Изкуството да бъдеш себе си I Каролин Макхю I TEDxMiltonKeynesWomen

В тази вдъхновяваща лекция, Каролин Макхю потвърждава, че нашата единствена задача в този живот е да бъдем възможно най-добри в това да бъдем себе си.

Каролин е основател на движение, което помага на отделни хора и организации да бъдат изключително смели, автентични версии на тях самите. Тя е и автор на книгата "Never Not a Lovely Moon".

Тази лекция е част от TEDx събитие, което бе самостоятелно организирано от местната общност. Научете повече на: http://ted.com/tedx

Вероятно днес сте се огледали поне веднъж.

Обръснали сте се, сресали сте си косата,
огледали сте зъбите си

но не знаете, че лицето в огледалото
не е онова, което виждат другите.

То е по-скоро изкривен, обърнат образ.

Докато пътувах за Ню Йорк, попаднах на статия
за феномен наречен "Огледалото на Истината".

"Огледало на Истината" е изобретено от
Джон и Катрин Уолтърс от Ню Йорк.

Те разбрали, че ако имате две огледала
и ги сложите под определен ъгъл,

премахвайки разделната линия
образите се отразяват един в друг.

Това, което виждаш в такова огледало е точно същото,
което виждат хората когато те гледат.

Пристигайки в Ню Йорк се обадих на Джон
и го попитах дали може да се срещнем.

Така се озовах в неговата галерия в Бруклин.
Беше все едно да отидеш на цирк.

Имаше всякакви огледала - от малки до големи,
поставени из галерията.

Тогава застанах пред Огледалото за първи път

и това беше едно от най-объркващите неща,
които съм преживявала.

Нещото което забелязваш е,
че главата ти не е нормална.

Вашата е на тази посока, а пък вашата е изправена
или пък вашата е малко на онази страна.

Ние изкривяваме главите си по различен начин

когато се погледнеш в Огледалото,
се опитваш да изправиш главата си,

но понеже е образът е огледален,
движението е наопаки и е доста объркващо.

Най-важното е, че си спомних
случка от времето, когато бях дете в Глазгоу.

Ако не сте разбрали, аз съм шотландка.

Израснах в Глазгоу и много обичах да седя
и да гледам как майка ми се гримира.

Гледам я, с ръце под брадичката и казвам:

"Не е ли странно, че едната част
от горната ти устна е по-висока от другата?"

Тя поглеждаше в огледалото и казваше:
"Не, не е."

И аз пак: "То е само милиметри,
но оттук определено е по-високо отколкото оттам."

А тя казваше: "Каролин, измисляш си."

Когато погледнах себе си в Огледалото
видях същите устни,

които имам вече 45 години и
които никога не бях виждала така.

Когато гледате в обикновено огледало
вие търсите потвърждение - за това, че сте красиви,

млади или чисти, или за това
че дупето ви не изглежда голямо с тази дреха.

Но когато гледате в Огледалото на Истината,
вие не гледате себе си, вие търсите себе си.

Търсите смисъл, а не потвърждение.

Това беше много интересно за мен,
защото аз ежедневно помагам на хората да бъдат себе си.

Не говорим за нарцисизъм или егоизъм,
но вярвам, че социалната промяна започва с отделния човек.

Когато говорим за невероятни личности -
и под това нямам предвид финансово успели хора,

имам предвид успели хора
постигнали онова, за което са тръгнали.

Общото между тях е в това,
че нямат нищо общо.

Това са хора, които работят в много от сферите,
в които работя и аз.

Хора от корпорациите, индустриалци,
политици, геофизици, оркестранти,

балерини и балетисти, поп звезди и оперни певци,

при всеки от които намерих общото
което ги свързва.

Тези хора боравят с редкия дар,
който вселената им е дала когато са се преродили,

и го използват за постигане на целите си.

Вярвам, че ние сме съвършени. Идваме съвършени
с една единствена нота, която трябва да изпеем.

Тези хора са го разбрали.
То не определя избора на професия,

но определя начина,
по който ще си свършиш работата.

Такива хора ние наричаме гиганти.
За Роберто Бенини например,

ще кажем: "Боже мой."
Ив Инслър, тя също е гигант.

Но това е смешно,
как може някой да бъде гигант?

Животът е безкраен. Но повечето от нас
не разбираме големината на пространството,

което вселената ни е отделила.

Виждаме само пространството около нас.
Ето защо хората, които живеят пълноценно

ни се струват забележителни.

