Какво не знаем за мюсюлманските деца в Европа?

Като дъщеря на пакистанец и авганистанка, която израства в Норвегия, Дея Кан знае какво е да бъдеш млад човек, заседнал между общността и страната си. В този силен, емоционален разговор, режисьорката описва отхвърлянето и изолацията на много мюсюлмански деца, които растат на Запад, и смъртоносните последици от неприемането на младежите ни преди екстремистките групи да го направят.

Когато бях дете,
знаех, че притежавам супер сили.

Точно така.

(смях)

Мислех, че съм абсолютно невероятна,
защото мога да разбера

и да си обясня чувствата
на мургавите хора,

като на моя дядо,
един консервативен мюсюлманин.

Също така, че мога да разбера майка ми от
Афганистан и баща ми от Пакистан,

които не са толкова религиозни,
но лежерни и доста либерални.

И, разбира се, че мога да разбера

и да си обясня чувствата на белите хора.

Белите норвежци в страна ми.

Знаете, бели, мургави, без значение -

Обичах ги всички.

Разбирах ги всички,

дори и те не винаги да се разбираха
едни други;

те всички бяха моите хора.

Баща ми, обаче,
винаги беше много притеснен.

Той продължаваше да казва,
че дори и с най-доброто образование,

аз няма да получа справедливо отношение.

Според него, аз все пак ще се сблъскам
с дискриминацията.

И че единственият начин
да бъдеш приет от белите хора,

е да станеш известен.

Сега си представете, че е водил този
разговор с мен, когато бях на седем.

Така че, докато съм била на седем,
е казал,

"Виж, значи ти трябва спорт или музика".

Той не знаеше нищо за спорта -
да бъде благословен - така че беше музика.

И така, когато бях на седем, събра
всичките ми играчки, всичките ми кукли,

и ги изхвърли.

В замяна ми даде отвратителна
малка клавиатура Касио и...

(смях)

О, да. И уроци по пеене.

И ме принуди, общо взето,
да се упражнявам всеки ден часове наред.

Също така, много бързо трябваше
да ме представи на все по-голяма публика,

и странно, но станах почти
един вид дете символ

на норвежкия мултикултурализъм.

Чувствах се много горда, разбира се.

Защото дори и вестниците в този момент

започнаха да пишат хубави неща
за мургавите хора,

и така аз можех да почувствам,
че моята могъща сила се разраства.

И така, когато бях на 12 години
и вървях от училище към вкъщи,

малко се отклоних,

защото исках да си купя любимите
ми бонбони, наречени "соленки крачета".

Знам, че звучи ужасно,

но ги обожавам.

Те основно са тези малки солени
парченца женско биле във формата на крака.

И сега, когато го казвам на глас,
осъзнавам колко ужасно звучи,

но и така да е, аз ги обожавам.

И така на пътя ми към магазина

стоеше този възрастен бял мъж на вратата,
като ми препречваше пътя.

Така че се опитах да мина покрай него,
и когато го направих, той ме спря,

вгледа се в мен,

изплю се в лицето ми и каза,

"Разкарай се от пътя ми

малка черна кучко,
малка пакистанска кучко,

върни се там, откъдето си дошла".

Бях напълно ужасена.

Гледах го.

Бях прекалено уплашена,
за да изтрия плюнката от лицето си,

дори когато се смеси със сълзите ми.

Спомням си, че се оглеждах наоколо,
като се надявах, че всеки момент

ще дойде някой възрастен
и ще накара този мъж да спре.

Но вместо това, хората минаваха бързо край
мен и се преструваха, че не ме виждат.

Бях много объркана,
защото си мислех, е добре,

"Мойте бели хора, хайде!
Къде са? Какво става?

Как така те не идват да ме спасят?

И така, няма нужда да казвам,
че не си купих бонбоните.

Просто изтичах вкъщи
толкова бързо, колкото можех.

Все пак смятах, че нещата
все още са добре.

С течение на времето,
колкото по-известна ставах,

рано или късно ще започна
да привличам омразата и на мургавите хора.

Някои мъже от семейното обкръжение
смятаха, че това е неприемливо

и непочтено за една жена,
да бъде замесена в музката

и да присъства в медиите.

Така много бързо започнаха да
ме нападат на собствените ми концерти.

Спомням си един от концертите,
бях на сцената, обърната към публиката

и последното нещо, което видях,
беше младо мургаво лице,

a следващото нещо, което знам е, че
някакъв вид химикал е хвърлен в очите ми,

спомням си, че наистина не можех да
виждам и очите ми бяха насълзени

но, въпреки това,
продължих да пея

Този път мургави мъже ме плюеха в лицето
по улиците на Осло.

