Тук става дума за това какво се случва с въздуха, който дишаме.

Това е направено от деца без помощта на учители.

Учителят само задава въпроса

и после се оттегля и се възхищава на отговора.

И така, какво е моето желание?

Желанието ми е

да проектираме бъдещето на обучението.

Не искаме да сме просто отделни части

на един велик човешки компютър, нали?

И така, необходимо е да проектираме бъдеще за обучението.

И трябва ... момент...

трябва го да кажа с точите думи,

защото е много важно.

Желанието ми е да помогна за проектирането на бъдеще за обучението

като подкрепям деца по целия свят

да повярват в собственото си чудо и способността си да работят заедно.

Помогнете ми да постоим това училище.

Ще се нарича "Училище в облаците".

В това училище децата ще се впускат в интелектуални приключения,

водени от големите въпроси, които медиаторите им задават.

Искам да го направя като

построя място, където да мога да изследвам това.

Това място на практика ще се управлява от само себе си.

Ще има само една баба,

която ще се грижи за здравето и безопасността.

Останалото е от облака.

Светлините ще се пускат и изгасят от облака

и т.н. и т.н. всичко ще се прави от облака.

Но имам нужда от вас за друго.

Вие можете на направите самоорганизирана среда за обучение

вкъщи, в училище, извън училище, в клубовете.

Много е лесно. Има много указания,

изработени от TED, които описват точно как да го направите.

Моля ви, моля ви направете го

на всички континенти

и ми изпратете данните,

а после аз ще ги съпоставя, ще ги приложа в Училището в облаците

и ще създам бъдещето на обучението.

Това е моето желание.

И едно последно нещо.

Ще ви заведа на върха на Хималаите.

На 12 000 фута височина, където въздухът е рядък,

веднъж монтирах два компютъра в "Дупка в стената"

и децата се завтекоха натам.

И казах на едно малко момиченце, което ме следваше навсякъде:

"Знаеш ли, искам да дам компютър на всеки, на всяко дете.

И не знам... какво да направя?"

И докато тихичко се опитвах да я снимам,

тя изведнъж вдигна ръката си така и ми каза:

"Ами действай!"

(смях) (аплодисменти)

Мисля, че беше добър съвет.

Ще последвам съвета й. Ще спра да говоря.

Благодаря ви. Много ви благодаря.

(аплодисменти)

Благодаря ви. Благодаря ви. (аплодисменти)

Много ви благодаря. (аплодисменти)