Прегърни тремора

В художественото училище Фил Хансен развива постоянен тремор в ръката си, който му пречи да създава поантилистките картини, които обича. Хансен бил опустошен, носещ се без цел и посока. Докато един лекар-невролог не му подсказал просто предложение: прегърни ограничението и го преодолей.

Когато бях в художественото училище

получих тремор на ръката си

и това беше най-правата линия, която можех да нарисувам.

Сега, като си помисля, това всъщност беше добре за някои неща,

като да смеся кутия с боя или да разклатя полароидна снимка,

но по онова време това за мен беше Страшният съд.

Това унищожи мечтата ми да стана художник.

В действителност, треморът се разви в резултат на

целенасочено търсене на поантилизма,

години наред правейки мънички точки.

И в един момент тези точки се превърнаха от идеално кръгли

в приличащи повече на попови лъжички заради тремора.

Така че, за да компенсирам, започнах да държи писалката по-здраво,

и това постепенно влоши тремора още повече,

затова аз стисках писалката още по-здраво.

И това се превърна в порочен цикъл, който завърши

с много болка и проблеми със ставите,

Имах проблеми да държа каквото и да е.

И след като бях прекарал целия си живот искайки да правя изкуство,

аз напуснах художественото училище, а по-късно напуснах изкуство изобщо.

Но след няколко години, аз просто не можех да стоя настрана от изкуството

и реших да отида на невролог за този тремор

и открих, че имах трайно увреждане на нервите.

Той хвърли един поглед на моите разкривени линии

и каза: "Ами защо просто не прегърнеш този тремор?"

Така и направих. Отидох си у дома, взех един молив

и просто оставих ръката ми да трепери и да трепери.

Така направих всички тези драсканици.

И макар да не е съвсем изкуство,

към което да изпитвам страст, се почувствах страхотно.

И по-важното е, че след като веднъж прегърнах тремора,

разбрах, че все още може да правя изкуство.

Просто трябваше да намеря различен подход

към правенето на изкуството, което исках.

Сега аз все още се наслаждавам на разпокъсаността на поантилизма,

виждайки тези малки точки, които се сливат,

за да се получи единно цяло.

Така започнах да експериментирам с други начини за насичане на изображенията,

при които треморът няма да влияе на работата,

като да си потопя краката в боя и да ходя върху платно,

или в 3D структура, състояща се от летви,

да създавам 2D изображения чрез изгаряне с горелка.

Открих, че, ако работя в по-голям мащаб и с по-едри материали

ръката ми наистина няма да ме боли,

а след като избягах от еднотипния подход към изкуството,

открих своя подход към творчеството,

който напълно промени моите художествени хоризонти.

Това беше първият път, когато се сблъсках с идеята,

че приемането на едно ограничение, може в действителност да отприщи творчеството.

По това време завършвах училище

и толкова исках да получа истинска работа, че да мога да си позволя нови инструменти.

Имах ужасно малък набор от инструменти и чувствах, че

бих могъл да направя много повече с материалите, които

си мислех, че един художник трябва да има.

Аз даже нямах обикновени ножици.

Използвах тези метални ножици, докато не откраднах едни

от офиса, в който работех.

И така, завърших училище, намерих си работа, взех заплата

и се озовах в магазина за художници,

където просто полудях да си купувам материали.

И когато се прибрах у дома, седнах

и си поставих задачата наистина да се опитам да създам нещо

напълно извън кутията.

Но аз си седях с часове и нищо не ми идваше на ум.

Същото стана и следващия ден и на по-следващия,

бързо затъвайки в творчески застой.

И тогава изпаднах в затъмнение за дълго време, неспособен да творя.

В това нямаше никакъв смисъл, защото бях способен

да поддържам моето изкуство, а въпреки това бях творчески изчерпан.

Но докато търсех наоколо в тъмнината,

разбрах, че всъщност бях парализиран от всички възможности,

които никога не съм имал досега.

И точно тогава си спомних отново за своите нервни ръце.

Прегърни тремора.

И разбрах, че ако искам да си възвърна креативността,

трябваше да се откажа да се старая толкова усилено да мисля извън кутията,

а да се върна обратно в нея.

Чудех се можеш ли да станеш по-креативен,

като търсиш ограниченията?

Дали мога да създам нещо с материали само за един долар?

В този момент прекарвах много вечери в --

добре де, предполагам, че все още прекарвам повечето си вечери в Старбъкс —

но знам, че можете да поискате допълнителна чаша, ако ви трябва,

така че аз реших да поискам 50.

Изненадващо те просто ми ги дадоха,

и тогава с няколко молива, които имах,

направих този проект само за 80 цента.

Това наистина беше момент на прозрение за мен,

че ние трябва първо да бъдем ограничени,

за да станем безгранични.

