Simon Sinek: Why Leaders Eat Last

ЗАЩО ЛИДЕРИТЕ ЯДАТ ПОСЛЕДНИ - САЙМЪН СИНЕК

“Геният е 1% вдъхновение и 99% пот.” Томас Алва Едисън

Саймън Синек - писател и експерт по лидерство: “Започнете със Защо?”

Датата е 16-ти август, 2002 г.

2 щурмови изтребителя А-10 летят над долина в Афганистан. А-10 е тежко брониран, бавен и ниско летящ самолет, създаден, да осигурява прикритие за наземни войски.

Нощта е много облачна, има буря. И двата изтребителя кръжат в небето и следят дали някой на земята ще има нужда от помощ.

В небето е красиво - луната е ярка, хиляди звезди блестят, облаците приличат на току що паднал сняг.

В долината, обаче, се намират 22-ма войници от Специалните части, които се опитват да си прокарат път през терена.

И усещат, че нещо не е наред.

Един от пилотите, чиято позивна е “Джони Браво” (Да, той обича да позира като анимационния герой)

също усеща, че нещо не е наред и решава да се спусне под облаците и да огледа.

Казва на другия пилот: “Стой тук, ще видя какво става.” и насочва самолета надолу.

Докато прекосява облаците, по радиото му се обаждат: “Вражески контакт!”

Това е сигнал, който съобщава, че войниците са под обстрел и са в сериозна ситуация.

Джони Браво пикира, самолетът започва да се тресе от турбуленцията и след като излиза от облаците, той вече е на не повече от 300 м. от земята.

И лети през долина - от двете му страни са отвесни скали.

През 2002 г. самолетите все още не са снабдени с топографски радари

и на всичкото отгоре се използват стари руски карти, по които да се ориентират в терена.

Пилотът е посрещнат от гледка, каквато никога през живота си не е виждал - върху 22-мата американски войници от всички страни се сипят трасиращи куршуми.

върху 22-мата американски войници от всички страни се сипят трасиращи куршуми.

Затова той веднага си избира мишена и започва стрелба.

Знае, че може да се удари в скалите, знае с каква скорост се движи, знае топографията от картата

и започва да брои на глас, докато пикира: 1-1000, 2-1000, 3-1000, 4-1000, 5-1000,

дърпа щурвала, издига се, пикира отново: 1-1000, 2-1000, 3-1000, 4-1000…

Чува по радиото: Добра стрелба! Добра стрелба!

И пикира отново. Свършват му мунициите. Гориво има достатъчно.

Качва се отново над облаците и казва на партньора си: Трябва да се спуснеш долу.

Партньорът му не е сигурен каква е обстановката, затова двамата се спускат заедно.

Започват подкрепящата стрелба, а приятелят му брои, докато двамата летят буквално на по-малко от 1 м един от друг.

През тази нощ 22-ма американци се измъкнаха от долината абсолютно невредими.

Въпросът ми е: Откъде идват хора като Джони Браво?

Кои са те?

Кой ще рискува живота си за другите, за да могат те да оцелеят?

Попитах Джони Браво: Защо го направи? Защо рискува живота си за другите?

И той ми отговори по същия начин, по който биха ми отговорили всички на негово място: Защото те биха направили същото за мен.

Помислете малко: В армията дават медали на хора, които се жертват, за да живеят другите.

В бизнеса даваме бонуси на хората, които жертват други хора, за да могат да спечелят.

При нас е наопаки.

Не бихте ли искали да работите в организация, в която да имате абсолютната увереност, че останалите служители,

които може да познавате или да не познавате, са готови да се жертват за вас, за да оцелеете вие?

И тук не говорим за жертване на живота ни. Ние дори не обичаме да признаваме нечий успех.

Та, откъде идват хора като Джони Браво?

Този въпрос е стар като света. Те не се раждат такива. Тях всъщност ги създават.

Ако погледнете човекът-животно, той всъщност представлява машина.

В нас има системи, които се опитват да ни накарат да вършим неща, които са в интерес на оцеляването на човекът-животно.

По същия начин в един бизнес ако предложиш на служителите си позитивни или негативни инициативи, за да насочиш поведението им.

Ако искаш хората да постигнат определена цел, им предлагаш бонус и те се стремят към тази цел, за да спечелят бонуса.

Това е проста система.

Човешкото тяло работи по същия начин.

В него има химикали, които се опитват да ни карат да вършим неща, които са в наш интерес.

Ако някога сте се чувствали горди, щастливи, обичащи, постигнали мечтите си - всички тези чувства в нас са произведени химически.

И се състоят от предимно 4 химикала, които обобщено ни правят щастливи - ендорфини, допамин, серотонин и окситоцин.

Първите два химикала - ендорфини и допамин - обичам да ги наричам “егоистични”, защото, за да си ги набавим, нямаме нужда от ничия помощ.

Ендорфините са създадени да правят едно-единствено нещо - да маскират физическата болка.

Нищо друго.

Ако сте бегач и сте направили тежко бягане, се сещате за “ендорфинов приток” - изтощили сте тялото си до краен предел и се чувствате добре.

И ако сте приключили с бягането, се чувствате фантастично.

Но час по-късно започвате да чувствате болка, защото сте натоварили мускулите си.

Затова ендорфините са създадени по този начин - за да маскират физическата болка.