Дори един път се опитаха да ме отвлекат.

Смъртните заплахи бяха безкрайни.

Спомням си, че веднъж ме спря на улицата
един възрастен брадат мъж

и ми каза,
"Причина да те мразя толкова много

е, защото ти накара дъщерите ни да мислят,

че могат да правят,
каквото си искат."

Един по-млад мъж ме предупреди
да пазя гърба си.

Той каза, че музиката е неислямска
и е работа за курви,

и ако продължавам така, ще бъда изнасилена

и стомахът ми ще бъде нарязан, така че
да не се роди друга курва, като мен.

Отново бях толкова объркана.

Не можех да разбера какво се случва.

Мургавите ми хора започнаха да се
отнасят с мен по този начин - как така?

Вместо свързване на световете,
двата свята,

имах чувството,
че падах между двата ми свята.

Предполагам, оплюването
беше моята ахилесова пета.

Така по времето,
когато бях на 17 години,

смъртните заплахи нямаха край
и тормозът беше постоянен.

Стана толкова лошо и
веднъж майка ми седна и каза,

"Виж, няма да можем дълго време
да те защитаваме и да те пазим,

така че ще трябва да тръгваш".

Така аз си купих еднопосочен билет до
Лондон, опаковах куфара си и тръгнах.

Най-голямата ми мъка в този момент беше,
че никой не каза нищо.

Имах много публични изяви в Норвегия.

Моите мургави хора, моите бели хора -
никой не каза нищо.

Никой не каза, "Чакайте, това е грешно.

Помогнете на това момиче, защитете
това момиче, защото тя е една от нас".

Никой не го каза.

Вместо това, аз се чувствах -
знаете, на летището,

на въртележката за багаж имате
тези различни куфари,

които обикалят наоколо

и винаги има един куфар,
който остава в края,

този, който никой не иска,
този, който никой не идва да вземе.

Така се чувствах.

Никога не съм се чувствала толкова
самотна. Толкова изгубена.

Така след пристиганeто ми в Лондон, накрая,
възобнових музикалната си кариера.

Различно място, но, за съжаление,
същата стара история.

Спомням си едно съобщение до мен,
в което се казва, че ще ме убият

и реки от кръв ще текат,

и че ще ме изнасилят много пъти
преди да умра.

До този момент,
трябва да кажа

бях свикнала на съобщения, като това,

но различното беше, че
започнаха да заплашват семейството ми.

Така още веднъж опаковах куфара си,
оставих музиката и се преместих в САЩ.

Беше ми достатъчно.

Вече не исках да имам нищо общо с това.

И със сигурност няма да
бъда убита за нещо,

което дори не беше моя мечта -
беше избор на баща ми.

Така аз някак се изгубих.

Някак се сринах.

Но реших, че това, което искам
да направя,

е да прекарам следващите, няма
значение колко, години от живота си,

като подкрепям младите хора

и се опитвам да бъда с тях
по някакъв малък начин,

какъвто и да е този начин.

Започнах доброволчество в
различни организации,

които работят с млади мюсюлмани в Европа.

И, за моя изненада, това, което открих е,

че толкова много от тези хора страдат
и се борят.

Те са изправени пред толкова много
проблеми с техните семейства и общности,

които като че ли се притесняват
повече за собствената си чест и репутация,

отколкото за щастието и
живота на собствените си деца.

Започнах да се чувствам, все едно че не
бях толкова сама, толкова странна.

Може би така са голяма част от хората ми.

Работата е там, че повечето хора
не разбират,

че има толкова мното от нас,
като се разрастваме в Европа,

които не са свободни да бъдат себе си.

Не ни е позволено да бъдем това,
което сме.

Не сме свободни да се оженим

или да сме във връзка с хора,
които ние избираме.

Дори не можем да
избираме професия.

Това е норма на мюсюлманските
общности в сърцето на Европа.

Дори и в най-свободните общества в света,
ние не сме свободни.

Нашите животи, нашите мечти,
нашето бъдеще не принадлежат на нас,

те принадлежат на родителите ни
и на тяхната общност.

Открих безкрайни истории на млади хора,

които са загубени за всички ни,

които са невидими за всички ни,

но, които страдат, и страдат сами.

Погубваме децата си в принудителни
бракове, в чест на насилие и злоупотреба.

В крайна сметка, след няколко години
работа с тези млади хора, аз осъзнах,

че няма да мога да продължа да бягам.

Не мога да прекарам остатъка от
живота си в страх и криене

и че всъщност трябва да направя нещо.

Осъзнах, че моето мълчание,
нашето мълчание,

позволява тези злоупотреби да продължат.

