Измислиците на паметтта

Психологът Елизабет Лофтъс изучава спомените. По-точно, изследва фалшивите спомени - когато хората или помнят неща, които не са се случили или ги помнят по различен начин от това, което е било наистина. Това е по-често срещано отколкото си мислите и Лофтъс споделя някои изумителни истории и статистики, както и повдига някои важни етични въпроси, които ние трябва да запомним да обмислим.

Бих искала да ви разкажа за един правен казус, по който работих,

който се отнася до един човек на име Стийв Тайтъс.

Тайтъс беше управител на ресторант.

Той беше на 31 години и живееше в Сиатъл, Вашингтон,

беше сгоден за Гретхен,

скоро щяха да се оженят, тя беше любовта на живота му.

Една вечер, двойката излиза

на романтична вечеря в ресторант.

По пътя към дома им

те са спрени от полицай.

Колата на Тайтъс приличала

на кола, която била карана по-рано същата вечер

от мъж, който изнасилил една жена, пътуваща на автостоп

и Тайтъс донякъде приличал на този изнасилвач.

Така че полицията снимала Тайтъс,

слагат я между други снимки,

и по-късно когато я показали на жертвата,

тя посочила снимката на Тайтъс.

Тя казала: "Този прилича най-много."

Полицията и прокуратурата повдигат обвинение,

и когато Стийв Тайтъс е изправен пред съда за изнасилване,

жертвата се изправя

и казва: "Аз съм сигурна, че това е мъжът."

И Тайтъс е осъден.

Той твърди, че е невинен,

семейството му крещи към журито,

годеницата му припада на пода плачейки,

а Тайтъс е отведен в затвора.

Какво бихте направили в този момент?

Какво бихте направили?

Тайтъс не загубва вяра в съдебната система,

и има идея.

Обажда се на местния вестник,

привлича вниманието на един разследващ журналист,

и този журналист намира истинския изнасилвач,

мъж, който в крайна сметка признава за това изнасилване,

мъж, за когото се смята, че е извършил 50 изнасилвания

в този район,

и когато тази информация е дадена на съдията,

съдията освобождава Тайтъс.

И тази история би могла да свърши тук.

Би могла да е приключила.

Тайтъс би могъл да си каже, че е имал кошмарна година,

година на обвинение и съд, но все пак това е приключило.

Но нещата не приключват така.

Тайтъс е бил много огорчен.

Изгубил е работата си. И не може да си я върне.

Годеницата му го напуска.

Тя не е могла да се справи с постоянният му гняв.

Загубва всичките си спестявания,

и тогава решава да заведе дело

срещу полицията и останалите, за които смята,

че са виновни за неговото страдание.

И тогава аз започнах да работя по този случай,

опитвайки се да разбера

как тази жертва стига от

"Този прилича най-много"

до "Абсолютно съм сигурна, че това е мъжът".

Тайтъс беше обсебен от неговия граждански иск.

Той прекарваше всеки момент мислейки за него,

и няколко дни преди да се състои делото,

той се събужда една сутрин,

обзет от болка

и умира от сърдечен удар, причинен от стрес.

Беше на 35 години.

Бях помолена да работя по неговия случай,

защото съм учен-психолог.

Изучавам паметта. Изучавам паметта от години.

И ако срещна някого в самолет -

това се случи по пътя към Шотландия -

ако срещна някого в самолет

и се попитаме един друг: "Как сте? Какво работите?",

и аз кажа: "Изучавам паметта",

обикновено ми казват как имат проблем да помнят имена

или че имат роднина, който е болен от Алцхаймер

или друг подобен проблем с паметта,

но аз трябва да им обясня,

че не изучавам как хората забравят.

Изучавам обратното - как помнят,

как помнят неща, които не са се случили

или помнят неща, които са различни

от това, което е било наистина.

Аз изучавам лъжливи спомени.

За нещастие, Стийв Тайтъс не е единствения човек,

който е осъден заради неистински спомени.

В един проект в САЩ,

беше събирана информация

от 300 невинни човека,

300 ответници, които са осъдени за престъпления, които не са извършили.

Те са прекарали 10, 20, 30 години в затвора за тези престъпления,

и сега ДНК тестове потвърждават,

че всъщност са невинни.

И когато тези случаи са били анализирани,

три четвърти от тях

се дължат на погрешни спомени, на фалшиви свидетелски спомени.

Добре, но защо?

Както журито, което осъжда тези невинни хора

и хората в журито, което осъжда Тайтъс,

много хора вярват, че паметта

работи като записващо устройство.

Просто записвате информацията,

повиквате я и я възпроизвеждате,

когато искате да разпознаете определени изображения.

Но десетките години работа в психологията

показва, че това просто не е истина.

Нашите спомени са изградени.

Те могат да се доизграждат.

Паметта работи малко като страница в "Уикипедия"

Можете да я промените, но това могат да направят и другите.