Праисторическата причина за този химикал (защото той датира от преди поне 50,000 години),

защото тогава Homo Sapiens е съществувал паралелно с други Хоминиди, но ние сме оцелели, а те - не.

Какво му е успешното на нашия вид, за да оцелее и да процъфтява?

Вижте каква цивилизация сме създали!

Не е това, че сме по-умни. Съвсем не сме били най-умните, нито най-силните.

Причината е, че сме социални животни.

Трябва да правим всичко заедно.

Трябва да се грижим един за друг и да работим заедно, за да се уверим, че можем да оцелеем и да се справим.

Така сме създадени.

Тези химикали се опитват да осъществят това.

Та, във времената на пещерния човек, преди 50,000 години, по време на Палеолита, е трябвало да ядем, без да сме най-силните или най-бързите.

Но човекът-животно има едно важно предимство - неговата издръжливост.

Можем да преследваме животно в продължение на много часове и километри.

И ако сме ранени или трябва да донесем животното обратно в пещерата - продължаваме.

И сме се чувствали толкова добре, че някои от нас са искали да са доброволци при следващия лов.

По същия начин, както искаме отново да правим упражнения на следващия ден. “Беше много хубаво вчера, утре със сигурност отново съм на лов!”

Това е добра система за оцеляването на групата.

Между другото това, че се чувстваме добре, когато се смеем, е от ендорфините.

Фактически ние караме вътрешните ни органи да се свиват в конвулсии, а ендорфините маскират болката.

Сигурен съм, че много от вас са се смяли много и когато ендорфините свършат, казвате: Спри, че вече ме заболя!

Допаминът е усещането, че сте намерили нещо, което сте търсили или сте постигнали някаква цел.

Нали знаете усещането, когато задраскате нещо от списъка ви със задачи.

Това е допаминът и се чувствате прекрасно.

Когато сте постигнали дадена цел, възкликвате: “ДА!” Чувствате се като победител.

Това е допаминът.

Целта на допамина е да се увери, че сме свършили нещо.

Каква е историческата причина да има допамин?

Никога не бихме яли, ако не можем да намерим храна.

Затова допаминът ни кара да търсим храна.

Когато ядем, получаваме допамин.

Когато видиш нещо, което те кара да се чувстваш добре, ти искаш да повториш това усещане.

Да речем, че се разхождате и в далечината виждате ябълково дърво.

Веднага получавате малка доза допамин.

И това ви фокусира върху целта и започвате да вървите по посока на дървото.

И, приближавайки дървото, то става по-голямо и получаваме нова доза допамин.

И после още една.

И като стигнете до дървото, възкликвате: “ДА!”

Затова ни се казва: Трябва да напишете целите си на лист.

Целите ви трябва да са конкретни, реални.

Затова има биологична причина - ние сме визуално ориентирани животни.

Трябва да можете да ВИДИТЕ целта си, за да можете да останете биологично фокусирани на нея.

Ако не можете да напишете или да видите целта си, е много трудно да се мотивирате или вдъхновите от нея.

Например: Представете си корпоративната визия.

Тя трябва да е нещо, което можем да видим.

Затова се нарича “ВИЗИЯ”.

Да си най-голямата, най-уважаваната, най-бързо растящата компания - това не са “ВИЗИИ”.

Това е нищо.

Това как всъщност изглежда?

Да си уважаван от кого? От майка ти? От теб? От приятелите ти? От акционерите?

Кой знае? Как се измерва това? Не знам. Безформено е. Не ни мотивира.

По същия начин мога да ви кажа: Ще вземете бонус, ако постигнете повече.

Вие ще ме попитате: Колко повече?

Аз ще отговоря: Повече.

Не става така. Трябва ви осезаема цел.

Ето ви една велика ВИЗИЯ - Мартин Лутър Кинг:

“Аз имам мечта - един ден чернокожите и белите деца ще играят заедно на детската площадка и ще се държат за ръце.”

Това можем да си го представим, да насочим погледа си към него.

И всеки път, когато постигаме нещо, което ни кара да се почувстваме сякаш се приближаваме към визията,

ние продължаваме, докато не постигнем нещо наистина забележително.

Но трябва да можем да виждаме целта си.

Това е допаминът.

Както казах - той е усещането, което получаваш, когато намериш нещо.

Преди няколко дни се върнах от пътуване и трябваше да свърша някои неща и си направих списък.

И като минавах покрай едно химическо чистене, си спомних, че трябва да мина и през него, но не го бях записал в списъка си,

затова влязох в химическото чистене и свърших работа и като излязох, изрично го написах в списъка си и после го задрасках.

Защото исках допамин.

Исках да се почувствам добре.

Допаминът идва с предупреждение.

Той е изключително, изключително, изключително пристрастяващ!!!

Ето някои неща, които предизвикват допамин: алкохол, никотин, хазарт, телефонът ви…

Мислите, че се шегувам?

Всички сте чували, че ако се събудите сутрин и ви се пие питие, може би сте алкохолик.

Но ако се събудите сутрин и си проверите телефона, още преди да сте станали от леглото - може и да сте пристрастени.

Ако ходите от стая в стая, държейки телефона си така - може и да сте пристрастени.