Затова реших, че искам да използвам
могъщата си сила от детството,

като се опитам да накарам хората от двете
страни на тези въпроси да разберат

какво е да си млад човек заседнал
между семейството и страна си.

Така започнах да правя филми и
започнах да разказвам тези истории.

И, също така, исках хората да
разберат смъртоносните последици от нас,

ако не приемат на сериозно тези проблеми.

Така първият филм, който
направих, беше за Банас.

Тя беше на 17 години,
кюрдско момиче в Лондон.

Беше покорна и правеше,
каквото искат родителите й.

Опитваше се да прави всичко правилно.

Омъжи се за някакъв мъж,
който родителите й избраха,

въпреки че той я биеше и
насилваше постояннно.

Когато се опита да отиде при
семейството си за помощ, казаха

"Е, трябва да се вънеш и да
бъдеш по-добра жена"

Защото не искаха разведена
дъщеря в своите ръце

защото, естествено, че това би
опозорило семейството.

Беше пребита толкова жестоко,
че ушите й кървяха,

и когато най-накрая го напусна
и намери един млад мъж, когото тя избра,

и се влюби в него,

общността и семейството й разбраха

и тя изчезна.

Три месеца по-късно беше намерена.

Беше напъхана в куфар
и погребана под къщата.

Беше удушена и бита до смърт

от трима мъже, братовчеди,
по заповед на баща й и чичо й.

В добавка на трагичната история на Банас,

е това, че тя е ходила пет пъти до
полицията в Англия, за да моли за помощ

като им е казала, че семейството
й ще я убие.

В полицията не са й повярвали, така
че нищо не са направили.

И проблемът с това е,

че не само, че толкова много от
децата ни са изправени пред тези проблеми

в рамките на семействата и общностите им,

но те също така срещат неразбиране

и апатия в страните, където растат.

Когато семействата им ги предадат,
те поглеждат към останалата час от нас,

и когато не ги разбираме,

ние ги губим.

Така, докато правих този филм,
няколко души ми казаха,

"Е, Дея, ти знаеш, че това
просто е тяхната култура,

това е което тези хора правят с децата си,

наистина не можем
да се намесваме

Мога да ви убедя, че да бъдеш
убит не е моята култура.

Знаете ли?

И със сигурност хората,
които приличат на мен,

млади жени, които идват от
среди, като моята,

трябва да бъдат предмет на същите
права, същата защита,

както всеки друг в страната ни, защо не?

Така за следващия си филм,
исках да се опитам да разбера

защо някои от нашите
мюсюлмански деца в Европа

са привлечени от екстремизъм и насилие.

Но що се отнася до това,

признавам също, че щях да се
изправя пред най-големия си страх:

мургавите мъже с бради.

Същите мъже или подобни,

като тези, които ме преследват
през по-голямата част от живота си.

Мъжете, от които съм се страхувала
през по-голямата част от живота си.

Мъжете, които също така,
дълбоко ненавиждах,

от много, много години.

Така прекарах следващите две години в
интервюта с осъдени терористи,

джихадисти и бивши екстремисти.

Това, което вече знаех,
това, което вече беше много очевидно,

че религията, политиката,
колониалният товар на Европа,

също и западните политически
неуспехи през последните години,

бяха част от картината.

Но това, което най-вече ме
интересуваше да открия, е какви са хората,

какви са им личните причини

защо някои от нашите младежи
са податливи на групи, като тези.

И това, което наистина ме изненада,
беше това, че открих наранени хора.

Вместо чудовищата, които търсех,

които се надявах да намеря -

честно казано, защото щеше
да е много удовлетворяващо -

Намерих отчаяни хора.

Точно като Банас,

Открих, че тези млади мъже
бяха разкъсани

от oпита да преодолеят бездната

между семействата им
и страните, в които са родени.

И това, което също научих е,
че екстремистките, терористичните групи

се възпозлзват от тези чувства
на младежите ни

и насочват това - по циничен начин -
към насилие.

"Елате при нас", казват те.

"Откажете се от двете страни,
вашето семейство и вашата страна,

защото те ви отхвърлят.

За вашето семейство честта им
е по-важна от вас,

а за страната ви,

истинските норвежци, британци или французи
винаги ще са белите и никога вие".

Те също така обещават на младежите
ни неща, за които те жадуват:

значимост, героизъм, чувство
за принадлежност и призвание,

общност, която ги обича и ги приема.

Те правят слабите да се чувстват силни.

Невидимите и мълчаливите
най-накрая са забелязани и чути.

Това е, което правят за младежите ни.

Защо тези групи правят това за
младежите ни, а ние не?

Работата е там,

че не се опитвам да оправдая

или да извиня, каквото и да е насилие.

Това, което се опитвам да кажа е,
че трябва да разберем

защо някои от младежите ни
са привлечени от това.

