Имам 99 проблема... парализата е само един от тях

"Аз имам церебрална парализа. Треперя постоянно.", съобщава Мейсун Зайид в началото на този вълнуващ и весел разговор (наистина е весел). "Аз съм като Шакира срещу Мохамед Али." С грациозност и остроумие, арабско-американската комедиантка ни придружава на обиколка през приключенията й като актриса, комик, филантроп и защитник на правата на инвалидите.

Здравейте, TEDWomen, как сте?

(Аплодисменти)

Не е достатъчно.

Здравейте, TEDWomen, как сте?

(Аплодисменти)

Казвам се Мейсун Зайид

и не съм пияна,

но лекарят, който ме изроди, е бил.

Той срязал майка ми шест пъти

в шест различни посоки,

задушавайки горкичката малка аз в този процес.

Като резултат имам церебрална парализа,

което означава, че треперя през цялото време.

Вижте.

Изтощително е. Аз съм "Шакира, Шакира

среща Мохамед Али".

(Смях)

Церебралната парализа не е генетична.

Тя не е дефект при раждането. Не можете да се заразите.

Никой не е проклел матката на майка ми

и не се разболях, защото родителите ми са първи братовчеди,

което те са.

(Смях)

Случва се само от инциденти,

като този в деня на раждането ми.

Сега. трябва да ви предупредя, че не съм вдъхновител

и не искам никой от хората в тази зала

да изпитва жал към мен,

защото в някакъв момент от живота си,

сте мечтали да бъдете инвалиди.

Елате на пътуване с мен.

Бъдни вечер е, вие сте в мола,

карате наоколо в кръгове, търсейки място за паркиране

и какво виждате?

16 празни места за инвалиди.

И си мислите: "Боже, не мога ли да бъда

поне мъничко инвалид?"

(Смях)

И също така, трябва да ви кажа,

имам 99 проблема и парализата е само един.

Ако имаше Олимпиада за потисничество,

щях да спечеля златен медал.

Аз съм палестинка, мюсюлманка, жена съм, с увреждане съм

и живея в Ню Джърси.

(Смях) (Аплодисменти)

Ако не се чувствате добре в своята кожа, може би е време.

Клифсайд парк, Ню Джърси е моят роден град.

Винаги съм харесвала факта,

че кварталът ми и недъгът ми

споделят едни и същи инициали (C.P.).

Също така харесвам факта, че ако искам да вървя

от моята къща до Ню Йорк Сити, мога.

Много хора с церебрална парализа не ходят,

но моите родителите не вярваха в "не мога".

Мантрата на моя баща беше:

"Можеш да го направиш, да, можеш да можеш"

(Смях)

Така че, ако моите три по-възрастни сестри бършеха,

бършех и аз.

Ако моите три по-възрастни сестри ходеха на обществено училище,

моите родители осъждаха училищната система,

за да гарантират, че и аз ще ходя

и ако не получавахме само шестици,

всички получавахме чехъла на майка ми.

(Смях)

Моят баща ме научи да вървя, когато бях на пет години,

поставяйки петите ми на неговите крака

и ходейки.

Друга тактика, която той използваше беше да развее

доларова банкнота пред мен и да ме накара да я гоня.

(Смях)

Стриптизьорката в мен беше много силна.

(Смях)

Да. В първите дни на детската градина,

аз ходех като шампион,

който е бил ударен повечко пъти.

Докато растях, имаше само шестима араби в моя град

и всички те бяха мои роднини.

Сега има 20 араби в моя град

и все още те всички са мои роднини. (Смях)

Не мисля, че някой изобщо забелязва, че не сме италианци.

(Смях) (Аплодисменти)

Това беше преди 9/11 и преди политиците

да решат, че е приемливо да се използва "Мразя мюсюлманите"

като лозунг за кампания.

Хората, с които израснах, нямаха проблеми с религията ми.

Те, обаче, бяха много обезпокоени,

че гладувам до смърт по време на Рамадана.

Опитвах се да им обясня, че имам достатъчно тлъстини,

за да мога да преживея три цели месеца,

така че постенето от изгрев слънце до залез слънце е лесна работа.

Танцувах степ на Бродуей.

Да, на Бродуей. Това е лудост (Аплодисменти)

Родителите ми не можеха да си позволят физическа терапия,

така че ме изпратиха на училище за танци.

