Крадецът На Праскови (1964) - Целия Филм (ENG/BG Sub)

Специална награда на журито, награда за женска роля на Невена Коканова, награда за мъжка роля на Раде Маркович, Варна, 1964

„Крадецът на праскови" е български игрален филм (драма) от 1964 година, по сценарий и режисура на Въло Радев. Оператор е Тодор Стоянов. Създаден е по едноименната повест на Емилиян Станев. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков.

"Войната - това е не само фронта и димящите дула, кръвта и физическите страдания, смъртта. Войната - това са и претърпелите крушение илюзии, опустошените души, несбъдналите се мечти и идеали, обречените чувства и надежди. Такъв невидим и поради това още по-страшен образ на войната създава филмът "Крадецът на праскови". Действието се развива в края на Първата световна война, далече от предната линия, в красивия старопрестолен град Търново. Животът в града е белязан от печата на назряващата национална катастрофа. На този печален и тревожен фон се ражда и процъфтява една голяма любов - мъчителна и безнадеждна, но светла, преобразяваща, каквато може да бъде само любовта по време на война."
Любен Станев

Роли във филма изпълняват актьорите:

* Невена Коканова — Лиза
* Раде Маркович — Иво Обретенович
* Михаил Михайлов — Полковникът
* Васил Вачев
* Наум Шопов — Дьо Гревил
* Георги Георгиев — Варенов
* Иван Братанов — Гандев
* Иван Манов — Лефтеров
* Теодор Юруков — Поручик Пепеланов
* Никола Дадов — Старият войник
* Людмила Чешмеджиева — Вдовицата
* Ради Вулов — Ради
* Герасим Младенов
* Симеон Симеонов
* Стефан Гъдуларов
* Георги Русев

За колекционерите на български филми:
http://www.video.store.bg/c/p-l/c-322/s-2/drama.html

Исторически филми
Драма
Комедия
Детски филми
Други български филми

Българска кинематография

Защо погребват само дрехите им?
- Защото са ги убили на фронта.

Ми там, не са ли ги погребали?

КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ

Иво
Раде Маркович

Лиза
Невена Коканова

Полковникът
Михаил Михайлов

Де Гревил
Наум Шопов

Сценарий: Въло Радев
по едноименната повест на
Емилиян Станев

Оператор
Тодор Стоянов

Музика
Симеон Пиронков

Постановка
Въло Радев

Поручик Пепеланов!

Заповядайте господин полковник!

Какво е това?

Мирно!

Напад за бой с нож,
три пъти в дясно, почни!

Дай път!

Живо! Дай път!

Тръгвай!

Добър вечер, Лиза.
- Добър вечер.

Снощи се е поминала
на Лефтеров сестра му.

Тиф ли е?
- Да.

Целият град е пламнал.

Благодаря!

Камък!

Подай ми морската сол.

Стига, стига!

Как ще се кара с тоя крак, не знам.

Времето ще се развали,
затова раната ти се обажда.

Остаряхме моето момиче, остаряхме!

Ти пак си показвал на войниците?
Защо го правиш?

Михаиле...

Как посмяхте да влезете тук?
- За бога госпожо... недейте!

Трябваше да ме помолите,
щях сама да ви откъсна.

Знаете, че има патрули.
Могат да Ви хванат.

Когато човек е гладен
не мисли за патрулите.

Елате с мен!

Седнете тук!

Заповядайте!

Благодаря Ви!
- Друго нямам какво да Ви предложа.

Извинете ме!

Защо оставихте прасковите?

Вземете ги.

Благодаря Ви госпожо!

Как се казвате?
Иво... Обренович.

Довиждане.

Обренович! Един момент.

От тези праскови не мога да ти дам!
Разбираш ли?

Хайде при капитана! Хайде!

Е,чакай!

Обренович!

Знаете, че кражбите са забранени.

Принуждавате ме да Ви накажа.

Желаете ли да работите на сеновала?

Няма да приема.
- Бунтувате се?

