Как неврологията поставя под съмнение наказанието: Карл Ерик Фишър в TEDxJerseyCity

Неврологичните доказателства като томографията, се използват все повече в съда. Психиатърът Карл Ерик Фишър, които изучава правни, етични и социални въпроси в психиатрията и неврологията, представя този феномен по-детайлно. Трябва ли неврологията да промени начина, по който мислим за наказанието и отговорността?

И така.

Аз съм Карл Фишър
и съм съдебен психиатър.

Това означава, че работя
в този вид психиатрия,

който се занимава със
съдебната система,

уликите, които хората
внасят в неврологията

психично здраве, психиатрична диагноза

и начинът, по който това
влияе на нашето мислене спрямо закона.

Днес искам да говоря
за наказанието,

защото едно нещо,
от което започнах да се интересувам

е нова тендеция, където хората
реално използват неврологията --

сканиране на мозъка, томография --
в съда, за да се дадат аргументи

по отношение на начина на
наказание на индивидите

или дори начинът, по който правосъдната
ни система трябва да функционира като цяло.

В най-елементарната си форма,

това приема вида,
"Не бях аз, мозъкът ми беше."

Звучи малко несериозно,
когато го видите за първи път, нали?

Не може да бъде разбрано
напълно интуитивно.

Ако мозъкът ми е това,
което създава мисленето ми,

ако там са преживяванията и
мислите ми

и където всички мои чувства
и мотивации се съхраняват,

тогава как може референция
към мозъка ми

да означава, че не съм отговорен
за престъпление, което съм извършил?

Нека ви разкажа една история,

която може да помогне да
даде информация

и да се разберат някои
от проблемите тук.

Това е истинска история.

Случи се не много отдавна
във Вирджиния,

където кротък човек, на средна възраст,
началото на 40-те, със стабилен живот,

живее с жена си, децата,
в своя дом.

Изведнъж, той започва
да проявява интерес --

съвсем нов, крие го в началото --

към детска порнография.

Той започва да я колекционира,

да я събира тайно.

А след това става още по-лошо:

започва да се интересува от
салони за масажи.

Започва да предлага секс на хората.

И накрая, за нещастие,

жена му го хваща да прави
сексуални опити

спрямо дванадесетгодишното
си дете.

Той е изправен пред съда

и е обвинен в тормоз на дете.

Като първо престъпление,
той получава възможността

да се запише в програма за лечение.

И така, той посещава групите
за лечение,

подлага се на терапия,

но се проваля, защото не може
да спре да предлага секс

на другите хора в групата.

Той трябва да се яви отново
пред съда

и този път е осъден.

Този път, всички знаят,
че той ще прекара време в затвора.

Нощта преди заседанието,

той отива в спешното

и се оплаква
от невероятно тежко главоболие.

След като получават пълна информация,
те решават,

"Хей, може би това е .... той се
опитва да се измъкне от наказанието.

Това не изглежда много достоверно."

Но решават да му повярват

и го пращат на скенер на мозъка.

И първо намират това. Огромен
тумор във фронталния дял.

За негово щастие е доброкачествен.

Всъщност е костен тумор,

който притиска орбиталния му
фронтален кортекс,

който е частта от мозъка,
която се счита, че ръководи

социалното поведение и
социалния контрол.

Отстраняват тумора,
човекът се оправя,

връща се пред комисията по лечението

и минава успешно.

Връща се към нормалния
си, спокоен вид.

Няколко години по-късно,

той започва отново да развива
тези желания,

но, за щастие, той го очаква.

Връща се. Както се предполага,
туморът се е завърнал.

Отстраняват го отново и
той се оправя.

И доколкото знаем, до днес,

няма проблеми.

Мисълта ми е, че идеята,

"Не бях аз, беше мозъкът ми"
звучи странно първоначално,

но може би има определени случаи,
където всъщност важи.

Може би има случаи, където
трябва да разследваме

малко повече.

Това е проучване от правни учени
от Университета Дюк,

разглеждащи съдебни случаи

и колко пъти
се споменава неврологията,

колко често се използват
томографски изображения

или доказателства след
скенер на мозъка.

И така през 2005, вече имахме
около сто случая,

в които хората правеха това.

Това расте експоненциално.

И само за седем години,

повече от два пъти
повече случаи

са представени пред съда.

И така, това се случва
и набира скорост.

