Ако една история ви въздейства, действайте по нея

Историите са необходими, но те не са толкова магични, колкото изглеждат. Така казва писателката Сисонк Мсиманг. В тази забавна и изпълнена със смисъл лекция, Мсиманг подлага на съмнение нашето вторачване върху разказването на истории и излага наяве липсата на факти. През време, когато слушането се бърка с действието, Мсиманг ни моли да изключим телефоните си, да се отдалечим от екраните си и да встъпим в истинския свят, за да създадем план за справедливост.

По-рано тази година,

ми съобщиха, че ще изнасям ТЕД лекция.

Развълнувах се,
после се паникьосах,

после се развълнувах,
после се паникьосах.

Някъде между вълнението и паниката,

започнах да правя проучване.

И проучването се състоеше главно
от това да търся в Гугъл как се изнася

една чудесна ТЕД лекция.

(Смях)

И отделно от това,

търсех в Гугъл Чимаманда Нгози Адичи.

Колко от вас знаят коя е тя?

(Радостни викове)

И така я "гугълвах", защото
аз винаги я "гугълвам",

защото съм просто фен,

но и защото тя винаги има
интересни и важни неща за казване.

И комбинацията от тези две търсения

продължаваше да ме води към лекцията ѝ
за опасностите от една единствена история

за това какво се случва,
когато имаме само една призма,

през която разбираме
определена група от хора,

и това е перфектната лекция.

Това е лекцията, която бих изнесла,
ако бях станала известна първа.

(смях)

Знаете, вие знаете,нали,
тя е Африканка и аз съм Африканка,

и тя е феминистка, и аз съм феминистка,

и тя разказва истории,
и аз разказвам истории.

ето защо чувствах,
че това е моята лекция.

(Смях)

Така че реших,
че ще се науча да кодирам

и ще хакна интернета,

и ще сваля всички
съществуващи копия на тази лекция,

и след това ще ги наизустя,

и после ще дойда тук
и ще ги споделя сякаш са моята лекция.

Този план вървеше наистина добре,
освен частта с кодирането,

и тогава, една сутрин
преди няколко месеца,

се събудих

с новината, че съпругата
на един определен кандидат за президент

бе изнесла реч, която --

(Смях)

(Аплодисменти)

която страховито наподобявала реч,
изнесена от една от другите мои любимки,

Мишел Обама.

(Радостни викове)

Така реших, че най-вероятно трябва
да напиша моя собствена ТЕД лекция,

и заради това съм тук.

Тук съм, за да говоря за моито собствени
наблюдения за разказването на истории.

Искам да ви говоря
за силата на историите, разбира се,

но също така, искам да говоря
за техните ограничения,

особено за онези от нас, които се
интересуват от социалната справедливост.

Откакто Адичи изнесе тази лекция
преди седем години,

има бум в разказването на истории.

Историите са навсякъде.

Ако има опасност в това да се разказва
една и съща изтъркана стара история,

то си мисля, че има много поводи
за радост в разцъфтяването

на толкова много истории
и толкова много гласове.

Историите са противоотровата
за предразсъдъците.

Всъщност, днес, ако сте от средната класа
и имате достъп до интернет,

можете да сваляте истории
само с докосването на бутон

или погалването на екран.

Може да слушате звукови записи

за това какво е да израснеш
като далит в Колката.

Може да чуете как
коренен жител на Австралия говори

за изпитанията и победите при
възпитаването на децата му в достойнство

и гордост.

Историите ни карат да се влюбваме.

Те лекуват пукнатини
и свързват разделенията.

Историите дори могат да ни улеснят

да говорим за смъртта
на хора от нашето общество,

които не са важни,
защото историите ни карат да ни е грижа.

Нали?

Не съм сигурна,

а аз всъщност работя за място,
наречено "Центърът за истории."

Моята работа е да помагам
за разказването на истории,

които предизвикват общоприетите
разбирания за това какво значи да си черен

или мюсюлманин, или бежанец,
или всяка друга категория,

за която говорим постоянно.

