Достатъчно със страха от надебеляване

В едно общество, обсебено от изображението на тялото и белязано от страха от надебеляване, Кели Джийн Дринкуотър се заема с радикална политика на тялото с помоща на изкуството. Тя се изправя срещу публичното разбиране за по-големи тела като ги поставя в места, където са били нежелани -- от модни сцени, до фестивала на Сидни -- и ни кара да погледнем отново и да преосмислим нашите предразсъдъци. Тя казва, че ''Неразкаяните дебели тела наистина могат да учудят хората".

Днес съм тук за да говоря с вас
за една много малка, но силна дума -

думата, заради която много хора
биха направили всичко

за да не я чуват повече.

Индустриите печелещи милиарди преуспяват

поради страха от Нея

и тези от нас които безспорно са
свързани с тази дума

участват в безмилостна битка

за да я заобиколят.

Не съм сигурна дали забелязвате,

но аз съм дебела.

Не просто 'леко', както хората се
изразяват зад гърба ми

или безобидно пълничка или пухкава.

Аз дори не се вписвам във вида на пищните
и заоблени хора.

Нека да не прекаляваме.

Аз съм просто Д-Е-Б-Е-Л-А.

Аз съм слонът в тази стая.

Когато се появих на сцената,

някои от вас сигурно сте
си казали:

"Ах, това ще бъде много забавно,

защото всеки знае, че
дебелите хора са забавни."

(Смях)

Или може би сте си помислили: "Тази жена
откъде има такова самочувствие?"

Защото да видиш уверена дебела жена
е почти невъзможно.

Тези от вас, които се интересуват от мода,

може би сте си помислили колко добре
изглеждам

в тази рокля на Бет Дито --

(Ръкопляскане)

благодаря ви много!

Макар, че някои от вас
сте си казали:

"Хм, черното определено щеше да седи
по-добре."

(Смях)

Може би се чудите, съзнателно или не,

дали имам диабет или партньор,

или дали ям въглехидрати след 7 вечерта.

(Смях)

А може би самите вие сте се притеснили,
че сте яли въглехидрати след 7 часа снощи,

и трябва веднага да си подновите
фитнес режима.

Тези преценки са опасни.

Могат да бъдат отправени към един човек
или група хора,

както и към самите нас.

Този начин на мислене се асоциира със
страха от надебеляване.

Като всяка форма на
системно потисничество,

страхът от надебеляване има корени
в заплетени структури

като капитализъм, патриархат и расизъм.

Това прави страха труден да се види,

камо ли да се преодолее.

Живеем в общество,

в което да бъдеш дебел се равнява на това
да си лош човек -

мързелив, ненаситен, нездравословен,
безотговорен

и подозрително морален.

И виждаме слабите хора

като универсално добри -

отговорни, успешни,

защото държат под контрол апетита,
телата и живота си.

Виждаме тези идеи отново и отново

в медиите, в политиката по общественото
здраве,

в кабинета на доктора,

в ежедневните разговори

и в личното ни поведение.

Дори е нормално да съдим самите дебели
хора за дискриминацията

с която се сблъскват,

защото в края на краищата, ако не ни
харесва трябва просто да отслабнем.

Лесно е.

Мисълта да бъдем слаби е вкоренена в
начина по който оценяваме

хората и самите нас,

до толкова, че си задаваме въпроса:
"Защо имаме презрение към дебелите хора

и от къде идва това неуважение?"

Но трябва да си го задаваме,

защото огромното внимание, което обръщаме
на това как изглеждаме,

влияе на всеки един от нас.

Наистина ли искаме да живеем в свят,

в който хората са лишени от
елементарна човечност

ако не следват приетите коравосърдечни
социални форми?

Когато бях на 6 години,

сестра ми преподаваше балет на малки
момиченца в нашия гараж.

Аз бях много по-висока и по-широка
от повечето момичета в групата.

Когато дойде ред на първото ни
представление,

бях много ентусиазирана за това, че ще
нося розова поличка.

Щях да блестя!

Докато останалите момичета лесно облякоха
своите тоалети от ликра и тюл,

нито един тоалет не беше достатъчно голям
за мен.

Реших, че не искам да бъда изключена от
представлението,

затова отидох при майка ми

и на достатъчно висок за всички глас

и казах: "Мамо, не ми трябва ПОЛИЧКА."

Трябва ми ПОЛА"

(Смях)

Благодаря ти, мамо!

(Ръкопляскане)

И въпреки, че не го осъзнавах тогава,

искайки да намеря начин да се побера
в тази двойна пола,

това беше първа стъпка да стана краен
защитник на правото да бъдеш дебел.

Сега, не казвам, че

това да се науча да обичам
тялото си е било лесен процес

от това представление.

Далече е от истината.

Научих, че светът може да е много
разочароващ и изолиращ

когато живееш извън приетите от
обществото нормални форми.

През последните 20 години се опитвах да
разбера тези послания

и честно казано се чувствах като
във влакче на ужасите.

Много хора са ми се подигравали,
дори са ми подвиквали от минаващите коли.

Казвали са ми, че съм луда.

Но има и хора, които ми се усмихват

и разбират какво ми коства да излезна
на улицата

с високо вдигната глава.

(Ура!)

Благодаря.

Това малко и свирепо 6-годишно момиченце
винаги е било с мен

и днес то ми помогна да се изправя
пред вас

като един дебел човек,
който не се извинява

и човек, на който просто не му пука

за доминиращите мнения,

за това как трябва да се държа с
моето тяло.