Научих се как да танцувам на високи токчета,

което означава, че мога и да ходя на високи токчета.

А аз съм от Джърси

и за нас е особено важно да бъдем шик,

така че ако моите приятелки носеха токчета,
носех и аз.

И докато моите приятели прекарваха лятната си ваканция

на Джърси Шор, аз не я прекарвах там.

Прекарвах я във военна зона,

защото моите родители се страхуваха,

че ако не се връщаме в Палестина

всяко лято,

ще пораснем и ще се превърнем в Мадона.

(Смях)

Летните ваканции често се състояха в това

моят баща да се опитва да ме излекува,

така че пиех еленско мляко,

слагаха ми горещи чаши по гърба,

потапяха ме в Мъртво море

и помня, че от водата очите ми пареха

и си мислех: "Действа! Действа!"

(Смях)

Но един от чудотворните лекове, които намерихме, беше йогата.

Трябва да ви кажа, много е скучно,

но преди да започна с йогата,

бях комик (букв. стоящ изправен комик),
който не може да се изправи.

А сега мога да стоя и на главата си.

Родителите ми затвърждаваха идеята,

че мога да направя всичко,

че няма невъзможна мечта

и моята мечта беше да участвам

в сапунената опера "Централна Болница"

Постъпих в университет по време на мерките за позитивна дискриминация

и получих хубава стипендия за АСУ,

Университета на щата Аризона,

защото влизах във всяка една квота.

Бях като домашният любимец-лемур на театралната катедра.

Всички ме обичаха.

Решавах домашните на не особено интелигентните деца,

получавах шестици по всичките ми предмети,

шестици по всичките техни предмети.

Всеки път, когато участвах в сцена

от "Стъклената менажерия",

моите професори ридаеха.

Но никога не ме избираха за участие.

Най-накрая, в последната ми година,

АСУ реши да направи представление, наречено

"Танцуват наистина бавно в Джаксън".

Това е пиеса за момиче с церебрална парализа.

Аз бях момиче с церебрална парализа.

Така че започнах да крещя от покривите:

"Най-накрая ще получа роля!

Имам церебрална парализа!

Най-накрая свободна! Най-накрая свободна!

Благодаря ти Боже всемогъщи, най-накрая съм свободна!"

Не получих ролята. (Смях)

Шери Браун получи ролята.

Втурнах се към завеждащия театралната катедра,

плачейки истерично, все едно някой е застрелял котката ми,

за да питам защо

и тя каза, че било, защото

не са мислили, че ще се справя с номерата.

Аз казах: "Извинете много, но ако аз не мога да се справя с номерата,

героинята също не може."

(Смях)(Аплодисменти)

Това беше роля, за която буквално бях родена,

но я дадоха на актриса без церебрална парализа.

Университетът имитираше живота.

Холивуд има гадна история

в наемането на физически здрави актьори,

които да играят хора с увреждания на екрана.

След като завърших, се върнах обратно вкъщи

и първият ми ангажимент беше

като статист в сапунена опера.

Мечтата ми най-сетне се сбъдваше.

И знаех, че ще ме повишат

от "клиент в ресторант" до "откачен най-добър приятел" за нула време.

Но вместо това, си останах прославена мебел,

която можеше да разпознаеш само по тила ми

и ми стана ясно,

че режисьорите, които правят кастинги

не назначават пухкави, етнически изглеждащи актьори с увреждания.

Те наемат само перфектни хора.

Но имаше и изключения от правилото.

Израснах гледайки Упи Голдбърг,

Розан Бар, Елън,

и всички тези жени имаха едно общо качество:

те бяха комедианти.

Така че станах комик.

(Смях) (Аплодисменти)

Първата ми работа беше да карам известни комици

от Ню Йорк Сити до представления в Ню Джърси

и никога няма да забравя изражението на първия комик,

който возих, когато осъзна,

че се движи с превишена скорост по Ню Джърси Търнпайк,

а мацката, която го кара, има церебрална парализа.

Участвала съм в клубове по цяла Америка

и също съм изнасяла представления
на арабски в Средния изток,

нецензурирана и незабулена.

Някои хора казват, че съм първият

комик в арабския свят.

