Аурет ван Херден: Справедливи условия за глобалния труд

Активистът Аурет ван Херден говори за правата на работниците в глобалните индустрии, които нито една национална организация не може да защити. Как можем да осигурим почтеност в глобалните снабдителни вериги? Ван Херден представя бизнес модел за справедливи условия на труд.

Този телефон

е започнал своя път

от занаятчийска мина

в Източно Конго,

експлоатирана от въоръжени групи,

използващи деца роби.

Това, което Съветът за сигурност на ООН

нарича "кървави минерали",

е пътувало чрез различни канали,

докато се озове във фабрика

в Шинджин, Китай.

В нея повече от десет души са се самоубили

само през тази година.

Един от тях е умрял след 36-часова смяна.

Всички обичаме шоколад.

Купуваме го за децата си.

80% от какаото идва от Кот д'Ивоар и Гана

и се бере от деца.

Кот д'Ивоар има огромен проблем с децата роби.

Има трафик на деца от други конфликтни зони,

за да работят в плантациите за кафе.

Хепаринът - избистрящ кръвта

фармацевтичен продукт -

тръгва от работилници

като тази в Китай,

защото активната съставка

се извлича от свински черва.

Диаманти - всички сте чували, а може би сте гледали филма "Кървав диамант".

Това е мина в Зимбабве

в момента.

Памук - Узбекистан е вторият по големина

износител на памук в света.

Всяка година, когато дойде периодът за бране на памук,

правителството затваря училищата,

натоварва децата на автобуси и ги изпраща на полетата,

за да прекарат 3 седмици в бране на памук.

Това е насилствен детски труд,

организиран от държавата.

И често всички тези продукти свършват

на някое бунище като това в Манила.

Причините за тези места

са пролуки в управлението.

Това е най-учтивото описание,

което мога да направя.

Това са тъмните извори,

от които започват глобалните снабдителни вериги -

онези, които

ни доставят любимите ни маркови продукти.

Някои от тези места

са всъщност бандитски държави.

Някои вече дори не са и държави.

Те са провалени държави.

Други вярват,

че дерегулацията или липсата на регулация,

е най-добрият начин да се привлекат инвестиции,

да се стимулира търговията.

Във всеки случай, те ни поставят

пред огромна морална и етична дилема.

Знам, че никой от нас не иска да бъде част

от процеса

на нарушаване на човешките права

в глобалната снабдителна верига.

Но точно сега

повечето компании, които са част от тези вериги,

не разполагат с начин

да удостоверят,

че не се е наложило някой да заложи своето бъдеще

или да пожертва правата си,

за да получим ние любимите си

маркови продукти.

Не съм дошъл тук, за да ви потискам

по отношение на глобалната търговия.

Трябва да се огледаме наоколо.

Трябва да осъзнаем колко сериозна

е липсата на права в момента.

Това е независима република,

може би провалена държава.

Определено не е демократична държава.

И точно сега

тази независима република от веригата

не се управлява

по начин, който да ни убеди,

че можем да участваме в етична търговия или потребление.

Това не е нищо ново.

Гледали сте документалните филми

за шивашките работилници

навсякъде по света, дори в развитите страни.

Искате ли да видите класическа работилница?

Елате с мен на Медисън Скуеър Гардън

и ще ви заведа в китайска работилница надолу по улицата.

Но да вземем примера с хепарина.

Това е фармацевтичен продукт.

Очаквате всяка стъпка от веригата до самата болница

да скърца от чистота.

Проблемът в случая е, че активната съставка,

както споменах по рано,

се извлича от прасета.

Основният американски производител

на тази активна съставка

реши преди няколко години да се премести в Китай,

защото това е най-големият доставчик на прасета.

Тяхната фабрика в Китай,

която сигурно е доста чиста,

получава съставките си

от семейни кланици,

където убиват прасетата на двора,

за да извлекат тази съставка.

Преди няколко години имаше скандал -

умряха около 80 души по целия свят

заради замърсители,

попаднали в производствената верига за хепарин.

По-лошото е, че някои доставчици

осъзнаха, че могат да използват заместител,

който прилича на хепарин при тестване.

Заместителят струва 18 долара за килограм,

докато истинският хепарин

струва $1800.

Изборът е очевиден.

Проблемът е, че заместителят убива повече хора.

Започвате да се питате:

"Как американският регулатор за храни и лекарства

е позволил това да се случи?

Как китайската държавна агенция по храните и лекарствата

го е позволила?"

Отговорът е доста лесен:

китайците са категоризирали продуктите

като химически, а не фармацевтични,

така не извършват проверки.

А американският регулатор

няма юрисдикция за проверки.

Това е извън правомощията му.

