Дизайн с мисъл за слепите

Какъв би бил един град, проектиран за слепите? Крис Дауни е архитект, който внезапно губи зрението си през 2008 година. Той прави съпоставка на живота, в своя любим Сан Франциско, преди и след - и демонстрира как добре обмислените дизайни, които улесняват живота му сега, всъщност биха подобрили живота на всички, без значение зрящи или не.

Слизайки от автобуса

се насочих към ъгъла

за да тръгна на запад, на път към урок по брайлов шрифт.

Беше зимата на 2009

и аз бях сляп от около година.

Нещата вървяха доста добре.

Стигайки безопасно до другата страна,

се обърнах наляво,

натиснах бутона
за звуков сигнал на светофара

и зачаках реда си.

Тръгнах, когато чух сигнала

и стигнах безопасно до другата страна.

Когато стъпих на тротоара,

чух как един метален стол

се плъзна по бетонния тротоар пред мен.

Знам, че на ъгъла има кафене

и че отпред има столове,

за това се преместих на ляво

за да бъда по близо до улицата.

Същото направи и столът.

Предположих, че съм направил грешка

и се върнах надясно.

Столът се плъзна в перфектен синхрон.

Започнах леко да се притеснявам.

Мръднах на ляво

и столът се плъзна

блокирайки пътя ми.

Вече официално се побърквах.

Затова извиках:

'Кой, по дяволите, е там? Какво става?'

Именно тогава, покрай вика си,

чух нещо друго, едно познато потракване.

Звучеше познато,

и бързо се сетих за една друга вероятност.

Посегнах с лявата си ръка

и пръстите ми докоснаха нещо рошаво,

напипах ухо,

ухото на куче, може би голдън ретрийвър.

Каишката ѝ беше завързана за стола,

докато стопанинът беше влязъл за кафе,

а тя просто беше постоянна в усилията си

да ме поздрави и
може би да получи почесване зад ухото.

Кой знае, може би доброволно предлагаше услугите си.

(Смях)

Но тази кратка история всъщност

е за страховете и заблудите, съпътстващи

идеята за движението из града

без зрение,

привидно незабелязвайки околната среда

и хората наоколо.

Позволете ми да се върна назад и да поставя нещата в перспектива.

На деня на Свети Патрик през 2008 година

бях приет в болница за операция,

за премахването на мозъчен тумор.

Операцията беше успешна.

Два дни по-късно зрението ми започна да отслабва.

На третия ден си бе отишло.

Незабавно ме обзе усещане за страх,

за объркване, за уязвимост,

както всеки в моята ситуация би направил.

Но след като имах време да спра и да помисля,

всъщност започнах да осъзнавам,

че имам много неща, за които да съм благодарен.

В частност, се сетих за баща ми,

който почина от усложненията

на мозъчна операция.

Той беше на 36. Тогава бях на седем.

Така че, въпреки че имах много причини

да се боя от това, което ме очакваше

и нямах никакво понятие
точно какво щеше да се случи,

бях жив.

Синът ми все още имаше баща.

Освен това, не бях първият човек

изгубил зрението си.

Знаех, че трябва да има множество системи

и техники, които да ме обучат

как да водя пълноценен, значим и активен живот

без зрение.

Докато дойде време да ме изпишат от болницата,

няколко дни по-късно, аз си тръгнах с мисия,

мисия да изляза, да получа най-доброто обучение,

възможно най-бързо и да започна да строя живота си на ново.

След шест месеца вече се бях върнал на работа.

Обучението ми беше започнало.

Дори започнах да карам двойно колело

със старите си приятели колоездачи.

Пътувах до работа сам,

пеша през града и с автобус.

Беше много трудно.

Но това, което не бях предвидил,

през този бърз преход,

беше невероятното изживяване от съпоставянето

на усещанията ми като зрящ с тези на незрящ,

от същите места и същите хора,

за толкова кратък период от време.

От там достигнах до много прозрения,

или - както аз ги наричам - наблюдения,

Неща, които научих след като изгубих зрението си.

Тези наблюдения варираха от тривиални

до задълбочени,

от ежедневни до смешни.

Като архитект, това рязко съпоставяне

на усещанията ми като зрящ и незрящ

от същите места и същите градове

за толкова кратко време,

ме доведе до множество чудесни наблюдения

за самия град.

Най-главното от които

беше осъзнаването, че всъщност

градовете са фантастични места за слепите.

Също така бях изненадан

от склонността на града към доброта и грижа,

вместо към безразличие или по-лошо.

И тогава започнах да осъзнавам,

че слепите, като че ли имат

положително влияние над самия град.

Това ми се стори любопитно.

Нека се върнем назад и да разгледаме

защо градът е толкова добър за слепите.

Присъщо за обучението за възстановяване от загуба на зрението

е да се научите да разчитате
на всичките си не-визуални сетива,

на нещата, които иначе бихте игнорирали.

Сякаш един цял нов свят на сетивна информация

се разкрива пред Вас.

Бях наистина впечатлен от симфонията

от едва доловими звуци около мен в града,

които можете да чуете и чрез тях

да разберете къде се намирате,

как да се движите и къде да отидете.