Ако карате колата си и получите съобщение и телефонът ви изпиука…

Ние мразим мейли, но обичаме звука, който пиука.

Ще стигнете след 10 минути, обаче на всяка цена трябва да погледнете съобщението - може би сте пристрастен.

И дори и да го прочетете и там да пише: “Свободен ли си за вечеря четвъртък вечерта?”

и да искате да отговорите, понеже не можете да почакате 10 минути - може би сте пристрастени.

И всички вие, които сте уверени, че умеете едновременно да следите много неща - защо тогава продължавате да правите катастрофи, докато пишете SMS-и?

защо тогава продължавате да правите катастрофи, докато пишете SMS-и?

Не сте добри в многозадачността. Добри сте в това да бъдете разсейвани.

Ако погледнете статистиката, броят на страдащите от разстройства,

свързани с хиперактивност и дефицит на внимание се е увеличил с 66% през последните 10 години.

Това са заболявания на предния дял на мозъка.

Искате да ми кажете, че едни 66% повече млади хора страдат от заболявания на предния дял просто ей така?

Откъде дойде това?

Не, това са грешни диагнози.

Какви са симптомите на допаминова зависимост към технологиите?

Разсеяност. Неспособност да свършиш нещо. Незадържане на вниманието.

Едни и същи неща. Това е пристрастяваща същност на допамина.

Също така можем да се пристрастим и към представянето си във фирмата.

Ако през цялото време ни дават бройки, които да отчитаме.

И при всяко отчитане получаваме бонус.

През цялото време ни захранват с допамин, а ние искаме още и още.

Не е изненадващо, че банките унищожават икономиката, защото за пристрастения към допамин се знае,

че ще направи всичко за следващата си доза, дори ще пожертва себе си и отношенията с близките си.

Попитайте за това всеки алкохолик, пристрастен към хазарта или наркоман.

Попитайте ги как са отношенията им с близките и ги попитайте дали не са загубили всичко.

Допаминът е опасен, ако не е балансиран.

Опасен е и е унищожителен.

Нямате нужда от ничия помощ, за да си набавите тези.

Идете да потичате, постигайте целите си и ще получите допамин. Ще получите и ендорфини.

Но няма да получите усещане за смисъл, за любов.

И тук идват другите два химикала.

Те се опитват да менажират горните два.

Те правят обществото ни велико.

От тях произлизат хора като Джони Браво.

Заради тези два химикала лидерите изпълняват своите големи отговорности.

Светът навън е опасност. Непрекъснато и поради ред причини.

По времето на пещерния човек тази опасност е представлявала саблезъб тигър или пък лошо време, или липса на ресурси и много други.

Все неща, които са се опитвали да те убият.

И как да оцелеем тогава?

Като работим заедно. Като група. Като компания. Като племе.

Да принадлежим и да бъдем с хора, които вярват в това, което ние вярваме, за да се чувстваме в безопасност.

Когато сме заобиколени от хора, с които интересите ни съвпадат,

ние се организираме и си сътрудничим, за да се изправим срещу външните опасности.

Не забравяйте, че външните опасности са постоянни.

В съвременния свят външните опасности може да са конкуренцията, която се опитва да те изхвърли от пазара или пък да ти открадне бизнеса.

Може да са колебанията в икономиката. Или тероризма.

Всички тези неизвестни се опитват да те фалират или да ти вземат работата, да ти отнемат прехраната, дори да те убият.

Нищо лично. Опасността е постоянна.

Вътре в организациите ни опасностите, които срещаме, не са постоянни. Променливи са.

И представляват решенията на лидерите ни колко безопасно да се чувстваме, когато ходим на работа.

Това им е работата.

Езоп го е казал по-добре от мен.

В една негова басня 4 вола стоят близо един до друг.

И когато един лъв се опитва да ги изяде, независимо от кой ъгъл ги атакува, той винаги среща рогата им.

Но в един момент, заради вътрешни несъгласия и спорове, воловете се разделят и отиват да пасат в различни райони на поляната.

И тогава лъвът ги издебва и ги убива един по един.

Когато сме заедно, можем по-лесно да се изправим срещу външните опасности.

Ако сме разделени в групата, ако лидерите ни не ни осигуряват място, на което да се чувстваме в безопасност и да принадлежим,

тогава сме принудени да влагаме енергия да се чувстваме по отделно в безопасност един от друг.

И това ни излага на по-голяма опасност отвън.

Ако трябва да се тревожите за политиката, затова че някой ще отнеме успеха ви, ако трябва да се тревожите, че шефът ви не ви подкрепя,

помислете за енергията, която влагате не в работата си, не в продуктите, които се опитвате да създадете,

не в изобретателността си, а само в това да се чувствате в безопасност.

Това е унищожително.

Отговорността на лидерството е двойна - да определи кой принадлежи към организацията и кой - не.

Кои са нашите ценности?

На кого е позволено да принадлежи към групата?

Втората отговорност е да се реши колко голяма да е организацията.

Колко голям да е безопасния кръг?

Да държим ли в този кръг само старшите мениджъри и да оставим всички останали да се оправят, както могат?

Или да разширим кръга до най-отдалечените членове на организацията ни?

Големите лидери разширяват кръга до най-далечните кътчета.

За да може дори и най-младшите служители на компанията да се чувстват част от организацията и да са в безопасност.