Приех този подход на мислене вътре в кутията

към моите платна и се чудех какво ще стане, ако вместо

да рисувам върху платно, можех да рисувам само върху гърдите си?

Така че аз нарисувах 30 картини,

слой върху слой,

като всяка картина, изобразяваше някакво влияние в моя живот.

Или пък, ако, вместо да рисувам с четка,

можех само да рисувам с каратистки удари? (Смях)

Така че натопих ръцете си в боя

и просто нападнах платното.

И даже толкова силно го удрях, че чак си нараних става на кутрето

и трябваше да я шинираме за няколко седмици.

(Смях) (Аплодисменти)

Или пък, ако вместо да разчитам на себе си,

трябваше разчитам на други хора,

за да създам съдържанието на своето изкуството?

Така в продължение на шест дни живях пред уеб камера.

Спях на пода и ядях пакетирана храна,

и карах хората да ми се обаждат и да споделят с мен история

за момент, който е променил живота им.

Техните истории станаха изкуство

докато ги записвах върху въртящото се платно.

(Аплодисменти)

Или пък, ако вместо да правя изкуство за показване,

аз трябваше да го унищожа?

Това изглеждаше като най-голямото ограничение -

да бъдеш художник без картини.

Идеята за унищожаването се превърна в проект, който отне цяла година

и аз го нарекох "Сбогом, изкуство".

В него всяко произведение трябваше да бъде унищожено след създаването му.

В началото на "Сбогом, изкуство" се фокусирах върху

насилственото унищожаване, както при тази картина на Джими Хендрикс,

направена от над 7000 кибритени клечки.

(Смях)

След това се отрих за създаването на изкуство, което се разрушаваше естествено.

Търсех нетрайни материали,

като да плюя храна--

(Смях) —

тебешир върху тротоар

и дори замразено вино.

Последната стъпка на унищожението

беше да се опитам да създам нещо, което изобщо не беше съществувало.

Така че подредих свещи върху маса, запалих ги и след това ги издухах.

След това повторих този процес отново и отново със същите свещи,

след това събрах видео клиповете в по-голямо изображение.

Така, че крайната картина не е видима като физическо цяло.

Тя беше разрушена преди да се е появила.

В хода на сериите "Сбогом, изкуство"

бях създал 23 различни произведения

от които не беше останало нищо веществено за показване.

Това, което мислех, че е най-голямото ограничение,

всъщност се оказа най-голямото освобождение,

тъй като всеки път, когато създавах,

унищожението ме водеше обратно до неутрално място,

където се чувствах освежен и готов да започна следващия проект.

Това не се случи за една нощ.

Имаше моменти, когато моите проекти не успяваха да се реализират

или, още по-лошо, след като прекарвах ужасно много време върху тях,

изображението, което се получаваше, беше смущаващо.

Но тъй като бях отдаден на процеса, продължавах напред

и нещо наистина изненадващо се случи.

Докато унищожавах всеки проект,

аз се учех да се освобождавам -

да се освобождавам от резултатите, от провалите,

от несъвършенствата.

И в замяна, открих процес на създаване на изкуство,

който е постоянен и необременен от резултатите.

Озовах се в състояние на постоянно създаване,

мислейки само за това, което предстои

и раждайки повече идеи от всякога.

Когато си мисля за моите три години извън изкуството,

далеч от моята мечта, изпаднал в канавката,

вместо да се опитам да намеря друг начин да продължа тази мечта,

аз просто се бях предал, бях се отказал.

Ами ако не бях прегърнал този тремор?

Защото приемането на тремора за мен

не беше само въпрос за изкуство и за рисуването.

Оказа се, че това е въпрос за живота и за живеенето.

Защото в крайна сметка, повечето от това, което правим,

се случва тук, вътре в кутията, с ограничени ресурси.

Да се научим да бъдем креативни в рамките на нашите ограничения

е най-добрата надежда, която имаме, за да променим себе си

и заедно да променим нашия свят.

Гледането на ограничения като източник на креативност

промени хода на живота ми.

Сега, когато се сблъсквам с бариера

или изпадам в творчески блокаж,

понякога все още се боря,

но продължавам да поддържам процеса

и да си напомням за безкрайните възможности,

като използването на стотици живи червеи за направата на картина,

използването на кабърче да татуирам банан,

или рисуването на картина с мазнина за хамбургери.

(Смях)

Едно от моите най-новите начинания

е да се опитам да преведа навиците на творчество, които вече научих

в нещо, което другите хора могат да възпроизведат.

Ограниченията може и да са най-неочакваните начини

да се впрегне креативността, но може би са

едни от най-добрите начини да се извадим от коловозите,

да преосмислим класификациите и да предизвикаме приетите норми.

И вместо да си казваме един на друг да се възползваме от деня,

може би можем да си припомняме всеки ден

да се възползваме от ограниченията.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)