Всъщност, бих искала също да ви покажа -

това във филма са детски снимки
на някои от момчетата.

Това, което наистина ме
порази е, че много от тях -

никога не бих си го помислила -

имат отсъстващи или злоупотрябващи бащи.

И някои от тези млади момчета

в крайна сметка намират грижовни
и състрадателни образи на бащи

в тези екстремистки групи.

Аз също намерих мъж
малтретиран от расисти,

но е намерил начин да спре
да се чувства жертва,

като се превърне в насилник.

Всъщност, за мой ужас аз намерих
нещо, което разпознах.

Намерих същите чувства, които изпитвах,
като 17-годишна, когато бягах от Норвегия.

Същото объркване, същтата тъга,

същото чувство, че са те предали

и че не принадлежиш на никого.

Същото чувство на загуба и
разкъсване между културите.

Като казвам това,
не избрах разрушението,

избрах да взема камерата
вместо пистолет.

И причината да направя това,
се дължи на моята супер сила.

Можех да видя, че разбирането е
отговорът, а не насилието.

Виждаме човешки същества

с всичките им добродетели и недостатъци

вместо да продължава окарикатуряването:

те и ние, злодейте и жертвите.

Бих искала също така,
накрая да се съглася с факта,

че моите две култури не
трябваше да се сблъскват,

но в замяна се превърнаха в мястото,
където намерих моя глас.

Спрях да се чувствам, сякаш
трябваше да избирам страна,

но това ми отне много, много години.

Има много от младежите ни днес,

които се борят със същите въпроси,

и се борят сами с това.

И това им оставя отворени рани.

А за някои, светогледа на
радикалния ислям

става инфекцията, която загноява
тези отворени рани.

Има една африканска поговорка,
в която се казва,

"Ако младите не са приети в селото,

те ще го изгорят, просто за да
почувстват топлината му".

Бих искала да попитам -

мюсюлманските родители и общности,

ще обичате и пазите ли децата си

без да ги принуждавате да отговарят
на очакванията ви?

Можете ли да ги изберете вместо честта си?

Можете ли да разберете защо
са толкова ядосани и отчуждени,

когато поставяте честта си
пред тяхното щастие?

Можете ли да се опитате да бъдете
приятели с децата си,

така че да могат да ви се доверят

и да искат да споделят с вас опита си

вместо да се налага да го
търсят някъде другаде?

И до младежите ни,
изкушени от екстремизма,

можете ли да признаете, че
яросттави се подхранва от болката?

Ще намерите ли сили да се
противопоставите на тези цинични старци,

които искат да използват кръвта ви
за тяхна собствена изгода?

Можете ли да намерите начин да живеете?

Можете ли да разберете,
че най-сладкото отмъщение,

е да живеете щастлив, пълноценен
и свободен живот?

Животът ви зависи от вас самите
и от никой друг.

Защо искате да станете просто
поредното мъртво мюсюлманско дете?

И за останалата част от нас, кога ще
започнем да слушаме младежите ни?

Как можем да ги подкрепим

в пренасочване на болката им в
нещо по-конструктивно?

Те мислят, че не ги харесваме.

Те мислят, че не ни интересува
какво се случва с тях.

Те мислят, че не ги приемаме.

Можем ли да намерим начин,
за да се почувстват различно?

Какво ще ни коства да ги видим и да
им обърнем внимание

преди да станат жертви или
извършители на насилие?

Можем ли да се погрижим за тях
и да ги считаме, като част от нас?

И не просто да се възмущаваме, когато
жертвите на насилие изглеждат като нас?

Можем ли да намерим начин да отхвърлим
омразата и да изцерим разделението между нас?

Това, което не можем да си позволим е, да
се откажем един от друг или от децата си,

дори, ако те са се отказали от нас.

Ние всички сме заедно в това.

В дългосрочен план, яростта и отмъщението
няма да работят срещу екстремистите.

Терористите искат да се свираме
в къщите си от страх,

като затваряме вратите и сърцата си.

Искат да открием още рани в общностите ни,

така че да могат да ги използват и да
разнесат инфекцията им по-нашироко.

Те искат да станем като тях:

крайни, пълни с омраза и жестоки.

В деня след атентатите в Париж,

един мой приятел изпрати тази
снимка на дъщеря си.

Това са бяло и арабско момиче.

Най-добри приятелки са.

Тази снимка е ахилесова пета
на екстремистите.

Тези две малки момичета с
техните могъщи сили

показват пътя напред

към едно общество, което ние
трябва да изградим заедно,

едно общество, което включва и подкрепя,

а не отхвърля децата си.

Благодаря за вниманието.

(Аплодисменти)