Аз не мога да работя за своите врагове.

Господин Обренович,
вие забравяте, че сте пленник.

Офицер, господин капитан.

Добре, пет дни карцер!
Марш от тук!

Нанев!

Заповядайте, господин капитан!

Отнеси прасковите в лазарета.
- Слушам!

Ей, Яхара!

Дръж!

Кой предполагаше, че така ще стане?

Гандев вземи.

Благодарско господин поручик!
Утре ще намина пак.

"... Тамо, далеко, далеко от мора,
тамо е село мое.."

Обренович!

Вие сте тука мон капитен?
- Да скъпи, отново съм тук.

Какво се е случило?
Ударих... Кого?

Не помня...
Ръката още ме боли.

Пили сте повечко?
- Напротив...

Носите ли ми нещо?
- Моята компания за пет дни.

О, това не е лошо.
Скучно е да играеш сам.

Сега не ми се играе.

Защо?
- Така.

Разбирам... Някаква жена?

И тя ви позволи да я целунете?
- Не.

Подарила ви е усмивка?

Не...

Сигурно е много хубава?
- Не бих казал.

Простете ми, приятелю,
аз не ви разбирам.

Ето!

Каварналиев се върнал от Добруджа.

Местят го на южният фронт.

Донесъл два сандъка захар.

Сигурен съм, че газ е контрабандирал
от Румъния.

Петнят мундира... Подлеци!

От утре ще спиш в градината!

Ще стреляш по всеки,
който се мерне насам.

Генерал Хубенов
е отстранен от седма дивизия.

При Яребична нашите отстъпили,
ще отърват фронта тези идиоти.

Пак указ за реквизиции.

Дядо Радославов съвсем е изкуфял.

А пленниците?

Какви пленници?
- Тези от лагера.

Ти си ходила на моста да ги гледаш.

Знаеш, че не излизам никъде.

И не ти трябва.

Една порядъчна жена не
бива да вижда такива безобразия.

Това не са хора, а дявол знае какво!

Защо да не бъдем по-човечни!
- Я остави тези приказки.

Наште гинат по фронтовете,
а тя се загрижила за робите.

Те са гладни и измъчени.
- Ако са сити, ще се бунтуват.

Извинете!

Добър ден!

Аз пак съм тук!

Почакайте!

Вземете, тези ботуши са за Вас!
Надявам се, че ще Ви станат.

Хубави са.

Все сама ли стоите?

Не. Мъжът ми е в града.Чиновник.

Аз познавам Вашият мъж.
Той е комендант на града.

Кой Ви го каза?
- Войниците.

Защо криете?

Той е много строг.
- Но Вие сте толкова добра.

От това положението Ви
не става по-безопасно.

Щях да дойда още на другия ден.
- Защо не го направихте?

Бях... как се казва...

Заради бягството Ви?
- Да. Заради него.

Но главно заради прасковите
Не исках да ги дам.

Трябвало е да обясните,
че са Ви ги подарили.

И да кажа кой?

Не е било необходимо.

Ще ми дадете ли пак нещо за ядене?

Ако може и малко ракия.

Какво гледате?
- Велико Търново.

Мислих, че мразите всичко тук.

Понякога даже съм щастлив,
че мога да му се любувам,

макар и през телени мрежи.

Войната поражда у нас
чувство на ненавист.

А това което са направили хората
остава, за да бъде обичано.

Безмислен парадокс.

Печален парадокс.

Вземете!

О, благодаря Ви!

Аз дори не зная как се казвате.

Елизавета.
- Елизавета...

Моля Ви, не идвайте повече тук.

Разбирам.

Довиждане.

Коминът не пуши!

Лельо Елисавето, Ради нарисува дим!

Чакай, Кире!

Ами този вулкан тука, защо е?

Това е фронта, ти пък като не знаеш.

Чакай, чакай, ела да премерим.

Хоп.

Благодаря.

Хайде!

Наруших Вашата заповед.

Излагате се на голяма опасност.
- Така Ви се струва.