Да усещат, че някой отгоре ги прикрива.

Някой като Джони Браво.

Това се опитват да направят другите два химикала.

Серотонинът е химикалът на лидерството.

Той ни кара да се чувстваме горди и с висок социален статус.

Затова публичното признание е много важно.

Ние сме социални животни и имаме нужда от признанието на другите.

Затова имаме Оскарите, затова имаме публични събития, церемонии по дипломиране.

Замислете се: Какво наистина е нужно, за да се дипломираш от колеж?

Да си плащаш сметките, да изпълниш минималните изисквания и да си изкараш курсовете.

Това е.

Могат да ти пратят мейл с текст: “Поздравления, успешно се дипломирахте, изтеглете PDF файла на дипломата си. P.S. Magna Cum Laude”

Но няма да се почувствате толкова добре, нали?

Но вместо това имаме голяма церемония, за да отбележим постиженията си, а в публиката присъстват семействата ни, приятелите ни, учителите ни -

всички онези членове на племето ни, които са ни подкрепяли, пазили са ни гърба, за да можем да успеем.

И се появяваме на тази дата, качваме се на сцената, взимаме дипломата си и се чувстваме прекрасно.

Усещаме как статусът ни се повишава, чувстваме се горди.

Между другото, когато във вените ти има серотонин, увереността ти също се повишава.

А ето и най-добрата част от серотонина -

в момента, в който взимаш дипломата си и усещаш притока на серотонин в тялото си, точно в този момент родителите ти, които са сред публиката,

също получават доза серотонин и се чувстват невероятно горди, виждайки, че се дипломираш.

Това е функцията на серотонина - да укрепи връзката между родител и дете, между шеф и служител, между треньор и играч.

Между този, който дава и този, който получава подкрепа.

Помислете за речите, които държим.

Ако дадете награда на някого, той какво казва?

“Не бих могъл да го направя без вас. Благодаря на Бог, на родителите си, на треньора си.”

Благодарим на този, на който вярваме, че се е грижил за нас.

Казваме, че не бихме могли да го направим без тях.

И те ни гледат и ни казват: “Толкова се гордеем с теб!”

И ние продължаваме да работим, за да ги караме да се гордеят с нас.

Големите отбори не се опитват да спечелят награди. Големите отбори го правят за треньора си.

За да го накарат да се гордее с тях. Искаме да накараме родителите ни да се гордеят с нас.

И това повишава статуса ни и увереността ни. И ни кара да се чувстваме добре.

И после ние, от своя страна, ще се опитаме да постигнем същото.

Проблемът е, че можеш да заблудиш серотонина.

Живеем в материално общество.

И често в нашата страна оценяваме статуса на хората по това колко пари са спечелили.

Затова всяка демонстрация на богатство повишава статуса ти.

Затова фирмите поставят своите лога отвън, а не вътре в офисите си - там никой не може да ги види.

Искаме да имаме червена линия на очилата ни “Prada”.

Колко добре се чувстваш, когато си обуеш обувките “Gucci”...

Ходиш и се чувстваш като банкнота от 1 милион долара.

Чувстваш как ти се повишава самочувствието, когато облечеш хубавите дрешки.

Защото по този начин демонстрираш статуса си. Чувстваш се чудесно.

Проблемът е, че тук няма истински отношения, които да са се заздравили.

Измамил си системата.

Затова продължаваме да се стремим към натрупване на още и още богатства.

Но никога не се чувстваме успели, защото сме измамили системата.

Серотонинът е химикалът на лидерството.

И си има много проста историческа причина за това.

Имали сме много практичен проблем, когато сме еволюирали от животните - живели сме в общности, състоящи се от 100-150 човека.

И когато сме гладни и някой донесе храна и стовари трупа на земята, всички сме хуквали към него, за да ядем.

И ако си късметлия да си с размерите на защитник по американски футбол, ще си пробиеш път към храната с лактите си.

А ако си “артистът” в семейството, ще получиш лакът в лицето.

Не много добра система да опазиш цялото племе живо.

Определено лоша система за сътрудничество.

Не забравяйте, че групата е ценна с това, че членовете й се доверяват един на друг.

Ако ти ми се доверяваш, ще ме предупредиш за опасност, докато спя.

Но ако не ми се доверяваш, аз няма да спя през нощта, защото ти няма да ме предупредиш за опасност.

Същото е в нашите компании - ако си имаме взаимно доверие и си пазим гърба, ще поемаме рискове и ще правим нововъведения.

Ако не ти се доверявам, обаче, не мога да правя това.

Това е ценното да си част от група.

Така че ако този следобед си получил лакът в лицето, шансовете са високи, че няма да събудиш този,

който те е фраснал в лицето през нощта, когато опасността дойде.

Лоша система.

Затова сме еволюирали в по-развити архаични животни.

Развили сме се, докато непрекъснато сме се преценявали помежду си - кой е алфата, кой е доминиращият, кой е най-талантливият…

По време на пещерния човек алфата може би е бил най-силният физически.

В креативния бранш може би е човекът с най-големия талант.

В армията може да е най-смелият.

Имаме стандарт, с който оценяваме алфите в зависимост от дадена сфера на живота.

Ако някога сте срещнали някого и сте нервни по време на срещата, вие не сте алфата.