(Ръкопляскане)

И не съм единствената.

Аз съм част от международна група от
хора,

които вместо пасивно да приемаме факта,

че нашите тела са и винаги ще бъдат
дебели,

ние активно избираме да блестим
с телата които притежаваме.

Това са хора, които уважават и работят
с, а не срещу нас,

нашите недостатъци.

Това са хора, които ценят здравето

за нещо повече

от остаряла диаграма на индекса
на телесната маса.

Вместо това, ние ценим душевното здраве,
самоуважението

и как се чувстваме в телата си

като жизненоважни аспекти

на общото ни благосъстояние.

Ние сме хора, които не искат да повярват,
че животът в тези тела

поставя бариера за нещо.

Много доктори, академици и блогъри

са написали безбройни статии

за многото аспекти на тази сложна тема.

Модни фенове възстановяват телата и
красотата си

като носят огромни размери
бански и изрязани потници

и показвайки плътта, която винаги
сме били научени да крием.

Има дори дебели атлети,

които бягат маратони, преподават йога и
тренират кик-боксинг,

и гордо показват среден пръст на приетите
социални норми.

Тези хора ме научиха, че радикалната
политика на тялото

е антидот за културата, която засрамва
телата ни.

Но нека бъда ясна...не казвам, че не
трябва да си променяте телата,

ако това е към което се
стремите.

Да откриете себе си

е един от най-прекрасните актове
на любовта към себе си

и може да се изрази чрез милион неща

от прически, татуировки,
оформяне на тялото

до хормони, операции и дори отслабване.

Просто е: това е вашето тяло

и вие решавате кое е най-добре за него.

Моят активизъм включва

да върша неща, които, като дебел човек,
не се предполага да правя.

Тези неща са много и включват

да каня други хора да се присъединят
и да правим изкуство от това.

Често срещана спънка на този етап е

откриването на места, които са често
забранени за хората с големи тела:

модните подиуми

клубните представления,

публичните басейни и сцените за танцуване.

Груповото откриване на такива места е
не само велико художествено изявление,

но и радикален подход за изграждането на
една общност.

Отборът на 'Водните Прасета' е
ясен пример за това -

(Смях)

- това е отбор, който създадох с група
приятели

за дебели жени и синхронно плуване
в Сидни.

Не бива да бъде подценявано въздействието
на група упорити дебели жени,

носещи цветисти плувни шапки и бански

и скачайки във въздуха

без да им пука.

(Смях)

През цялата ми кариера научих, че
дебелите тела са политически вродени

и неразкаяните дебели тела

могат наистина да учудят хората.

Когато директорът

на признатия танцов театър 'Изключителна
Сила' - Кейт Чемпиън,

ме помоли да бъда артистичен сътрудник

за проект с участието на дебели танцьори,

направо подскочих от радост за тази
възможност.

Буквално подскочих.

'Нищо за губене' е проект, направен от
сътрудничеството на дебели изпълнители,

които създават автентични произведения

чрез техните преживявания.

И това е толкова далеч от балета както
можете да си представите.

Самата идея на такава престижна компания
за танцуващи дебели хора

беше леко спорна да кажем,

защото нищо подобно не беше изпълнявано
на преобладаващите танцови сцени

никъде в света.

Хората бяха скептични.

"Какво имаш предвид под 'дебели танцьори?'

Колко дебели? Номер 10, номер 12?

Къде са се обучавали да танцуват?

Ще имат ли силата да изкарат
цялото представление?"

Но въпреки скептичността,

"Нищо за губене'' стана хит по продажби
на фестивала на Сидни.

Получихме възторжени отзиви,
направихме турне,

спечелихме награди и писаха за нас на над
27 езика.

Тези невероятни снимки на нашия екип
бяха видяни от цял свят.

Вече загубих представа за пътите в които
хора с различни тегла

са ми казвали, че това шоу е променило
живота им,

помогнало им е да променят
отношението им

към своите и на другите хора тела

и ги е накарало да се изправят срещу
своите предразсъдъци.

Но разбира се, всеки акт, който
предизвиква силни емоции

не остава по-назад със своите критики.

Често са ми казвали,

че по този начин прославям затлъстяването.

Получавала съм смъртни заплахи

и ругатни заради дързостта да направя
представление,

което се върти около телата
и живота на дебели хора

и ни показва като хора, заслужаващи да
разкажат своите ценни истории.

Дори са ме наричали

"ИДИЛ (Ислямска Държава) на епидемията на
затлъстяването" --

(Смях)

толкова абсурден коментар, че дори
е смешен.

Но този коментар също така говори
за паника,

за буквален терор,

предизвикан от страхът от надебеляването.

Това е страхът, който храни
диетичната индустрия,

която не позволява на много от нас да
се примирим с нашите тела,

и ни кара да се стремим за
'СЛЕД'- снимката,

за да започнем да живеем пълноценно.

Защото истинският слон в тази стая е
страхът от надебеляване.

Застъпниците за надебеляването
не позволяват да се отдадат на този страх.

Чрез застъпване за свободата на волята
и респект към всички нас,

ние може да изместим съпротивата на
обществото да приема разнообразието

и да започнем да празнуваме безбройните
начини да ценим телата си.

Благодаря.

(Ръкопляскане)