А това са само съдебните случаи,
които са отразени.

Може би има още други

от всекидневната практика на съдилищата.

И така в повечето случаи
това е свързано с облекчението,

с намаляването на присъдата на някой,

а не изцяло да му бъде опростена.

И ще ви дам няколко примера
как работи това.

В Съединените Щати,

съществува известния случай на
сериен убиец на има Брайън Дуган.

Няма да навлизам в
ужасните детайли,

но мисълта ми е, че няма
съмнение за вината му.

Беше пределно ясно, че
този човек е виновен.

Обвинението искаше
смъртно наказание.

Адвокатите на защитата решиха,
че стратегията им ще бъде,

"Нека извикаме експерт по томография,

нека сканира мозъка му, да сложим
някакви картинки,

за да създадем нов аргумент."

Беше първият път, в който
се случваше в американско съдилище.

И те спореха, че г-н Дуган
страда от психопатия.

Психопатията е особено заболяване.

Както бе посочено от сканирането
на мозъка му,

той не притежава нормална
регулация на импулсите,

не може да контролира поведението си.

Има нещо нередно
с мозъка му, не с него.

Винаги е трудно да се определи
точно какво причинява дадено събитие,

какво кара журито да вземе решение,

но, в този случай, те всъщност
отмениха смъртното наказание.

А като още по-изразен пример,

нега погледнем към Италия.

Имаше една жена, Стефания Албертани,
само преди няколко години,

която убива сестра си,
опитва се да убие родителите си

и получава доживотна присъда.

Но след това, защитата
получава възможността

да представи още доказателства.

Те представят доказателства
чрез томографски изображения

и извеждат аргумента, че
зоните на мозъка,

които ръководят импулсивността
не функционират правилно при нея.

Те успяват да намалят доживотната
присъда на двадесет години.

Вече виждаме доказателства,

че това работи,

набира скорост, използва се

и в определени случаи,
томографията

всъщност успява да намали
присъдите на определени хора.

Но има ли влияние това върху
съдебната система въобще?

Може ли изцяло да промени
начина, по който наказваме хората?

За да отговоря на този въпрос,

ще посоча американската съдебна
система за непълнолетни.

Ако сте запознати или сте имали
досег с тази система,

знаете, че Съединените Щати
могат да бъдат доста сурови,

когато става въпрос за
наказване на деца.

До скоро, децата можеха
да получат смъртно наказание,

те можеха да бъдат осъждани
доживотно без право на помилване.

Но наскоро имаше серия от
дела на Върховния съд,

която оспори тази практика.

Първото беше през 2005,
Роупър срещу Симънс,

това беше случаят, който постави
под съмнение смъртното наказание

за шестнадесет- и
седемнадесетгодишните.

И преобладаващото мнение реши, че
това е противоконституционно,

че не може да се дава смъртно
наказание на непълнолетни.

Това е особено известен случай,

защото, за първи път,

Върховният съд цитира
неврологични данни.

Те заявиха, че не само подрастващите
не са напълно зрели,

но и томографията и сканирането
на мозъка ни показват това.

Те показват, че мозъкът все още
расте и се развива на тази възраст.

И това е част от тяхната позиция

защо това е противоконституционно.

Продължаваме с по-скорошни случаи,

два случая от много скоро

оспориха възможността за доживотна присъда
без право на помилване за юноши,

отново намерено за противоконституционно.

Но това, което е интересно е, че
разглеждайки случай по случай,

все по-голяма част от мнението
на съдилищата

се базира на неврологията.

Това, което беше просто забележка
при Роупър срещу Симънс,

сега е цял раздел

в най-скорошното дело на
Милър срещу Алабама.

Виждаме, че съдилището от
най-висока инстанция на САЩ

все повече и повече се
фокусира върху неврологията.

Тя набира скорост.

Това е довело много хора,
особено в научните среди,

до заявления как неврологията

трябва да промени начина, по който
гледаме на неврологията като цяло,

как нашата наказателна практика в
САЩ трябва да се промени.

Това е Дайвид Ийгълман.

Той е невролог в университета Бейлър

и той има добър пример.

Той казва, че престъпната активност

трябва да се вземе като доказателство
за нарушения в мозъка.

Не трябва да гледаме на нея
като лошо поведение.