Патрулите могат да стрелят по Вас,
могат да Ви убият!

Ще бъде жалко за хубавите ботуши!

Трябва ли да говорите така?

Вие сте офицер.

Офицер? Да Ви се представя
учител в униформа.

Три години окопи. Две години лагери.

Има ли за какво да се съжалява?

Все пак това което вършите
е лекомислено.

А Вие?
Защо дойдохте тук?

Боях се, да не Ви се случи нещо.

Не знаех че имате деца.

Те не са мои.

А чии?

Сирачета.

Може би така е по-добре.

Простете ми. Децата стават мъже
тогава ги изпращат на смърт

или умират зад телените мрежи.
А то е едно и също.

Мислите, че винаги ще бъде така?

Не зная.

Ако зависеше от мен...

Извинете че Ви безпокоя.

А, не защо?

Тук съм вече трети
път и пак ще идвам.

Не го правете ще Ви
изпращам храна.

Знаете защо.

Недейте!

Трябва да Ви виждам!

Леко понасям всичко,
когато мисля за Вас.

Тогава и лагерът не е толкова страшен.

Тези минути ми връщат вярата в живота.

Ох, защо говорите така?

Защото те обичам, слънце мое,
ти го знаеш, обичам те!

Трябва да си отида!

Останете още една минута!

Не, не мога!

Отивате ли си наистина?

Да.

Довиждане.

Елизавета!

Къде си ходила?

Лиза, какво ти е?

Нищо, бях на църква.

Господин полковник!

Господин полковник!

Не си ли спомняте, господин полковник?

Варенов!

Петьо!

Петре!

Баща ти не ми е писал, че си на фронта.
- Бях даже в неговата дивизия.

Как е допуснал?

На война всички са равни,
господин полковник. Извинете ме.

Добър ден, госпожо!
- Добър ден.

Благодаря Ви!

Позволете да ви доложа
господин полковник.

Тук ви намирам,
тук моля да ме изслушате.

Какво има Варенов?

Иде катастрофа, господин полковник.
На фронта бойците са гладни.

Облечени са в дрипи.Офицери няма.
Избиха ги.

Зрее страшно негодувание.

Ако не се направи нещо немедлено,
войниците ще напуснат окопите.

Тогава напусто е било всичко.

Българските войници са видели
и по-страшно, момчето ми.

Сега надеждата ни е в тях.

Те са уморени господин полковник.
Те много са уморени.

Добре, добре, Варинов.
Благодаря Ви за откровението.

А сега си вървете.
Не се измъчвайте с тези патерици.

Михаиле, защо се измъчваш?

Ти своето си дал.
- Мълчи, като не разбираш!

Мирът е знаме на слабите.

За силните той е само повод
за настъпление.

Оправдание на безсмислието?
- Не...

Войната е била и си остава

нормалното състояние на човечеството.

Вашата философия
не е много привлекателна.

Боя се за вас, приятелю.

Любовта ви кара
да идеализирате нещата.

Можете да забравите какъв сте.

Аз това и искам.

От нейна страна е егоистично.
- Защо?

Тя даже не подозира колко тежко е
за влюбения да бъде затворен.

Ако и тя е затворена?
- Дори и тогава...

Жената търси
само собственото си спасение.

Да не говорим повече.

Толкова ли е сериозно?
- Да.

Постъпвате глупаво.

Днес сте злобен.
Никога ли не сте били влюбен?

Не.
- Никога.

Желая ви успех.

И се пазете!

Какво правите, вие сте полудял.

Какво се е случило Елизавета?
Защо ме гледаш така?

Може би съм виновен за нещо?
- Аз съм виновна повече от вас.

Какво става с теб?
- Не трябва господин Обренович.

Моля Ви, идете си,
между нас нищо не може да има.

Не, не сте права! Вие нарочно...
Вие страдате!

Аз и преди, още първият път
го почувствах.

То е което ме водеше тук.

Вие също тогава,
не от състрадание, не...

Забравете това. Оставете ме.

