Райън Лобо: Да фотографираш скритата история

Райън Лобо е пътувал по цял свят, правейки снимки, които разказват истории за необикновени човешки животи. В този незабравим разговор той пресъздава противоречиви теми със съчувствие, така че виждаме болката на либерийски военен престъпник, тихата сила на жените от мироопазващите сили на ООН и постоянството на недооценените огнеборци от Делхи.

Кавам се Райън Лобо

и се занимавам със снимане на документални филми

по цял свят през последните 10 години.

По време на процеса на създаване на тези филми

се оказа, че правя снимки,

често за голямо раздразнение на операторите.

Тази моя фотография се оказа почти натрапчива.

В края на снимките понякога усещах, че

имам снимки, които разказват по-добра история

от понякога сензационния документален филм.

Усещах, когато имах снимките си,

че се държа за нещо истинско,

независимо от дневните редове или политиката.

През 2007-а пътувах до три военни зони.

Пътувах до Ирак, Афганистан и Либерия.

Там преживях

страданието на други хора, поверително и лично,

потопих се в някои доста интензивни и емоционални истории,

а на моменти преживях огромен страх за собствения си живот.

Както винаги, се връщах в Бангалор,

и често към оживени дискусии в домове на приятели,

където обсъждахме различни въпроси,

докато те се оплакваха горчиво от новото работно време на кръчмите,

където едно питие често струваше повече от онова, което плащаха

на 14-годишната си прислужница.

Чувствах се много изолиран по време на тези дискусии.

Но в същото време поставях под въпрос себе си,

собствената си цялостност и целенасоченост в разказването на истории.

И реших, че съм се изложил,

точно като приятелите ми в онези дискусии,

където разказвахме истории,

в контексти, при които си търсехме извинения за тях,

вместо да поемем отговорност.

Няма да навлизам в подробности за това какво доведе до решението, което взех -

нека само да кажем, че включваше алкохол, цигари,

други субстанции и една жена.

(Смях)

По същество реших, че аз,

а не камерата или мрежата,

или каквото и да било друго, намиращо се извън самия мен,

съм единствения инструмент в разказването на истории,

който наистина си струва да се настройва.

В живота си, когато съм се опитвал да постигна неща

като успех или признание, те са ми убягвали.

Парадоксално, когато се откажа от преследването на тези цели

и работя от място на състрадание и намерение,

търсейки по-скоро отлични постижения, отколкото резултата от тях,

всичко идваше от само себе си, включително чувството на задоволство.

Фотографията превъзхождаше културата, включително моята собствена.

Тя е, за мен, език, който изразява недоловимото

и дава глас на хора и истории, които нямат такъв.

Каня ви в три мои скорошни истории,

които са за този начин на гледане, ако желаете,

за който вярвам, че илюстрира принципите

на онова, което обичам да наричам състрадание в разказването на истории.

През 2007-а отидох в Либерия,

където с група приятели

направихме един независим, самофинансиран филм, по който все още се работи,

за един много легенданер и брутален военачалник,

наречен "Генерал Гол Задник."

Истинското му име е Джошуа и тук е сниман в килия,

където някога е измъчвал и убивал хора,

включително деца.

Джошуа твърди, че лично е убил

повече от 10 000 души по време на гражданската война в Либерия.

Получил е своето име заради това, че се биел чисто гол.

И вероятно е най-големият жив масов убиец

на Земята днес.

Тази жена е била свидетел на това как Генералът убива брат й.

Джошуа нареждал на своите деца-войници да извършват неописуеми престъпления

и налагал командите си с огромна бруталност.

Днес много от тези деца са пристрастени към наркотици като хероина

и бедстват, като тези млади мъже на изображението.

Как да живееш със себе си,

ако знаеш, че си извършил ужасяващи престъпления?

Днес Генералът е покръстен християнин-евангелист.

И е на мисия.

Придружихме Джошуа, докато той вървеше по Земята

и посещаваше села, където някога е убивал и изнасилвал.

Той търсеше опрощение

и твърди, че се старае да подобри

живота на своите деца-войници.

По време на тази експедиция очаквах

той да бъде убит веднага, както и ние.

Но онова, което видях, ми отвори очите

за една представа за опрощение,

която никога не бях смятал за възможна.

Посред невероятна бедност и загуба,

хора, които нямаха нищо, прощаваха на един човек,

който им бе взел всичко.

Той моли за прошка

и я получава от същата жена,

чийто брат е убил.

Сенегалецът - младежът, седнал на инвалидния стол тук,

някога е бил дете-войник, под командването на Генерала,

докато веднъж не се подчинил на заповедите

и Генералът прострелял и двата му крака.

Той прощава на Генерала на това изображение.

Той рискува живота си, приближавайки се до хора,

чиито семейства е убил.

На тази снимка го заобикаля враждебна тълпа в бедняшко предградие.

И Джошуа остава мълчалив,

докато те изливат яростта си срещу него.

Този образ за мен е почти като взет от шекспирова пиеса,

с човек, заобиколен от различни влияния,

отчаяно решен да се държи за нещо вътре в себе си,

в контекста на огромно страдание, което е създал самият той.

Бях силно трогнат по време на всичко това.

Но въпросът е,

дали прошката и изкуплението заместват правосъдието?

Джошуа, по собствените му думи, казва, че няма нищо против

да застане пред съда за престъпленията си

и говори за тях, стъпил върху кутии от сапун, из цяла Монровия,

пред публика, която често включва негови жертви.