Започнах да изучавам този процес на изграждане на спомените

през 70-те.

Правех моите експерименти, които включваха да показвам на хората

измислени престъпления и произшествия,

и им задавах въпроси за това какво си спомнят.

В един случай показахме на хората едно измислено произшествие

и попитахме хората

колко бързо са се движили колите когато са се сблъскали една в друга.

Попитахме и други хора

колко бързо са се движили колите когато са се разбили една в друга.

И когато първо сме попитали въпросът с "разбили"

свидетелите ни казваха, че колите са вървяли по-бързо

и още повече, този въпрос с "разбили"

караше кората да бъдат склонни да ни кажат,

че са видяли счупени стъкла на мястото на инцидента,

при условие, че нямаше никакви счупени стъкла.

В друг случай показвахме измислена катастрофа,

в която кола е преминала кръстовище със знак СТОП,

и ако зададем въпрос, който подсказва, че е имало знак за предимство

много свидетели ни казваха, че помнят, че са виждали този знак

на кръстовището, а не знакът за стоп.

И вие може би си мислите,

че това са измислени случаи,

не са така стресиращи.

Биха ли се случили същите грешки

при едно наистина стресиращо събитие?

В едно изследване, което публикувахме преди няколко месеца,

имаме отговор на този въпрос,

защото необикновеното на това изследване беше,

че ние организирахме хората да имат наистина стресираща ситуация.

Субектите на изследването

бяха членове на американската армия,

които преминаваха през мъчителни тренировки,

за да научат какво би било усещането

ако са военнопленници.

И като част от тренировките,

тези войници са разпитвани по много агресивен,

враждебен, физически насилствен начин за 30 минути,

и по-късно те трябва да разпознаят

човекът, който е провел разпита.

Когато им предоставим предполагаема информация,

която предполага различен човек,

много от тях разпознават погрешно техният разпитващ,

често разпознават някой, който няма нищо общо

с истинския разпитващ.

Това, което тези проучвания показват

е, че когато дадете погрешна информация

за някакво преживяване, което може би са имали,

можете да изкривите, замърсите или промените тяхната памет.

А пък там в истинския свят,

невярната информация е навсякъде.

Имаме погрешна информация

не само ако ни разпитват по заблуждаващ начин,

но и ако говорим с други свидетели,

които може съзнателно или несъзнателно да ни дадат

повече грешна информация,

или ако видим медийно отразяване на някакво събитие, на което сме били,

всичко това ни дава възможността

от този вид замърсяване на нашата памет.

През 90-те започнахме да виждаме

още по-крайни примери за проблеми с паметта.

Някои пациенти идваха на терапия с един проблем -

може би депресия или проблем с храненето,

а си тръгвахаа от терапията

с друг проблем.

Екстремни спомени за ужасни бруталности,

понякога сатанични ритуали,

понякога включвайки наистина странни и необикновени елементи.

Една жена дойде на терапия,

вярвайки че с години е участвала

в ритуални насилвания, където е била принудена да забременее

и че бебето е било изрязано от корема ѝ.

Но нямаше физически белези

или каквото и да е физическо доказателство,

което да подкрепи нейната история.

И когато започнах да изследвам тези случаи,

аз се чудех,

откъде идват тези странни спомени?

И това, което открих е, че повечето от тези ситуации

включват определен вид психотерапия.

И тогава се запитах

дали някои от тези неща в психотерапията,

като упражнения за въображението

или интерпретация на сънищата,

или хипноза в някои случаи,

или в някои случаи излагане на грешна информация,

водеха ли тези пациенти

към развитието на тези много странни,

невероятни спомени?

И аз измислих експерименти,

с които да изучавам процесите, използвани

в психотерапията, за да изуча

развитието на тези много богати фалшиви спомени.

В едно от първите проучвания, които проведохме,

използвахме предположения,

метод, вдъхновен от психотерапията, провеждана при тези случаи,

използвахме предположенията,

за да посеем такива фалшиви спомени,

като когато сте били дете, пет или шестгодишно,

сте се загубили в мола.

Били сте уплашени. Плакали сте.

В крайна сметка се били спасен от възрастен човек

и сте се върнали при семейството ви.

И успявахме да внедрим тези спомени

в съзнанието на около една четвърт от нашите субекти.

И може би си казвате - ами,

това не е особено стресиращо.

Но заедно с други разследващи ние поставяхме

богати фалшиви спомени за неща, които са били

много необичайни и много стресиращи.

В едно проучване, проведено в Тенеси

изследователите внушават фалшиви спомени

за времето, което сте били деца почти сте се удавили

и е трябвало да бъдете спасен от спасител.

А в едно проучване в Канада,

изследователите внушават фалшиви спомени

че по времето, в което сте били деца

нещо ужасно като атака от много опасно животно

се е случило на вас,

като успели да го внушат на половината от субектите.