Не обичам да твърдя, че съм първа,

но пък знам, че никога не бяха чували

за слуха, че жените не са забавни

и ни намират за истерично смешни.

През 2003 г. брат ми от други майка и баща,

Дийн Обейдала, и аз стартирахме

"Арабско-американския комедиен фестивал на Ню Йорк,"

който сега кара десетата си годишнина.

Целта ни беше да променим негативната нагласа

към арабските американци в медиите,

докато напомняхме на кастинг режисьорите,

че южноазиатски и арабски не са синоними.

(Смях)

Интегрирането на арабите беше много по-лесно

от преодоляването на предизвикателството

срещу стигмата над инвалидността.

Големият ми пробив дойде през 2010.

Бях поканена като гост

в кабелното новинарско предаване

"Отброяване с Кийт Олберман."

Появих се все едно отивам на бала си,

набутаха ме в едно студио

и ме сложила на въртящ се, плъзгащ се стол.

Погледнах към помощник-режисьора и му казах:

"Извинете, може ли друг стол?"

А тя ме погледна и започна:

"Пет, четири, три, две..."

И бяхме в ефир.

Така че се наложи да се вкопча в бюрото на водещия

за да не се изплъзна от екрана
по време на репортажа,

и когато интервюто свърши, бях бясна.

Най-накрая бях получила шанса си и го бях пропиляла

и знаех, че никога няма да ме поканят отново.

Но не просто г-н Олберман ме покани отново,

той ме направи сътрудник на пълно работно време

и ми залепи стола за земята.

(Смях) (Аплодисменти)

Един забавен факт, който научих в ефир

с Кийт Олберман

беше, че хората в интернет са отрепки.

Казват, че децата са жестоки,

но никога не са ми се присмивали като дете или възрастен.

Изведнъж инвалидността ми в
световната мрежа е честна игра.

Гледах клипове онлайн

и виждах коментари като:

"Абе, тази що се поклаща?"

"Абе, тази малоумна ли е?"

И любимото ми: "Горката терористка
с пластилинова уста.

От какво е болна?

Определено трябва да се помолим за нея."

Един коментирал даже предложи

да включа инвалидността ми в резюмето си:

сценаристка, комедиантка, церебрално парализирана.

Инвалидността е толкова видима, колкото и расата.

Ако човек в инвалидна количка не може да изиграе Бионсе,

значи Бионсе не може да играе човек в инвалдна количка.

Инвалидите са най-голямото --

Да, пляскайте на това. Точно така.

(Аплодисменти)

Инвалидите са най-голямото малцинство

в света, и сме най-непредставляваните

в развлекателната индустрия.

Лекарите казаха, че няма да мога да ходя,

но ето ме пред вас.

Но ако бях израснала със социалните медии,

не мисля, че щях да мога.

Надявам се, че заедно

ще създадем по-позитивен имидж

на инвалидността в медиите и в ежедневието ни.

Може би ако имаше повече позитивни виждания,

щеше да няма толкова предпоставки за омраза в интернет.

Или може би не.

Може би все още е необходимо цяло село

за да бъдат децата ни добре изучени.

Моето изкривено пътешествие ме отведе

до някои удивителни места.

Имах възможността да мина по червения килим,

придружена от сапунената дива Сюзан Лучи

и емблематичната Лорейн Арбъс.

Участвах във филм с Адам Сандлър

и работих с идола ми,

невероятният Дейв Матюс.

Обиколих света като звезда в шоуто

"Подивели араби".

Бях делегат,

представляващ щата Ню Джърси

на Националната демократична конвенция
през 2008 г.

И основах "Децата на Мейсун,"

благотворителна организация, която се надява

да даде на децата на палестински бежанци

дори частица от шанса, който моите родители ми дадоха.

Но моментът, който изпъква най-много,

беше, когато -- преди този момент --

(Смях) (Аплодисменти)

Но моментът, който изпъква най-много,

беше, когато изпълних шоу

пред човека, който лети като пеперуда

и жили като пчела,

има Паркинсон и се клати точно като мен,

Мохамед Али.

(Аплодисменти)

Това беше единственият път,

когато баща ми ме видя да изнасям шоу на живо

и посвещавам този разговор на неговата памет.

(На арабски)

Името ми е Мейсун Зайид

и ако аз мога да мога, значи и вие можете да можете.

(Аплодисменти)