Всички сме имали преживяване да се срещнем с някого и той да е нервен, когато се среща с нас. Значи ние сме алфата.

Ще ви разкажа една смешна странична история.

Когато жените живеят заедно, менструалният им цикъл започва да съвпада.

Освен ако не пият хормонални таблетки.

Това не е произволно.

Всички се изравняват с алфа-женската в групата.

Причината е, че когато жената е в цикъл, тя не може да забременее.

От еволюционна гледна точка искаш алфа женската да забременява, за да ражда алфа деца - силни и здрави - за да могат да оцелеят.

Но ако тя е неспособна, това поражда конкуренция.

Затова майката природа е намерила много удачно решение - когато алфа женската е неспособна, всички са неспособни.

Отново по темата.

Ние постоянно се преценяваме помежду си кой е алфата.

И като преценим, че някой друг е алфата, ние съзнателно отстъпваме и му позволяваме да яде първи.

Алфите получават първия избор какво да ядат и с кого да се чифтосват.

Алфата яде първи.

Останалите може и да не получим най-доброто месо, но все пак ще ядем и няма да получим лакът в лицето.

С удоволствие после ще ги предупредим за опасност.

Добра система.

Затова непрекъснато се опитваме да повишим социалния си статус - защото да си алфа си има своите предимства.

Хората ще ни отстъпват храната си и ще ни предлагат услуги.

И в днешни дни за нас е напълно нормално да се отнасяме специално с нашите алфи.

Никой няма проблем, че шефът ти печели повече от теб.

Може и да си мислиш, че е задник, но нямаш проблем, че печели повече.

Никой няма проблем, че по-висшестоящите от нас имат по-големи офиси във фирмата.

Това не ни обижда.

Ние с радост отстъпваме и позволяваме на нашите алфи първия избор на месо и на чифтосване.

Хубаво е да си краля.

Има си своите предимства - специално отношение, хората ти засвидетелстват любов и уважение, това повишава самочувствието ти.

Страхотно е!

Но това си има цена.

Групата не е глупава.

Ние не правим тези отстъпки безплатно.

Лидерството, алфа-статусът имат цена.

Ние очакваме, че когато сме изложени на опасност, този, който е най-силният измежду нас,

най-добре нахраненият и е пълен със серотонин, ще се втурне срещу опасността, за да ни предпази.

Това означава да си лидер.

Цената на лидерството е личният интерес.

Ако не сте склонни да проявите качествата си, когато има нужда от тях, значи може би не трябва да бъдете повишен.

Може да имате власт, но не сте лидер. Лидерството има цена.

Когато станете старши, не работите по-малко, а се очаква да правите много повече.

А това повече означава да се изложите на риск, за да се грижите за останалите.

Това е антропологическата дефиниция на “лидерството”.

Затова сме толкова обидени на тези млади банкерчета, които си осигуряват астрономически заплати.

Това няма нищо общо с размера.

Има общо с това, че те са нарушили дълбоко вкоренен в нас обществен договор.

Ние знаем, че те са направили всичките тези пари, като са позволили други хора да бъдат пожертвани.

Всъщност може би те самите са пожертвали тези хора за пари.

Ако ви кажа да дадете 150 милиона долара на Нелсън Мандела, някой ще има ли проблем с това? Не.

250 милиона долара на Майка Тереза? Не.

Не е размера на сумата, която са спечелили.

Отнася се до дълбоко усещане за обида, че сме им позволили да бъдат алфи, без да са поели отговорността да се погрижат и да се жертват за нас.

Затова сме ядосани и обидени и не им вярваме. Те се провалиха.

Има още.

Окситоцин.

Това е най-добрият химикал от всички.

Окситоцинът е чувството на любов, на доверие и на приятелство - всички онези топли усещания, еднорози и дъги.

Това е причината да прекарваме време с приятелите си, дори и да не правим нищо с тях.

Можем просто да гледаме телевизия, защото просто обичаме компанията им.

Всеки един от вас, които седите тук днес, е избрал човека до него.

Не седите до непознат. Седите до някого, когото сте срещнали, с когото заедно сте дошли или когото познавате поне малко.

Защо? Защото това ви кара да се чувствате в безопасност, нали?

Ако станете и седнете до някой непознат, няма да се чувствате толкова добре.

Това усещане създава окситоцинът - на безопасност, че някой ти пази гърба.

Можете да си набавите окситоцин по много начини.

Един от тях е физическият контакт. Прегръдката е прекрасно усещане.

Когато жената ражда дете, тя получава много голямо количество окситоцин.

Така се осъществява връзката между майката и детето.

Затова ръкостискането има голямо значение.

Представете си, че правите сделка с някого. И сте готови да подпишете договора.

И казвате: Толкова съм развълнуван да правя бизнес с вас.

И той отговаря: Няма нужда да си стискаме ръцете, нека просто да подпишем договора, аз също съм развълнуван да правя бизнес с вас.

А вие казвате: Страхотно, да си стиснем ръцете тогава!

А той отговаря: Не, не, съгласен съм с всичките ви условия, хайде да приключваме, нямам търпение да работя с вас.

Можете да получите всичко, което искате в договора, но БИЗНЕСЪТ, ОТНОШЕНИЯТА не са рационални измерения.

Те са усещания за безопасност, за принадлежност, за човещина.