А в проучване в Италия,

изследователите внушават фалшиви спомени,

че когато сте били дете, сте били свидетел на демонично обсебване.

Искам да добавя, че може да изглежда,

че травматизираме някои от хората в експериментите

в името на науката,

но нашите проучвания са минали през много внимателна оценка

на комисиите за изследователска етика,

които са стигнали до решението,

че временният дискомфорт, който някои

от тези субекти изпитват по време на проучванията

е надминато от важността на проблема

да разберем процесите на запаметяване

и злоупотребата с паметта, която се случва

в някои части на света.

За моя изненада

когато публикувах изследването и започнах да говоря

точно срещу този тип психотерапия,

това ми създаде доста сериозни проблеми -

враждебност, особено от терапевтите на потиснати спомени,

които се почувстваха атакувани,

и от пациентите, на които те са повлияли.

Понякога бях охранявана от въоръжена охрана

на речи, на които бях канена да проведа,

хората организираха кампании за моето отстраняване.

Но може би най-лошото

беше, че подозирах, че една жена

беше невинна по обвинение за насилие,

която беше отправена от нейната порастнала дъщеря.

Тя обвиняваше майка си в сексуално насилие,

което беше базирано на потиснати спомени.

И тази обвиняваща дъщеря беше позволила нейната история

да бъде заснета и представяна на публични места.

Бях много подозрителна за тази история,

така че започнах да разследвам,

и в крайна сметка открих информация, която ме убеди,

че тази майка е невинна.

Публикувах кратко експозе по случая

и малко по-късно обвиняващата дъщеря

заведе дело срещу мен.

Въпреки че не съм споменавала нейното име,

тя ме съдеше за клевета и нарушаване на личното пространство.

И изживях близо пет години,

справяйки се с този неорганизиран, неприятен съдебен процес,

но накрая... накрая това свърши и аз наистина можех

да се върна към работата си.

В този процес обаче, аз станах част

от една много тревожна тенденция в Америка,

в която учените са съдени

просто защото говорят по теми с големи обществени противоречия.

Когато се върнах към работата си зададох следния въпрос:

Ако внуша фалшив спомен в съзнанието ви,

има ли някакви последствия?

Дали това повлиява мислите ви на по-късен етап

или по-нататъшното ви поведение?

Нашето първо проучване внуши фалшиви спомени,

че като дете сте се разболяли и сте яли определени храни -

твърдо сварени яйца, кисели краставички с копър, ягодов сладолед.

И установихме, че когато тези фалшиви спомени са внушени,

хората не искат да ядат храните толкова

на пикник навън.

Фалшивите спомени не са задължително лоши или неприятни.

Ако внушим топъл и неясен спомен,

включващ здравословна храна като аспержите,

можем да накараме хората да ядат повече аспержи.

И така, това което показват тези проучвания е,

че можете да внушите фалшиви спомени

и те имат отражение,

което засяга поведението дълго след като споменът е запаметен.

Но заедно с тази възможност

за внушение и контрол на поведението

очевидно изникват важни етични проблеми,

като кога би трябвало да използваме тази технология?

И изобщо не трябва ли да забраним нейното използване?

Етиката не позволява на терапевтите да внушат фалшиви спомени

в съзнанието на техните пациенти

дори и ако това би помогнало на пациента,

но нищо не спира родителите

да опитат това върху техния затлъстял тийнейджър.

И когато обявих това публично,

отново имаше протест.

"Ето я. Тя твърди, че родителите трябва да лъжат децата си."

Здравей, дядо Коледа! :)

Можете да мислите за това по друг начин,

кое бихте предпочели да имате -

затлъстяло дете, с диабет, съкратен живот,

всички други неща, които съпътстват това състояние,

или дете с малко повече фалшиви спомени?

Знам какво бих избрала за моето дете.

Но може би моята работа ме е направила различна от повечето хора.

Повечето хора уважават спомените си,

вярват, че те представляват тяхната идентичност,

кои са те, откъде са дошли.

И аз уважавам това. Аз се чувствам по същия начин.

Но от моята работа знам

колко измислици има в съзнанието ни вече.

Ако съм научила нещо от десетките години

работа по този проблем, е това:

само защото някой ви казва неща

и го казва с увереност,

само защото го казва с много детайли,

само защото изразява емоция, когато го казва,

не значи, че се е случило наистина.

Ние не можем да разграничаваме добре истинските от фалшивите спомени.

Имаме нужда от независимо потвърждение.

Подобно откритие ме направи по-толерантна

към всекидневните грешки на паметта,

които моите приятели и семейство правят.

Подобно откритие би могло да спаси Стийв Тайтъс,

мъжът, чието бъдеще бе отнето

от фалшив спомен.

Междувременно е добре да помним,

ще се постараем да запомните добре,

че паметта точно като свободата

е крехко нещо.

Благодаря ви. Благодаря.

Благодаря ви.

Много благодаря.