Всъщност понякога извършват международни проверки -

около 10, най-много 20, за година.

Има 500

подобни предприятия,

произвеждащи активни съставки само в Китай.

В момента около 80%

от активните съставки в лекарствата

са вносни,

предимно от Китай и Индия.

Нямаме правителствена система,

няма регулатор, който

да удостовери,

че продуктите са безопасни.

Няма система, която да гарантира,

че човешките права и достойнство

се зачитат.

Затова на национално ниво -

работим в около 60 различни държави -

на национално ниво

имаме сериозни пропуски в способността на правителствата

да регулират производството

на собствена територия.

А истинският проблем с глобалната снабдителна верига е,

че е наднационална.

Затова правителствата, които не се справят,

които оставят несвършена работа,

дори на национално ниво,

имат още по-малки шансове да се справят с проблемите

на международно ниво.

Само погледнете заглавията.

Например Копенхаген миналата година -

пълен провал на правителствата

в опита да се справят

с международното предизвикателство.

Или срещата на Г20 преди няколко седмици,

когато се отрекоха от поетите преди броени месеци ангажименти.

Може да вземете всеки

от големите глобални проблеми, които обсъждахме тази седмица,

и да се запитате къде са правителствата,

които трябва да намират решения,

да вземат мерки

за тези международни проблеми?

Простият отговор е, че те не могат, те са национални.

Техните избиратели са локални.

Имат собствени интереси.

Не могат да подчинят тези интереси

на глобалното добруване.

Ако искаме да гарантираме

основните публични блага

на международно ниво,

като в случая с глобалната снабдителна верига,

трябва да измислим друг механизъм.

Трябва ни нова система.

За щастие, имаме някои примери.

През 90-те

имаше серия от скандали,

засягащи производството на маркови стоки в Щатите -

детски труд, насилствен труд,

незачитане на норми за безопасност.

В крайна сметка през 1996 г. Клинтън

организира среща в Белия дом -

покани индустрията, НПО,

търговци, Департамента по труда -

събра ги всички в една стая

и каза: "Вижте,

не искам глобализацията да е състезание към пропастта.

Не знам как да предотвратя това,

но поне мога да използвам позицията си

да ви събера всички заедно,

за да намерим решение."

Така беше сформирана работна група към Белия дом,

която прекара 3 години в спорове

за това кой колко отговорност трябва да носи

по глобалната верига.

Компаниите не смятат, че е тяхна отговорност.

Те не са собственици на фабриките.

Те не наемат тези работници.

Не носят юридическа отговорност.

Всички други твърдят:

"Това е без значение.

На етикета е вашето име. Имате морална отговорност

да направите така, че продуктите

да достигат до магазините

по начин, който ни позволява да ги използваме,

без да се страхуваме за здравето си

и без да трябва да изпитваме угризения

за това, че ги използваме."

Споразумяха се: "Добре.

Ще се съгласим на общи стандарти,

на правила за поведение.

Ще ги приложим из цялата

ни снабдителна верига,

без значение кой е собственик.

Ще го включим в договора."

Това беше истински изблик на гениалност,

защото това, което направиха,

е да използват силата на договора,

частна сила,

за да доставят обществени блага.

Нека бъдем честни,

договорът с голяма международна компания

за един доставчик в Индия или Китай

е много по-убедителен

от местните закони за труда,

местните природозащитни регулации

и стандарти за човешки права.

Тези фабрики вероятно никога няма да видят инспектор.

А ако някога дойде,

ще бъде много изненадващо,

ако устои на подкупите.

Дори и да си свършат работата

и да санкционират собствениците за тези нарушения,

глобата ще бъде смешна.

Но договорът

с голяма компания

е разликата между това

да останат в бизнеса и да банкрутират.

Това е съществена разлика.

Ето по този начин

успяхме да използваме

силата и влиянието на

единствените наистина международни институции

в глобалната снабдителна верига,

а именно международните компании,

и да ги накараме да постъпят правилно,

да използват силата си за добро,

да осигурят основните обществени блага.

Разбира се, това не е нещо,

което компаниите решават спонтанно.

Това не е сред техните цели. Те се стремят да правят пари.

Но те са изключително ефективни организации.

Разполагат с ресурси

и когато има воля, има крайна цел,

те знаят как да получат резултати.

Това не означава, че е лесно.

Примерите, които ви показах в началото,

са далеч от това.

Трябва ви безопасно място.

Трябва ви място, където хората да могат да се съберат,

без страх от осъждане

или от нападки,

да се изправят срещу проблема,

да се съгласят какво точно и как да бъде направено.

Можем да го направим. Техническите средства са налице.

Но има липса на доверие, липса на самочувствие,

липса на партньорство

между НПО,

гражданските общества

и международните компании.