И един от начините да разберем, че тези отношения са заздравени, е физическият допир.

Отказът му да ви докосне, да обмените окситоцин, означава едно от двете неща:

Или окончателно ще откажете сделката, или ще влезете в нея нервен.

Човешкото сближаване има значение.

Друг начин да си набавите окситоцин е чрез проява на щедрост.

Щедростта е дефинирана като отдаване на собственото време и енергия, като не очакваш нищо в замяна.

Парите не са пример за това, съжалявам.

Ако ви кажа, че тази сутрин съм дал 1000 долара за благотворителност, какво ще си помислите?

“Браво на теб.” Медал ли искаш?

Но ако ви кажа, че миналата събота си жертвах целия ден боядисах вътрешните стени на училище “Пейтън”, какво ще кажете:

“Яко! Супер! Трябва и аз да правя повече.”

Стойността на труда ми е много по-малка от 1000 долара, за тези пари можеха да наемат много повече хора за боядисване, както виждате,

като човешки същества, ние оценяваме по-високо времето, защото то не може да бъде възстановено.

Похарчените пари могат да се възстановят, похарченото време - не.

Някои от вас, които седите тук сега, ще си кажете: Никога няма да си върна това време.

За вас нямам нищо.

Затова ние ценим високо онези, които ни дават от времето и енергията си.

Лидер, който ви каже: Ще платя нещо за вас, не е лидер.

Лидер, който дойде и седне до вас и каже: Как мога да ти помогна?, е лидер.

Проведох разговор с директори в нефтена компания.

И те се опитаха да ме убедят колко много ги е грижа за всеки един техен служител.

На което аз отговорих: Не, не ви е грижа.

И те пак казаха: Ама нас ни е грижа!

А аз пак отговорих: Ами, не, не е така.

И после им казах: Обзалагам се, че сте наели скъпа фирма за консултации, която да ви направи анкета дали служителите ви харесват компанията.

И те отговориха: Ами, не сме наели точно фирма…

И аз има казах: Това е все едно да изпратиш мейл на сина си: “Скъпи синко, майка ти и аз ни е грижа, че ти си ценен член на нашето семейство.

Моля те, кажи ни откровено какво можем да подобрим, за да се чувстваш, че принадлежиш тук, защото наистина те обичаме. С обич: Татко”

Или можете да отидете в стаята му, да седнете на леглото му и да му кажете:

“Синко, с майка ти наистина ни е грижа, че се чувстваш като ценен член на нашето семейство.

Моля те, кажи ни откровено какво повече да направим, за да се чувстваш, че принадлежиш тук, защото наистина те обичаме.”

Едни и същи думи, едни и същи намерения, едно и също желание.

Разликата е, че в единия случай си отдал от времето и енергията си, а в другия - не.

Това му е проблемът на мейла - твърде лесно е. Твърде лесно е и не чувстваш нищо.

Ако дойда на вечеря у вас и ми направите прекрасна вечеря, и на следващия ден ви изпратя мейл с текст:

"Благодаря ви за вечерята, бяхте невероятен домакин."

Или след 3 дни получите бележка от мен, писана на ръка със същите думи като в мейла, кое от двете ще ви накара да се чувствате по-добре?

Бележката, писана на ръка.

Сантиментът е същият, думите са същите. Разликата е, че едното е отнело малко повече време и енергия.

Лидерите са тези, които ни отдават времето и енергията си.

Не тези, които ни дават парите си. Те не се броят, не работят. Биологически не работят.

Така получавате окситоцин - като правите добри неща за хората.

Неща, които изискват да ЖЕРТВАТЕ малко от времето си и енергията си - неща, които никога няма да си върнете.

И ако очаквате нещо в замяна, значи изначално не сте дали нищо от себе си.

Ако заведете някого на вечеря, защото очаквате да ви наеме, всъщност не сте го завели на вечеря.

Значи искате нещо в замяна. Искате някаква транзакция. Не градите отношения.

Ходех по улиците на Ню Йорк и точно пред мен се отвори нечия раница и от нея се изсипаха листове.

Не се замислих много, наведох се, събрах листовете, подадох ги обратно на собственика и му посочих отворената раница.

Проявих човещина към някого, получих малка доза окситоцин и се почувствах добре.

Човекът с раницата също се почувства добре.

И той получи доза окситоцин. Каза: Благодаря!

Стигам до края на тротоара и чакам да пресека улицата.

И някакъв друг човек, който също чака да пресече, ми казва: "Видях какво направихте там. Беше готино."

Както се оказва - да станеш свидетел на прояви на човещина също освобождава окситоцин.

Запомнете - нашите тела се опитват да ни карат да вършим действия, които са в наш интерес.

И когато ставаме свидетели на прояви на човещина, това ни кара да се чувстваме добре.

За да можем и ние да ги правим.

Всъщност, колкото повече окситоцин имаш в организма си, толкова по-човечен ставаш.

И колкото повече правиш, толкова повече искаш да правиш.

И става още по-добре - окситоцинът в тялото ти потиска пристрастяването.

Когато в организма си имаш много окситоцин, е много трудно да се пристрастиш към каквото и да е.

Окситоцинът подпомага имунната ти система. Прави те по-здрав.

Затова щастливите хора живеят по-дълго. Затова двойките живеят по-дълго.