Те са по-добри във всички аспекти на живота от нас.
Те трептят и искрят сякаш са небесни слънца.

Всичко, което правя ме доведе до идеята,
че индивидуалността е тайната.

Онези които се страхуват да бъдат себе си
ще работят за тези, които не се страхуват.

Вашата работа не е да бъдете като хората,
които виждате на екрана зад мен.

Трябва да бъдете колкото се може
по-различни от тях.

Вашата работа докато сте тук на земята
е да бъдете себе си както те са себе си.

Това е тайната.

Започвам днес с много личен въпрос.

Не въпрос като:
"колко срички има в думата 'едносрична'?" Не.

Нито пък:
"Знаете ли, че Бритни Спиърс е презвитерианка?". Не.

(смях)

Нещо по-важно. Въпрос, който ви е търсил
през целия ви живот.

Може би най-простият и най-сложният въпрос,
който съществува.

Но колко пъти ви се е случило някой да ви каже,
че трябва просто да бъдете себе си?

Колко пъти вие сте го казвали на някого?
Детето ви или колегата ви идват и ви казват,

че са нервни, уплашени.
Трябва да свършат нещо, но ги е страх

и вие казвате: "Просто бъди себе си,
когато си себе си, си най-добрият."

Чуваме го често, защото е това което искаме.
Ако кажеш на Джон да бъде себе си

не означава че той иска да бъде Мери.

Той си е добре като Джон, но казвайки
думата "просто" е интересен феномен.

Означава две неща.

Първо, че това което следва е лесно.
И второ, че това е оригинален съвет,

т.е. Джон никога не е мислил за себе си.

Когато говорим за това да бъдеш себе си,
за това да живееш, в минутата на раждането,

в момента на инкарнацията,
ни е дадена доживотна присъда.

Не знаем обаче колко дълга ще е тя.
Може би 70 или 62 години.

Мястото където сте родени
и времето когато сте родени,

разбира се имат своето влияние
за това как ще станеш това което искаш.

Ако сте родени във Швейцария
ще имате повече време да се справите с тази гадост.

Ако сте родени в Зимбабве или някои части на Глазгоу не се шегувам, времето ви е по-малко.

Не ви питам каква е очакваната
продължителност на живота ви,

а какво вие очаквате от живота?
И какво животът очаква от вас?

Има два момента в живота,
когато всички ние наистина сме себе си.

Когато сме деца ние сме себе си,
защото не знаем как да бъдем някой друг.

Виждаме на плажа децата да си играят голи
до около 5 годишни и изведнъж

на 6 или на 7 искат да носят вече бански.

Има ли някой тук с 4 годишно дете?
Нека бъде 3 годишно.

Хосе, ти имаш 3 годишно дете.

Ако отида в групата на Едуардо,
при 3 годишните и кажа:

"Кой е най-силният от вас?"
Какво ще се случи?

Всички ръце ще са вдигнати горе, нали?
Да. Всеки мисли, че е най-силният.

Ако отида обаче при група от 7 годишни
и задам същия въпрос,

всички ще кажат: "Той". Ето тук е разликата.
Той е най-силният. Той е най-бързия.

Той е най-забавният. Той е лошият.

Социалните архетипи са видими
от около 5-8 годишна възраст.

Йезуитите казват: "Покажете ни момче на 7
и ще ви кажем какъв човек ще бъде."

Тогава е раждането на съзнанието.
Ние ставаме все по-съзнателни

и всъщност все по-малко себе си.

Друг момент, в който е прекрасно
да си себе си е когато се сбръчкаме,

защото няма от какво да се притесняваме.

Достигаме до възраст да осъзнаем,
че всичко има край и той е близо.

Всяка минута става важна тогава.

Ставаш по-честен, не правиш компромиси със себе си.
Така ще можеш да кажеш: "Няма да ям спанак,

защото не го обичам. Не обичам джаз, затова спри този шум.
И като съм почнала, ти казвам също че не те харесвам!"

(смях)

Наричаме тези възрастни хора "ексцентрици".
Но това, което те правят е да бъдат себе си.

Животът прилича на пясъчен часовник -
ти си себе си когато си млад,

и когато станеш стар отново си себе си.

Но частта по средата е най-проблематичната.
Тогава, когато трябва да се социализираш,

да се променяш и да се адаптираш.