И не мислете нищо повече.
Безмислено е!

Няма да си отида и да ме молите!
Нима сте щастлива така?

Нелепо е да говорим за щастие.

Вие трябва да бъдете щастлива!
Трябва!

Вие не обичате този човек.

Нямате право да говорите това.
Той е мой мъж!

Да, той наистина е Ваш мъж.

Хубаво е, че сте го разбрали.

Смятах, че сте друга...

Лъгали сте се!
- Лъгали сте ме!

Грубостта не Ви приляга.

А сега си вървете.

Ще си отида,
но вие снемете от лицето си

маската на добротата и страданието.

Може и друг да повярва.

Земляк, ти си на ход.

Какво става там?

Господин фел, иде...
Полковника...

А сега я наредихме!

Поручик Обренович!

Защо не поздравявате?

В Чл.31 на Военния устав се казва:
Където и да се намира,

сръбският офицер продължава да служи
в армията на Негово Величество.

Пак сте пили много.

Аз ви чаках, скъпи.

Атакувахте ли?
- Не.

Съгласили сте с мен?

Тя мисли като вас.
- Какво?

Че е безсмислено.

Простете ми, приятелю.
Тя заслужава...

Ив... Ив!
Не желаете да говорим?

Жалко...

Това е интересно, ще видите.
Бях на пет години...

Зная, зная!
Когато сте били на пет години,

баща ви, майор дьо Гревил,

ви завел за първи път
в кадетския корпус.

Известно ми е вече!

Повече не желая да слушам!

Не, Ив... Не.

Когато бях на пет години,
дядо ми, генерал дьо Гревил,

ме помоли да купя...

Цигари...

И тогава валеше дъжд.
Такъв дъжд...

Улиците бяха истински потоци...

Знаете ли какво направих?

Отворих кутията

и пусках цигарите
една по една във водата.

Те плуваха надалече, надалече...

Уморени... когато цял народ
е хвърлен в окопите!

Почивката не зависи вече от никой.

Михаиле, може би не е безнадеждно?
Вестниците не пишат нищо.

За какво да пишат?

Лъжат народа, па и кога ли
са му казвали истината?

Някога ти също вярваше.

Боя се, че ще загубим и тая война.

Пази боже, да стане като в Русия.

Помниш ли, как ми го каза?

Маската на добротата
и страданието...

Това не съм бил аз, прости ми!

Защо?

Грозни са.
- Хубави са!

Виж колко са груби!
И какви криви пръсти.

Първото което
обикнах у тебе, бяха те!

Този особен начин,
по който разперваш пръсти,

когато ми даваш ръка за сбогом.

Още не съм тръгнал...

Иво... защо?
- Болен съм...

Ръцете ти парят.
- Лиза, може да е тиф.

Не искам да живея без тебе!

Любов моя, злато мое!

Английско, сръбско, румънско...

А този орел, какъв е?
- Австрийско.

Защо си зашил и австрийско?

Копчетата не воюват помежду си.

И аз не мога да се разбера.
Главата ми просто ще се пръсне!

Кажи ми..
- Какво?

Че ме обичаш.

Не знаеш ли?
- Кажи ми!

Обичам те! И винаги! До края!
Искаш ли още?

Не...

Боли ли те?
- Не.

Лиза, чуй, ние трябва да решим.
Трябва да се махнем от тук!

Ти си едно голямо дете!
- Какво мислиш, ако избягаме?

Кажи, войната скоро ще свърши...

Аз толкова я чаках да свърши,
че вече не вярвам...

Виждаш ли колко е послушен?
- Като теб.

Вярно, и аз съм вързан
и за ръцете и за краката.

Протестираш ли?

Войниците не протестират,
забранено е.

Аз няма да ти преча.

Не, Лиза не си ме разбрала.
- Защо, ти наистина си свободен...

Аз исках да кажа нещо съвсем друго.
- Какво?

Знаеш ли, често съм си мислил,
преди да простестира

човек трябва да проумее истината.