Но аз започнах тази работа

след дълъг опит като активист
за социална справедливост,

така че са ми наистина
интересни начините,

по който хората говорят за
разказването на реални истории,

сякаш това е повече от забавление,

сякаш това е каталист
за социални действия.

Не рядко ще чуете хора да казват,

че историите
правят света по-добър.

Все повече, обаче, се притеснявам,
че дори най-трогателните истории,

особено историите за хора,
за които изглежда никого не го е грижа,

могат често да препречат пътя
на действията за социална справедливост.

Сега, това не е защото разказвачите
на истории целят да нанесат вреда.

Напротив.

Разказвачите често са добротворци
като мен и, както подозирам, вас.

Публиката на разказвачите на истории

често е от силно съчувстващи
и съпричастни хора.

Въпреки това, добрите намерения
могат да доведат до нежелани последствия.

и затова искам да предложа идеята,
че историите не са толкова магични.

Ето три -- защото
винаги трябва да са три --

три причини защо мисля,

че историите не е задължително да
правят света по-добър.

Първо, историите могат да създадат
илюзия за солидарност.

Нищо не може да се сравни с
приятното чувство, което получавате,

когато чуете някоя невероятна история

и се чувствате сякаш вие
сте изкачили планината, нали,

или пък че вие сте се сприятелили
с онзи затворник, осъден на смърт.

Но не сте.

Вие не сте направили нищо.

Слушането е важна,

но недостатъчна крачка
към социалните действия.

Второ, мисля, че често сме привлечени

към герои и протагонисти,

които са приятни и човечни.

И в това има логика, разбира се, нали?

Защото, ако харесвате някого,
то вас ви е грижа за него.

Обаче обратното също е вярно.

Ако не харесвате някого,

то вас не ви е грижа за него.

И ако не ви е грижа за него,

то нямате морална задълженост

да помислите за обстоятелствата,
които са оформили живота му.

Научих този урок,
когато бях на 14 години.

Научих, че всъщност
няма нужда да харесвате някого,

за да разпознаете неговата мъдрост,

и определено няма нужда
да харесвате някого,

за да застанете на негова страна.

Така, велосипедът ми беше откраднат,

докато го карах --

(Смях)

което е възможно, ако карате
достатъчно бавно, което аз правех.

(Смях)

Както си минавам напряко през полето

в квартала, в който израснах в Найроби,

а пътят е много неравен

и когато карате колело,

не искате да сте ей така --

(Смях)

Аз се движа така,
въртя педалите бавно,

и изведнъж се озовавам на земята.

На земята съм и поглеждам нагоре.

Виждам дете, което се отдалечава
с превозното средство за бягство,

което е моето колело,

и той е на 11 или 12 години,
а аз съм на земята

и плача, защото бях спестила
много пари за това колело.

И както си плача, ставам
и започвам да крещя.

Инстинктът ми се включва
и започвам да крещя: "Муизи, муизи!".

Това означава "крадец" на Суахили.

Отнякъде наизлизат всички тези хора

и хукват да го гонят.

Това е Африка, правосъдие
на тълпата в действие.

Нали?

Завивам на ъгъла
и те са го уловили,

хванали са го.

Заподозреният е заловен

и те го карат да ми върне колелото,

както и да ми се извини.

Отново типично Африканско
правосъдие, нали?

Така, те го карат да ми се извини.

Заставаме един срещу друг,

той ме поглежда и казва ,,извинявай",

но ме гледа с някаква необуздана ярост.

Той е много, много ядосан.

Това е първият път,
когато се изправям срещу някого,

който не ме харесва, просто
заради това, което представлявам.

Той ме поглежда с този
поглед сякаш да ми каже:

"Ти, с тази лъскава кожа
и твоето колело, ти си ми ядосана?"

Това беше труден урок,
че той не ме харесва,

но знаете ли, той беше прав.

Аз бях дете от средната класа,
живеещо в бедна страна.

Аз имах колело, а той почти нямаше храна.