Затова разработих "Аз-комплексът".
Той служи да разберете по-лесно кое "Аз"

имате предвид когато казвате "Аз".

Всички знаем какво е мания за величие.
Който страда от нея мисли,

че е най-важният човек.

Който страда от комплекс за малоценност
има липса на самочувствие.

И двете са символ на болно Его.
Първото с илюзии за грандомания,

второто с илюзии за незначимост.

Има и трети начин,
който наричам "вътреценност".

Това една измислена дума, която описва
особена нагласа и е ценна по две причини.

Абсолютно несравнима е.
При другите две състояния имаш нужда от другите хора.

При мания за величие мислиш,
че другите са маловажни.

При малоценност страдаш и имаш нужда някой
да ти обърне внимание, да ти помогне.

Вътреценността е абсолютно необвързана,
все едно имаш привилигерована

вътрешна гледна точка на възприятие
свързана с чувствителност и ориентация.

Единственото пространство в живота ви,
където няма състезание.

Да се опитваш да се сравняваш
със себе си е абсурдно.

Мога да говоря дълго за Вътреценността,
но искам да ви покажа и как изглежда.

Ще ви представя певица на име Джил Скот.
Този френски режисьор я снима

точно преди тя да се качи на сцената
след певицата Ерика Баду.

пита я: "Напрегната ли си, да пееш след Ерика?"
Чуйте сега нейния отговор.

(Джил Скот) "Тази певица (Ерика) проправи пътя
за мен и други певци. Аз го оценявам".

"Притиснена ли сте да пеете след Ерика?" (смее се)
"Виждали ли сте ме как пея?

Аз съм мис Джил Скот. Аз съм поет и певица,
наред с много други неща.

Всеки артист има нещо уникално,
някаква магия и всеки идва със своята сила

и своeто владение.

Моята не може да бъде сравнявана с нейната
и нейната не може да бъде сравнявана с моята.

(Каролин Макхю) "Разбирате ли, вие
дори не подозирахте че имате владение".

Ето това имах предвид. Да разбереш
как да бъдеш себе си -

това е най-невероятния, по-малко трагичен
начин да изживееш живота си.

Ние не сме просто пачуорк,
сбор от всички опитности и външни влияния.

Не сме просто нечий шеф или нечия майка
или нечие каквото и да било.

Ние сме себе си.

И все пак, има поне 4 компонента
във всеки един от вас днес тук,

нека ви ги представя.

Най-явното "ти", което светът вижда
е онова което светът мисли за вас.

Има толкова сюжети за "ти"
колкото и хора по земята.

Вие сте като голяма флашка,
която е включена в света.

Излизате на екрана на живота.
Това е влиянието на средата.

Ако не осъзнаете това, да бъдеш себе си
би било лоша стратегия.

Важно е да познавате вашата социална роля.
Казвам това понеже съм жена.

Не мисля за себе си като за трагична жена
наричам себе си уоманистка,

а не феминистка, но също така
съм член на феминистка организация.

Една от спецификите на социалната роля
е "зависимост от одобрение".

Нуждата да бъдеш харесван и приет
или одобрен, някой да ти каже "добре".

Жените страдат по-често от мъжете,
това е много инвалидизиращо състояние.

Да се опитваш да бъдеш себе си,
но да търсиш одобрение, чуждо мнение,

припознавайки го за свое.

Това е осакатяващо за онези,
които искат да бъдат себе си.

Няма да спрем да усещаме другите,
но трябва да се научим да усещаме себе си свободно.

За да бъдеш свободно себе си,
трябва да се синхронизираш

със следващото ниво на "Аз комплекса".

Полето на възможностите. Онова,
което искаш другите да мислят за теб.

Не става въпрос за фалш или претенции,
а за възможността да се променяме,

за нашия потенциал.

Другата част от "Aз"-а е гръбначният стълб,
това е мечтаният стълб.

Това е адаптиращата част,
която е в "строеж".

И това е уникално, защото никой друг
няма същия опит или взаимодействия.

Тази част е в движение,
в постоянна промяна.

Това ви предпазва от оприличаването
с групи от хора, като онези,

които ти казват, че имат 15 годишен опит,
но всъщност имат предвид

1 година повторена 15 пъти,

Те буквално се повтарят,
едни и същи година след година.

Трябва да мислите за това, че с всяка година
вашата задача е да ставате все по-добри

да бъдете себе си. Това не са просто думи.
Вие вече сте различни.

Трябва да го проумеете и
да продължавате в тази посока.