Окситоцинът е добър за нас.

Той увеличава способността ни да решаваме проблеми, увеличава изобретателността ни и наистина е добър за нас.

Към него не се пристрастяваш, чувстваш се прекрасно.

Отнема време да се натрупа в организма, обаче.

Онзи ден излязох на среща с момиче, беше първа среща, абсолютно си допаднахме, ще се женим.

Защо се смеете, това е моят социален живот!

Причината да се смеете е, че вътре в себе си знаете, че аз не мога да се обвържа достатъчно дълбоко с някого за 7 дни и да се оженя за него.

Знаете го.

Но ако ви кажа, че излизам с някого 7 години и още не сме се оженили, какво ще кажете? “Какво не е наред?”

С други думи вътре в себе си знаем, че обвързването трае повече от 7 дни и по-малко от 7 години.

Но не знаем колко точно.

И като започнете нова работа и сте много развълнувани от новото начало и те пък са много развълнувани, че са ви наели -

все още не се чувствате сигурни, че ви харесва или принадлежите там, нали?

Тези неща отнемат време.

Трябва да правите малки жестове, малки жертви, малки неща.

Не големи рискове, а малки. Като излизането по срещи.

Не започвате като купувате диамантен пръстен. Започвате с обяд. Или питие.

После пък тя ви кани. После пак вие - нея. После купувате цветя, ходите на кино.

После казвате: Обичам те!

И една сутрин се събуждате и вече вярвате, че сте влюбени.

Същото е и в работата - в един момент усещаш, че принадлежиш.

В организма ти вече има достатъчно натрупан окситоцин.

Ние не позволяваме на това да се случва. Твърде сме заети да пращаме мейли.

Мейлът е фантастично средство за обмяна на информация - ето ти доклада, който искаше. Срещата е в 16:00. Фантастично!

А какво мислиш за идеята ми?

Не отговаряйте чрез мейл!

Това е емоционален въпрос.

Мейлът е рационално средство.

Ставате от бюрото си. Извървявате 10-те метра и казвате:

Исках да ти кажа какво мисля за идеята ти.

И тази информация не само, че ще бъде по-добре възприета, но ще започне да създава и отношения, защото започва да се освобождава окситоцин.

Ако не можете да станете и да изминете 10 метра, обадете се по телефона.

Правил съм го, невероятно е - вдигаш телефона и казваш:

Здрасти! Просто ти отговарям на мейла! Исках да ти кажа какво мисля!

Хората казват, че трябва да остане документация.

Тогава затваряш телефона и пишеш мейл: Само потвърждавам, че говорихме. И хоп - ето тия документацията.

Причината да имаме толкова много мейли е защото отговаряме на всичките.

И като се изпратят 12 мейла, някой все нещо не е разбрал и някой се ядосва и пак трябва да вдигнеш телефона и да решиш проблема.

Направи го в началото. По-бързо, по-лесно, по-добре. Биология.

Отдавайте времето и енергията си.

Затова лидерството е толкова трудно - не можеш да го дадеш на всички, защото нямаш достатъчно за всички.

Трябва да разчиташ на това, че ще се довериш на хора, а те ще се доверят на другите и другите ще се доверят на другите и т.н.

И това се случва в кръга на безопасността и тогава се разбира колко е ефективна една бюрокрация.

Бидейки лидера или каквато там ти е работата, имаш една единствена отговорност - да се увериш, че хората, които познаваш, чиито имена знаеш,

са достатъчно уверени, че за тях някой се грижи и че те могат да правят същото за тези под тях.

И когато всичките тези хора се чувстват в достатъчна безопасност, те ще поканят клиентите и те от своя страна ще се чувстват в безопасност.

Ще се държат с тях като с човешки същества.

Наскоро пътувах със самолет и бях отвратен от отношението към мен.

Все едно бях добитък.

И попитах: Защо се отнасяте така с хората?

И тя ми отговори буквално с: Съжалявам, сър, така трябва да правя или ще загубя работата си.

Какво означава това? Че организацията, за която работя, не ме кара да се чувствам в безопасност.

Затова ще се отнасям с теб като с парцал, за да предпазя себе си.

А напротив, ако се чувстваш в безопасност, ще кажеш: Сър, ще направя всичко по силите си, за да се чувствате щастлив, защото не се тревожа.

Това се нарича високо ефективна организация.

Има още един химикал, за който не съм ви казал. Голямото “К” - Кортизол.

Кортизолът е усещането за стрес и за безпокойство. Ние споделяме тези химикали с всички социални бозайници.

Всички сте гледали документални филми за стада от газели, които пасат.

А ако някоя от газелите усети, че чува шум в тревата и се сепва.

Това прави кортизолът - създаден е да ни държи живи.

Той е първата фаза от процеса “Битка или бягство.”

Кара ни да сме параноични, кара всичките ни сетива да станат хипер настроени и да търсят опасността, инжектира глюкоза в мускулите ни,

за да се втвърдим и да сме готови да бягаме или да се бием, ускорява сърцебиенето ни

и ни кара да започнем да се оглеждаме и да сме параноични.

И готиното нещо на кортизола, когато работим в социална среда, е, че ако един от нас се изнерви, всички се изнервят.

Всички други газели се стряскат. Другите нищо не са видели, просто са видели, че Стив се е стреснал.