Малко вероятен говорител на идеята

за разделяне на църква и държава.

Втората история, за която ще ви разкажа,

е за една група много специални жени-бойци

с доста уникални мироопазващи умения.

Либерия е била опустошена от една от

най-кървавите граджански войни в Африка,

при която повече от 200 000 души са загинали,

хиляди жени са белязани от изнасилвания и престъпления

в грандиозен мащаб.

Либерия сега е дом

на един изцяло женски контингент на Обединените нации

от мироопазващи сили от индийки.

Тези жени, много от тях от малки градове в Индия,

помагат за опазване на мира, далеч от дом и семейство.

Те използват преговори и толерантност

по-често, отколкото въоръжен отговор.

Командирът ми каза, че една жена може да прецени

една потенциално насилствена ситуация

много по-добре от мъжете.

И че те определено са способни да я разсеят неагресивно.

Този човек беше много пиян

и силно заинтересуван от моята камера,

докато забеляза жените, които се справиха с него

с усмивки - и готови за стрелба автомати "Калашников - 47", разбира се.

(Смях)

Този контингент, изглежда, има доста голям късмет

и не е претърпял никакви загуби,

макар че дузини бойци от мироопазващите сили са били убити в Либерия.

И да - всички тези убити хора са били мъже.

Много от жените са омъжени, с деца

и казват, че най-трудната част от мисията им

е, че ги държат далеч от децата им.

Придружавах тези жени по време на патрула им

и ги гледах, докато вървяха покрай мъже,

много от които непрестанно им отправяха много нецензурни коментари.

Когато попитах една от жените за отклика с шок и страхопочитание,

тя отвърна: "Не се безпокойте, същото е у дома.

Знаем как да се справяме с тези типове",

и не им обърна внимание.

В страна, опустошена от насилие срещу жените,

индийките от мироопазващите сили са вдъхновили много местни жени

да се присъединят към полицейските сили.

Понякога, когато войната свърши и филмовите екипи си заминат,

най-вдъхновяващите истории са онези,

които остават незабележими.

Върнах се в Индия и никой не бе заинтересован от това да купи историята.

Една редакторка ми каза, че не се интересува

от онова, което наричаше "истории ръчна изработка".

През 2007 и 2009 работих по истории от Делхийската пожарна команда, ДПК,

която през лятото е вероятно най-активната пожарна в света.

Те отговарят на повече от 5000 повиквания само за два месеца.

И всичко това, въпреки невероятни логистични пречки,

като горещина и задръствания.

По време на тези снимки се случи нещо изумително.

поради задръстване закъснявахме на отиване в един бедняшки квартал -

голям бедняшки квартал, който се беше подпалил.

С приближаването ни разярени тълпи атакуваха камионите ни

и ги обградиха, със стотици хора навсякъде.

Тези мъже бяха ужасени,

докато тълпата атакуваше превозното ни средство.

Но въпреки това, въпреки враждебността

пожарникарите напуснаха превозното средство и успешно се бориха с огъня.

Водиха битката през враждебни тълпи,

а някои от тях носеха мотоциклетни шлемове, за да предотвратят наранявания.

Някои от местните хора насилствено отнемаха маркучите

от пожарникарите, за да изгасят огъня в домовете си.

Стотици домове бяха унищожени.

Но въпросът, който не напускаше ума ми,

бе - какво кара хората да унищожават пожарни коли,

насочили се към собствените им домове?

Откъде идва такава ярост?

И как сме отговорни за това?

45 процента от 14-те милиона души,

които живеят в Делхи, живеят в нелегални бедняшки квартали,

които са хронично претъпкани.

Липсват им дори най-основни удобства.

И това е нещо, обичайно във всичките ни големи градове.

Да се върнем към ДПК. Едно огромно химическо депо се беше подпалило,

хиляди варели, пълни с петролни химикали,

пламтяха и експлодираха навсякъде около нас.

Горещината бе толкова интензивна, че бяха използвани маркучи

за охлаждане на пожарникарите,

борещи се с огъня в изключителна близост до него и без никакви предпазни дрехи.

В Индия често обичаме да се оплакваме от държавните си органи.

Но тук ръководителите на ДПК,

г-н Р.С.Шарман, г-н А.К.Шарман

водят борбата с огъня заедно със своите хора.

Нещо чудесно в една страна, където

на ръчната работа често се гледа отвисоко.

(Аплодисменти)

С годините моята вяра в силата на разказването на истории бе подложена на тест.

Имал съм много сериозно съмнение в неговата ефикасност,

и собствената си вяра в човечността.

Но един филм, който снимахме, още се излъчва по канал "Нешънъл Джиографик".

Когато се излъчва, получавам обаждания от момчетата, с които бях

и те ми казват, че получават стотици обаждания с поздравления.

Някои от пожарникарите са ми казвали, че те също са били вдъхновени

да се справят по-добре, защото им било толкова приятно

да получават благодарности, вместо да ги замерват с тухли.

Изглежда, тази история е помогнала за промяна в начина на възприемане на ДПК,

поне в умовете на една публика, която има телевизори,

чете списания и чиито колиби не горят.

Понякога съсредоточаването върху героичното, красивото и достойното,

независимо от контекста,

може да помогне за усилване на тези недоловими неща по три начина -

в героя на историята, в публиката,

както и в разказвача на историята.

Това е мощта на разказването на историята.

Концентрирайте се върху достойното, смелото и красивото,

и то ще се развие. Благодаря.

(Аплодисменти)