Има моменти когато промените се случват
по-лесно от обикновено, по-бързо и по-задълбочено.

Наричам това интервали от възможности.

Не винаги са добре структурирани,
говорим за моментите на възможности, на избор.

Тогава усещането за промяна е силно.

Срещаш човек в един бар.
Трябва да вземеш решение.

Шефът ти предлага нова работа.
Ще смениш ли или ще задържиш старата?

Ако приемеш промяната,
животът ти ще поеме в нова посока.

За жалост, някои избори
могат да бъдат катастрофални.

Повечето от тях са защото проспиваме
добрите възможности

докато нещо катастрофално не ни събуди.

Някой близък се разболява или
вие се разболявате, или ви уволняват.

Или пък не е нещо лично, може би 9/11
или земетресение, цунами или нещо подобно.

Неминуемо идват такива моменти,
които предизвикват у вас въпроса,

който зададохме в началото.

Когато тези моменти са внезапни,
човек се чувства безсилен и уязвим.

Тогава питам защо не си отговаряме на въпросите
когато сме добре, когато се радваме на добро здраве?

Когато имаме работа и любими хора до нас,
тогава е моментът за тези въпроси.

Ето още един въпрос: "Ако можеш да бъдеш
жената, в която мечтаеш да се превърнеш,

каква ще бъдеш?"

Онова което може да ви спре
да бъдете жената, която желаете да бъдете

е следващият кръг на Аз-а -
това, което мислите за себе си.

Да припомним: първо е какво другите мислят за вас.
Второ: какво бихте искали да мислят за вас.

Трето: какво мислите за себе си.

Всички имаме добри и лоши дни, нали?
Има дни, в които се чувствате прекрасно.

И други, в които се събуждате
и се чувствате ужасно.

Дори телефона ви се струва много тежък.

Дните, в които се събуждате и се чувствате добре,
не е защото има причина.

По-скоро има преливаща радост в тялото ви,
която иска да излезе.

В такива дни си мислите: "Чувствам се
страхотно, мога да се справя със всичко!

Дайте ми публика, бързо!"

Всичко е наред и подредено,
всичко е под контрол в такива дни.

В другите дни обаче, нищо не върви.
Краката ви не се помръдват, устата ви не се отваря.

Сякаш крадец е задигнал запаса ви от думи.

Това са двата екстремни плюса на егото,
единият е радост, другият е самобичуване.

Целият ви живот, без значение от възраст
или пол, от раждането ви до сега

служи за формиране на стабилна
връзка с егото ви.

Имаме нужда от егото за да живеем
в западния капиталистически свят.

Без него сме загубени.

Но трябва да го върнем в начална позиция,
в служба на "Аз"- а. Само така то става полезно.

А за да се случи, трябва да намерим
златната среда между радостта и самобичуването.

Можем да го наречем равновесие.

То е особено състояние на ума,
в което изолирайки се от външни стимули

нищо не може да наруши мира ни.

Такъв вид самоувереност прилича на небето.

Сега навън е тъмно, но ако се издигнем
високо със самолет дори и в лошо време

ще видим че всъщност
небето е прекрасно синьо.

Когато видим дъга в небето и
е наистина прекрасно.

Няма как небето да каже:
"Ей, видяхте ли моята дъга?"

Или когато е мрачно и сиво навън
няма как небето да ни се извини за това.

Небето просто съществува,
то вижда непостоянството

и на облаците и на дъгата.

Трябва да развиете у себе си състояние,
неподвластно на добрите

и лошите събития около вас,
както прави небето.

Можем да наречем това в Западния контекст
чувство на смирение.

През изминалата седмица работих с
прекрасните треньори

на британските олимпийски атлети.

Като си помисля какви добри резултати
имахме на последната лятна олимпиада,

беше невероятно да бъда
заедно с 400 атлети в една зала.

Една от важните фигури в британския спорт,
Баронеса Камбъл ми сподели какво е смирението за нея.

Смирението не е да мислиш за себе си
като за нещо по-нищожно,

а да мислиш по-малко за себе си.

Помня как научих този урок когато бях на
7 или 8 години.

Научих го от жената с кривите устни.

Майка ми няма представа колко много
съм научила от нея докато растях.

Израствайки в Глазгоу, работническа класа,
работниците от метало-обработващите фабрики,

които никога нямаха пари
за екстри или забавления.