И затова сега всички са стреснати.

И сега всички започват да се оглеждат за опасност. Добра система.

И една от тях, която първоначално не е чула шума в тревата, вижда лъва и побягва.

И всички побягват след нея и така оживяват още един ден. Добра система.

Та, когато отидем на работа и някой каже: “Мисля, че ще има съкращения!”, всички започваме: “Какво искаш да кажеш?” “Какво ще има?

Всички вече сме параноични. “Не трябваше да си отварям устата на тази среща!”

Започваме да полудяваме, сърцето ни започва да бие силно.

Това прави кортизолът - опитва се да ни запази живи.

Събуждаш се посред нощ и чуваш блъскане, и се стряскаш.

Кое е първото, което правиш? Будиш човека до теб.

И той също се сепва. И ако не си видял нищо с очите си (понеже ние сме визуални животни), се навеждаш ето така.

Кортизолът напуска тялото ти, отпускаш се и сърдечният ти ритъм се нормализира.

За да си осигури тази необходима ни енергия, кортизолът трябва да изключи маловажни системи в организма ни.

И започва да изключва неща, свързани с растежа.

Например - в този момент ноктите ти няма нужда да растат. И затова се изключват.

Другото, което бива изключено е имунната ни система. В момента нямаме нужда от нея.

Проблемът е, че не би трябвало да имаш кортизол в организма си през цялото време.

Трябва ти за малко и после да го няма.

Ако работното ни място не ни кара да се чувстваме като част от нещо и не никара да се чувстваме в безопасност, познайте какво се случва?

В тялото ни непрекъснато се произвеждат малки количества кортизол. Кап-кап-кап…

Ставаме параноични. Кап. Знам, че шефът ми ме мрази, не понася нито една от идеите ми. Кап-кап-кап.

Едно от нещата, които кортизолът прави, е да потиска създаването на окситоцин.

Ако работите в среда на стрес, вие биологически сте по-малко щедри и по-малко емпатични.

Не ние грижа за другите, защото сме заети да предпазваме себе си. Кап-кап-кап.

Имунната ни система вече е компрометирана. Кап-кап-кап.

Живеем в държава, която предлага едно от най-добрите медицински образования в света.

Която притежава една от най-добрите медицински системи в света. Някои от най-добрите доктори са тук.

Някои от най-добрите болници в света. И някои от най-добрите лекарства в света.

Моля ви да ми обясните защо броят на болните от диабет, сърдечно-съдови и рак се увеличава?

Не е от частично хидрогенираното олио. Работата ни убива.

И отговорните за това са нашите лидери.

И ние също знаем, че родителите, които се прибират от работа стресирани,

предават този стрес на децата си, които научават, че това представлява работата.

Че работата е нещо, което те кара да си избухлив и нещастен.

Още по-лошото е, че знаем, че родители, които се прибират от работа разстроени и гневни,

оказват толкова негативно влияние на децата си, че някои от тези деца се превръщат в побойници.

Защото родителите им не са щастливи и мразят работата си.

Нашите компании буквално ни убиват. И какво ще направим за това?

Лидерството не е ранг. То не е позиция. Лидерството е решение. То е избор.

И няма нищо общо с позицията ти в организацията.

Ако решиш да се грижиш за човека вляво от теб, ако решиш да се грижиш за този вдясно, вече си се превърнал в лидер.

Гледали сте филма “300”, нали?

Спартанците - най-великата бойна сила в древните времена - искате ли да знаете какво, всъщност, ги е направило велики?

Не са били мускулите им, нито копията. Били са щитовете им.

Заставали са щит до щит и понеже щитовете им са били големи, когато са били деца,

са им казвали, че или ще се приберат вкъщи с щита си, или върху него.

Наказанието за изгубен щит е било огромно.

Защото ако си си загубил щита, това означава, че не можеш да предпазиш човека вляво и човека вдясно от теб

и си унищожил бойния ред на фалангата.

Щитът е важен, не копието. Не копието!

Важна е волята да се пожертваш - може би да дадеш малко от времето и енергията си.

Да станеш от бюрото си и да отидеш да разговаряш с някого 30 минути, вместо да му пращаш мейл.

Волята да се жертваш и да държиш щита, за да предпазиш някого другиго - това те прави лидер.

И искате ли да знаете как да победите пристрастяването от допамин?

Анонимните Алкохолици са ефективни вече много десетилетия. 80 години, че и повече.

Всички знаем първата от 12-те стъпки и всички се шегуваме с нея - “Признай, че имаш проблем.”

А знаете ли каква е 12-тата стъпка? Не я казвайте, би трябвало да сте анонимни.

Ще ви кажа каква е 12-тата стъпка.

Анонимните Алкохолици знаят, че ако преодолееш 11-те стъпки, но не и 12-тата, пак ще започнеш да пиеш.

Ако преодолееш и 12-тата стъпка, ще победиш болестта си.

А каква е тя?

Да поемеш задължението да помогнеш на друг алкохолик. Служба. Служба за някого другиго.

Окситоцинът печели. Серотонинът печели.

Колкото повече се грижим един за друг, колкото повече се чувстваме в безопасност и работим заедно, за да се изправяме срещу трудностите отвън -

направете това за другите и другите ще станат Джони Браво.

Много ви благодаря.