Понякога посланията,
които не желаем да чуем,

тези, които ни карат да искаме
да излезем от кожата си,

са посланията, които имаме
най-много нужда да чуем.

На всеки обичан разказвач,
който пленява сърцата ви,

има още стотици,
чиито гласове са неясни и груби,

които нямат възможност да се изправят
на сцена, облечени в хубави дрехи.

Има милиони истории
за ядосани момчета на колело

и не можем да си позволим
да ги пренебрегнем,

само защото не харесваме
техните протагонисти

или защото това не е детето,
което бихме взели вкъщи с нас

от дома за сираци.

Третата причина, поради която мисля,

че историите не е задължително
да правят света едно по-добро място,

е това, че прекалено често
се интересуваме от личните истории

и така забравяме да погледнем
по-голямата картина.

Така ръкопляскаме на някого,

когато ни разкаже
за чувството си на срам,

но не винаги
свързваме това с потисничество.

Кимаме с разбиране, когато някой
ни каже как се е чувствал малък,

но не свързваме това с дискриминацията.

Най-важните истории,
особено за социалната справедливост,

са тези, които правят и двете неща.

Те са едновременно лични и ни позволяват
да изследваме и разберем политическото.

Но това не е само
за историите, които харесваме,

срещу историите, които
избираме да игнорираме.

Все повече и повече живеем в общество,
където има по-големи сили в играта,

където историите започват
да заменят новините при много хора.

Да?

Живеем във време, в което
сме свидетели на отхвърлянето на фактите,

в което емоциите ни управляват,

а анализът, той е някак скучен, нали?

Където ценим чувствата си повече
от това, което всъщност знаем.

Скорошен доклад на "Пю център"
за тенденциите в Америка

показва, че само 10 процента
от възрастните под 30 години

"имат голямо доверие на медиите."

Това е важно.

Това означава, че разказвачите
на истории печелят доверие

точно в същия момент,

в който много от медиите
губят доверието на масите.

Това не е хубаво,

защото, въпреки че историите са важни

и ни помагат да прозрем нещата
по много начини,

ние се нуждаем от медиите.

От годините ми на активист
за социална справедливост

знам много добре, че се нуждаем от
достоверни факти от медийните институции,

съчетани със силните гласове
на разказвачите на истории.

Това е, което оказва влияние
що се отнася до социалната справедливост.

Като последно заключение, разбира се,

справедливостта е това,

което прави света едно по-добро място,

а не историите. Нали?

Така че, ако се стремим към справедливост,

не трябва да се съсредоточаваме
върху медиите или разказвачите.

Трябва да се фокусираме върху публиката

или всеки, който някога е пускал радио,

или е слушал аудио запис.

Това включва всички нас.

Ето няколко заключения

за това, какво публиката може да стори,
за да направи света по добър.

На първо място, мисля,
че светът би бил по-добър,

ако публиката беше
по-любопитна и по-скептична

и задаваше повече въпроси
за социалния контекст,

който е създал онези истории,
които харесва толкова много.

Второ, светът би бил
по-добър,

ако публиката разпознаваше разказването
на истории като интелектуална дейност.

Аз мисля, че би било важно за публиката

да изисква повече бутони
на своите любими уеб сайтове.

Бутони, например, които казват:

"Ако ви хареса историята,

натиснете тук, за да подкрепите каузата,
в която вярва вашият разказвач."

Или: "Натиснете тук, за да допринесете към
следващата голяма идея на разказвача Ви."

Често ние сме верни на платформите,

но не задължително и на самите
разказвачи на истории.

И накрая, аз мисля, че публиката може
да направи света по-добър

като изключи телефоните си,

като се отдръпне от екраните си

и излезе в реалния свят
отвъд това, което усеща като безопасно.

Алис Уолкър е казала:

"Погледнете добре настоящето,
което изграждате.

То би трябва да изглежда
като бъдещето, за което мечатаете."

Разказвачите на истории могат
да ни помогнат да мечтаем,

но от всички нас зависи да имаме
план за справедливост.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)