Забавлението се случваше в къщи,
в събота и неделя,

когато възрастните и децата
можеха да ги забавляват,

докато те да пият колкото могат.

Всеки член от семейството се изявяваше
и беше доста забавно да видиш как шофьори,

заварчици и дърводелци се превръщат
неусетно във Франк Синатра, Дийн Мартин,

Сара Вогън или Били Екстин.

Всички бяха в къщи и беше
като концерт на звезди в дневната.

Децата също участваха. Аз съм
най-голямата от 4 деца. Всичките момичета.

Бяхме свикнали да участваме в забавленията.
Аз със китара в ръка и сестрите ми пеехме заедно.

Баща ми ни подреждаше точно като във
мюзикъла "Звукът на музиката" и ние пеехме,

но бяхме непохватни и не пеехме добре.

Една от поредните вечери, майка ни ни каза
да се приготвим да пеем за забавление

на роднините в дневната.

Този път не исках, казах и че няма да пея.

"Защо не искаш да пееш?", попита тя.
"Срам ме е", отговорих.

"От какво те е срам?", попита тя
"Ами, всеки ще ме гледа..."

Никога няма да забравя реакцията на майка ми
"Каролин, не си въобразявай моля те", каза тя.

Мислиш си, че хората се интересуват от теб?
Това не е вярно.

Просто се опитай да ги забавляваш
с твоето пеене, това е.

Съгласих се с майка си и пях заедно със сестрите си.

И знаете ли, съветът на майка ми
не ме напусна никога. Така и не го забравих.

Онова, което обаче имам от тогава е
абсолютна липса на усещане за това

къде свършват моите възможности
както и тотална липса на интерес

да бъда в центъра на вниманието.

И до ден днешен не съм била център на внимание.
Вие сте моя център на внимание,

а това е много различно чувство.

И така, последното звено на Аз-а,
за което искам да ви разкажа,

това е вечното, непроменящо се Аз.

Това е същият Аз, който сте били на 7 години
и който ще бъдете на 107, ако е рекъл Господ.

В Индия, където съм живяла хората
се възпитават че са духовни същества,

които имат човешки тела.

Ние на Запад, сме много по-свързани
със физическите си тела.

И само когато остареем и ако поумнеем,
започваме да се интересуваме от духовното.

Ако някога отидете в музея на Ганди в Делхи,
ще видите този надпис над вратата.

Това е отговор на Ганди
на въпроса на журналист.

Ганди се качвал на влака един ден
и един журналист извикал след него,

"Гандиджи, Гандиджи,
какво е вашето послание към света?"

Ганди се обърнал и казал: "Моят живот.
Моят живот е моето послание."

И така, вашият живот е вашето послание.
Може да не е голямо, колкото това на Ганди,

моето определено не е голямо,

но вашият живот трябва да се превърне
във вашето послание.

Иначе защо изобщо сме тук?

Нямаме резервен вариант.

Затова мислете за това кои сте,
за това какво означава да сме живи,

и с какво сме заслужили да живеем.

Вие не сте мислите си, защото Вие ги мислите.
Не сте и чувствата си, защото Вие сте тези,

които ги чувствате.

Не сте онова, което имате
нито онова което правите.

Не сте онези, които обичате
или които ви обичат.

Трябва да съществува нещо друго,
отвъд всичко това.

Има хора, които живеят над всички
предразсъдъци, които са ги ограничавали.

Ето този човек, той не може да бъде
определян като мъж, като черен,

млад или стар, като демократ или републиканец,
като хомо или хетеросексуален.

Всичко за него няма значение,
защото онова което има значение е,

че той знае защо е тук.

Да, всички го можем.

Дори да сте родени без много от нещата,
които другите имат,

дори да сте родени по начин,
който ви кара да се чувствате безсилни.

Ако успеете да си послужите с този глас,
да черпите от този вътрешен глас,

за който говорихме,

може неусетно да се превърнете в
12 годишна млада атлетка,

най-младата, която участва в
Световната купа по плуване.

И така само на 13 вие да сте най-младият
златен олимпийски медалист в историята.

Или дори само на 14 години,
да бъдете най-младият член

на Ордена на Британската Империя.

Такива неща се случват когато
се синхронизираме с вътрешното си Аз.

Ако го постигнете, ритъмът на вашия живот
ще се промени, тъканта на живота ви

ще стане по-богата и никога повече
няма да се чувствате ненужни.

(Ръкопляскане)

Благодаря ви!