Да освободи мисълта си от лъжите,

с които са го
заблуждавали непрекъснато.

Може би, най-сетне хората ще разберат?

И сега това става бързо,
въпреки някои които са против.

Кои?
- Твоят мъж, например.

Защо се сърдиш?

Де да беше толкова просто...

Той също страда,
понякога ми става болно,

като го гледам как се измъчва.

Смелост, идеали, мъжество...

Хубаво ми беше да
го слушам. И вярвах!

После дойде този хаос.
- И ти се разочарова?

Струваше ми се, че всичко е свършено.

Когато се появи ти, разбрах,
че на този свят има и нещо друго.

И затова те обикнах. Лоши сърбине!

Лиза... Лиза!

За какво мислиш?
- Аз ли, за нищо...

Не беше се замислила за нещо
и умът ти бе далеч от тук.

Кажи ми, защо криеш?

Мисля за старостта...
- За чия старост, за моята ли?

Не, за моята.
- Твоята старост е още далече.

Напоследък ти много си се променила.
Дори походката ти е станала друга.

Лошо ли е?
- Не но се учудвам, тъкмо сега!

Къде ходиш, Лиза?
Защо не се обаждаш?

Исках да се разходя...

Сърдиш се за нищо и никакво...
- Да не говорим за това.

Обясни ми все пак.
- Какво?

Тази промяна в тебе.
Отчуждила си се.

Тъй ти се струва.

Да, както е тръгнало
скоро всичко ще свърши.

В края на крайщата
гладни няма да останем.

Има още време да поживеем щастливо.

Мислиш, че някога
съм живяла щастливо?

Какво искаш да кажеш?
- Нищо...

Мирно!

Войниците да се изтеглят в казармите!

Всеки да здаде числящото му се
оръжие и имущество!

Жените да се приберат по домовете си.
Разпръсквай се!

Ти кого ще плашиш бе,
домбаско копеле?

До кога ще разпъвате
народа на кръст, а?

Господа, спокойствие господа!

Войната още не е свършила,
защото правителството...

Ние ще я свършим!
Ние!

Долу войната!

Братя! Стойте!
Стойте! Какво правите?

Не ни ли стига,
дето ни биха толкова чужденци?

Юнаци, братя, вие изпълнихте
своя дълг по бойните поля.

Юнаци, братя, вие изпълнихте
своя дълг по бойните поля.

Историята ще запише вашите подвизи.

Тези ордени,
които негово Величество е окачил...

Не му ща ордените! Искаме да знаем
кой е сейбията в тая държава!

"Там, далеко... далеко от мора...
там е селото мое, там е моята любав"

Защо?
- Вие сте непоправим!

Една песен, няколко изстрела -
и ликувате.

Не за първи път човечеството

се опитва да смени тези,
които определят съдбата му.

Но продължава, въпреки всичко.

За да се разочарова още веднъж?

А събитията в Русия?

Боя се, че вашите северни мечтатели
са забравили 71 година.

Парижката комуна.

Играта не може да се състои,

ако фигурите не заемат
полагащите им се места.

Може би хората ще измислят една
с нови фигури и нови правила.

Възможно е...
Ако всички са влюбени.

Петьо!
Варинов! Елате на себе си.

Добре че е дървения.

Откарай го веднага в тях!

Лефтеров, наредете пленниците
да не излизат от лагера!

Организирайте изтеглянето им
за Шумен. Още тази нощ!

Господа, случиха се събития,

които могат да бъдат
изтълкувани превратно.

Българската армия
беше принудена да отстъпи.

Това, надявам се, ви е известно,
но вие трябва да знаете и друго

един народ, който 500 години
се е борил за свободата си

народ, които удиви света

с безпримерните си подвизи
по бойните поля,

не може да бъде победен!

На добър път, господа!

Българите се биха храбро.

Господа, време е!

Недейте, Ив, опасно е.
- Все пак отивам.

Сбогом, скъпи.

Сбогом, мон капитен.
- Желая ви успех!