Ако можем да ги съберем на едно място,

за да работят заедно,

можем да постигнем обществени блага още сега,

или поне съвсем скоро.

Това е радикално предложение

и е лудост да мислим,

че ако сте 15-годишно момиче от Бангладеш,

напускащо селото си,

за да работи във фабрика в Дака

за 22, 23, 24 долара на месец,

най-добрият шанс да имате права,

е фабриката да работи

за утвърдена компания,

която има кодекс за поведение

и която е направила този кодекс част от договора.

Налудничаво е -

международните компании да се грижат за човешките права.

Сигурен съм, че ще има много недоверие.

Ще кажете: "Как може да им вярваме?"

Не можем.

Както гласи максимата:

"Вярвай, но проверявай."

Затова извършваме одити.

Вземаме списъка им с доставчици, всички фабрики,

избираме няколко произволно

и изпращаме инспектори без предупреждение,

за да огледат тези съоръжения,

след което публикуваме резултатите.

Прозрачността е изключително важна.

Може да казвате, че сте отговорни,

но отговорност без отчет

се получава рядко.

Затова ние не просто привличаме компаниите,

а им даваме инструментите, с които да се грижат

за спазването на човешките права,

и ги проверяваме.

Не е нужно да ми вярвате. Не трябва да ми вярвате.

Отидете на сайта. Погледнете докладите.

Запитайте се дали тази компания се държи

по социално отговорен начин?

Мога ли да купя този продукт,

без да компрометирам етиката си?

Това е начинът, по който системата работи.

Мразя идеята,

че правителствата не се грижат за човешките права по света.

Мразя идеята,

че правителствата изоставят този проблем.

И не мога да свикна с мисълта,

че някак не можем да ги накараме да си вършат работата.

Занимавам се с това 30 години

и през това време съм видял

как способността и волята на правителствата

да се занимават с това намалява

и не виждам обрат в действията им.

В началото си мислехме, че това

е просто временна мярка.

Сега вече мислим, че всъщност

това може би е началото

на нов начин за регулиране и справяне

с международни предизвикателства.

Наречете го мрежово управление, наречете го както искате.

Частните лица,

компаниите и НПО

трябва да работят заедно

и да посрещат предизвикателствата, които ни чакат.

Вижте за пример епидемиите -

свински грип, птичи грип, H1N1.

Вижте здравеопазването в повечето държави.

Имат ли ресурсите

да се изправят пред истинска епидемия?

Не.

Може ли частният сектор и НПО

да се съберат и да намерят отговор?

Напълно.

Липсва им единствено място, където

да се съберат, да се споразумеят

и да преминат към действие.

Това се опитваме да предоставим.

И знам,

че това често изглежда като

голяма отговорност,

за да се приеме от хората.

"Искате от мен да осигуря човешки права

по цялата ми снабдителна верига?

Та това са хиляди доставчици."

Изглежда твърде трудоемко, твърде опасно,

за някоя компания да се опита.

Но има такива компании.

Имаме 4000 компании, които участват.

Някои от тях са много големи компании.

Индустрията за спортни стоки

се изправи пред предизвикателството.

Примерът е налице.

Винаги, когато обсъждаме

един от проблемите, които трябва да решим -

детския труд на плантациите за памук в Индия -

тази година трябва да следим 50 000 от тях -

изглежда обезсърчаващо.

От подобни числа на човек може да му прилошее.

Но можем да го сведем до нещо ежедневно.

Човешките права

се свеждат до нещо много просто:

мога ли да върна достойнството на този човек?

Бедни хора,

хора, чиито права са нарушени,

коренът на това

е загубата на достойнство,

липсата на достойнство.

Затова началото е да върнем това достойнство на хората.

Бях в един от бедняшките квартали извън Гургаон,

съвсем близо до Делхи,

един от най-кичозните нови градове,

които изникват из Индия в момента,

и разговарях с работниците,

които работят във фабрика за дрехи.

Попитах ги какво искат да предам на компаниите.

Не поискаха пари.

Казаха: "Тези, които ни наемат,

се отнасят с нас сякаш не сме хора,

сякаш не съществуваме.

Кажете им да се отнасят с нас като с хора."

Това е моето разбиране за човешки права.

Това е моето предложение към вас,

моята молба към всеки управник

в тази стая и всички извън нея.

Можем да вземем решение

да се обединим

и да свършим работата, която

правителствата са изоставили.

Ако не го направим,

изоставяме надеждата,

изоставяме своята човечност.

Знам, че това не е място, където искаме да бъдем,

и не е необходимо да отиваме там.

Затова ви моля

да се присъедините,

за да започне това да се случва.

Благодаря ви много.

(аплодисменти)