Трябва просто да я приемем като
нещо като биологично нарушение

и, поради това, трябва да оформяме
наказанието според индивидите,

то трябва да е просто
като рехабилитация,

трябва да е като лечение.

Това започва да се превръща
в много популярна идея

в научните среди.

Философи, преподаватели по право,
невролози

се обръщат към неврологията,
за да предоставят обосновка.

Наказанието в Съединените Щати
сега, казват те,

е базирано прекалено много
на възмездието.

Опитваме се да дадем на хората
дължимата справедливост.

Това, което трябва да правим е да
се фокусираме върху рехабилитацията,

върху това да помагаме на хората.

Това звучи като привлекателна
концепция, нали,

да имаме по-хуманна и по-справедлива
наказателна система,

но мисля, че има нужда да се
обърнем към историята за някои уроци

как това може да се развие.

Това е снимка на джаз групата на
Алкатраз през 50-те години.

По онова време,
50-те и 60-те,

в американската наказателна философия
и оправданието на наказанието,

хората са били доста заинтересовани
от рехабилитационния модел.

Фокусът е бил върху справяне с
причините, коренящи се в престъпленията.

Може би, ако можем да предоставим
на хората подходящи възможности,

начини да се развият като хора,
можем да предотвратим престъпността

и, когато те бъдат освободени,

няма да имаме същите нива
на рецидивизъм като обикновено.

Проблемът с това е, че
не е проработило.

Социалните реформатори са
заявявали и обещавали прекалено много,

а след това, когато тези резултати
не са изпълнени,

се дава основание за недоволство.

И така, до 80-те години,

имаме съвсем различна риторика.

Имаме война срещу престъпността,
задължителни минимални присъди,

определени присъди, които
вземат още повече от свободата

от ръцете на съдиите.

Това, което искам да предложа,

е, че това е, до голяма степен
поради предварителната настройка.

Социалните реформатори на
50-те и 60-те, чрез прекалени обещания,

дават основание за недоволство,

когато нещата се връщат обратно

към базиранате на възмездия
наказателна система.

Това е графика на нивата на броя
на затворниците в Съединените Щати

като функция на населението.

Това е просто пропроция на хората,

които са в затворите
във всеки един момент.

Това, което виждаме е
назад до 1925,

броят на затворниците
е сравнително стабилен,

включително по време на ерата
на социални реформи.

Но след това, около този период,
късните '70 , '80,

когато по-суровото отношение
спрямо престъпността набира скорост,

виждаме голямо повишение в
броя на затворниците.

И така, да се върнем обратно
към неврологията,

историята, която искам
да разкажа,

е, че има последствия върху това,
което правим,

с науката, която използваме.

Промотирането на модел на
лечение звучи добре,

но трябва да внимаваме с
научните аргументи, които използваме

в нашите аргументи.

Неврологията може да има
ограничена роля в съда.

В случаите, когато някой
има тумор,

в случаите, когато някой има
ясно обособено нарушение,

може да бъде полезно
да се изследва по-подробно.

Но дори тогава, фактите са си факти,
и така работи науката.

Те ни дават фактите, но след това,
в съдилището,

или от етична гледна точка в
някоя ценностна система,

тогава трябва да вземем
активна роля

в решаването какво точно
е значимо.

Бих искал да посоча, че
опасната част от тази тенденция

е идеята:
"Не сме ние, мозъците ни са."

Борбата за системна реформа
на базата на неврологията

навлиза в опасна територия.

Вече видяхме, че прекалените обещания
и заявления

може да дадат повод за
обратно недоволство,

и може да си представите
информацията,

която се използва за обратния аргумент:

ако мозъкът на някой е повреден

или ако неговият мозък определя,
че той е престъпник,

защо да не ги затворим за по-дълго?

Мисля, че трябва да внимаваме
с тези въпроси.

Има много въпроси, които си заслужава
да бъдат зададени

относно американската
наказателна система.

Не се опитвам да говоря от
политическа гледна точка,

а просто дали сме заинтересовани от

това дали американската правна система
наказва хората по правилния начин,

дали нашата наказателна система
постига целите,

които си е поставила да постигне.

Има въпроси, които си заслужава
да бъдат зададени.

Но няма нужда да чакаме
неврологията да ни даде отговорите.

Няма нужда да основаваме
аргументите си на неврологията.

Това е лекцията ми. Благодаря много.

(Аплодисменти)