По същия начин, само чрез хватката на бастуна,

можете да усетите
контрастиращи материи по земята,

и с течение на времето изграждате модел
за това къде се намирате

и на къде сте се запътили.

По същия начин, само слънцето,
печащо на едната страна на лицето Ви

или вятърът по врата Ви,

Ви дава представа за позицията

и напредъка Ви по улицата,

и движението Ви през времето и пространството.

Но също и обонянието.

Някои квартали и градове
имат свои собствени миризми,

както и местата и нещата около Вас,

и ако имате късмет, можете дори да следвате носа си

до новата пекарна, която търсите.

Всичко това наистина ме изненада,

защото започнах да осъзнавам,

че незрящите ми изживявания

бяха много по-многосетивни

отколкото зрящите ми изживявания
някога са били.

Това, което също ме впечатли,

беше колко се променяше градът около мен.

Когато си зрящ,

всеки като че ли се затваря в себе си,

всеки гледа своята работа.

Когато изгубите зрението си обаче,

историята става друга.

Не знам кой кого гледа,

подозирам, че много хора
гледат мен.

Не съм параноик, но където и да отида,

получавам купища съвети:

'Ела тук!', 'Мръдни натам!', 'Внимавай за това!'

Голяма част от информацията е добра.

Част от нея е полезна. Голяма част е противоречива.

Трябва да прецените
какво всъщност са имали предвид.

Част от нея е грешна и не е от помощ.

Но всичко това е хубаво като цяло.

Веднъж бях в Оукланд,

вървях по Бродуей и стигнах до един ъгъл.

Чаках звуковия сигнал на светофара

когато той прозвуча,
аз тъкмо щях да стъпя на улицата,

когато от изневиделица дясната ми ръка

бе сграбчена от един мъж.

Той дръпна ръката ми и ме задърпа
по пешеходната пътека.

Влачеше ме през улицата,

говорейки ми на китайски.

(Смях)

Сякаш нямаше изход от хватката на този мъж,

но той ме доведе безопасно.

Какво можех да направя?

Но повярвайте ми, има по-учтиви начини

да предложите помощ.

Ние не знаем, че сте там,

добре е първо да кажете 'Здрасти'

'Желаете ли помощ?'

Когато бях в Оукланд останах наистина впечатлен

от това колко градът се бе променил

със загубата на зрението ми.

Харесвах го като зрящ. Беше хубав.

Един напълно чудесен град.

Но когато изгубих зрението си

и вървях по Бродуей,

ме благославяха на всяка пресечка.

'Бог да те благослови, човече!'

'Давай, братко!'

'Бог да те благослови!'

Това не ми се случваше като зрящ.

(Смях)

Дори като незрящ, не получавам това отношение
в Сан Франциско.

Знам, че това притеснява
някои от слепите ми приятели,

не съм само аз.

Често се смята,

че тази емоция идва от съжаление.

Аз мисля, че произлиза от
споделената ни човечност,

от нашата сплотеност,
и мисля че това е много хубаво.

Всъщност, ако се чувствам омърлушен

просто отивам на Бродуей
в долната част на Оукланд,

разхождам се и за нула време

се чувствам по-добре.

Но това също показва как

уврежданията и слепотата

някак пресичат етническите, социални,

расови и икономически граници.

Уврежданията предоставят равни възможности.

Всеки е добре дошъл.

Всъщност, в обществото на хората с увреждания,
съм чувал да казват,

че има само два вида хора:

Тези с увреждания,

и тези, които още не са открили своето.

Това е един различен поглед над въпроса,

но аз смятам, че е прекрасен,

защото със сигурност е по-приобщаващ

от ние-срещу-тях

или здравите-срещу-увредените,

също така носи много повече честност и уважение

към крехкостта на живота.

Така че това, което бих искал
да отнесете със себе си на финала,

е не само, че градът е добър за слепите,

а и че градът има нужда от нас.

И съм толкова убеден в това,

че днес искам да ви предложа,

да приемем слепите
за прототипни обитатели на града

когато планираме нови, прекрасни градове,

а не да мислим за тях,

чак когато матрицата вече е излята.

Тогава е твърде късно.

Ако проектирате град, с мисъл за слепите,

ще се имате богата мрежа
от пешеходни тротоари,

с широк спектър на възможности за избор,

достъпни на самата улица.

Ако проектирате град, с мисъл за слепите,

тротоарите ще са щедри и предвидими.

Разстоянието между сградите
ще бъде добре разпределено

между хората и колите.

Всъщност, колите, кому са нужни те?

Ако си сляп не караш кола. (Смях)

Не се приема добре от околните. (Смях)

Ако проектирате град, с мисъл за слепите,

проектирате град със здрава,

достъпна, добре свързана система
за обществен транспорт,

свързваща всички части на града

и районите около него.

Ако проектирате град, с мисъл за слепите,

ще има работа, много работа.

Слепите също искат да работят.

Искат да печелят прехраната си.

Така че, проектирайки град, с мисъл за слепите,

надявам се започвате да разбирате,

че той всъщност би бил един по-приемствен,

по-справедлив град за всички.

И основавайки се на предишния ми опит като зрящ,

ми се струва като един доста готин град.

Без значение дали си сляп, имаш увреждане,

или все още не си намерил своето.

Благодаря ви!

(Аплодисменти)