Съмнението, присъщо на вярата

Докато пишела биографията на Мохамед, Лесли Хейзълтън била слисана: нощта, в която пред нея се разкрил Корана, според ранните сведения, първата и реакция била на съмнение, ужас, дори страх. И въпреки това това нейно преживяване преобърнало вярванията и. Хейзълтън призовава да преоценим съмнението и да се запитаме кои са основите на вярата, а също и да спрем фундаментализма във всичките му форми.

Да пишеш биография
е странно нещо.

То е като да пътуваш в чужда земя,

в нечий чужд живот.

Пътуване, изследване, което може да те отведе до места,

за които не си и мечтал,

и за които не можеш да повярваш, че си бил,

особено ако, както в моя случай, си евреин, и при това агностик като мен,

а животът, който описваш,

е този на Мохамед.

Например, преди 5 години,

се разхождах из улиците на мъгливия Сиатъл

и размишлявах над един толкова неясен въпрос:

Какво всъщност се е случило

тази нощ в пустинята,

на това далечно място, преди толкова години?

Какво се е случило

през тази нощ на 610 година,

когато пред Мохамед за първи се разкрил Корана,

в планината, близо до Мека?

Това е същинският мистичен момент на исляма

и като такъв, разбира се,

е голямо предизвикателство за емпирични анализи.

Този въпрос не ми даваше мира.

Давах си сметка, че за светски човек като мен,

дори самото питане можеше да бъде видяно

като голяма дързост.

(смях)

Признах се за виновна по всички обвинения,

защото всяко изследване, било то във физическия или интелектуален смисъл,

може да бъде видяно и като вид престъпление,

прекрачване на границата.

И все пак, някои граници са по-обширни от други.

И така, човек се среща с Бог,

в това вярват мюсюлманите,

но за един рационалист, това не е факт,

а абсолютна измислица.

И аз, като всеки човек, се имам за рационалист.

Сигурно заради това когато разгледах най-ранните документи,

с които разполагаме от тази нощ,

това, което ме удиви още повече беше, че случилото се

всъщност не се беше случило.

Мохамед не се е носел над планината,

сякаш реейки се във въздуха.

Не е викал "Алелуя"

или "Господи благослови!"

Не е излъчвал светлина или радост.

Не е имало ангелски хор,

не е имало небесна музика, нито е бил замаян, нито в екстаз,

не е бил осветяван от златна аура,

нито пък е ставало въпрос за абсолютния, предопределен

пратеник на Бог.

Така е, нито едно от тези неща не се е случило,

въпреки че би било по-лесно да го обявим за луд,

или да наречем цялата случка религиозна измислица.

Но всъщност е точно обратното.

Самият той казал,

че отначало бил убеден,

че всичко това е нещо нереално.

В най-добрия случай- халюцинация,

зрителна измама, нещо, което му се е причуло,

или самият му мозък го компрометирал.

В най-лошият случай - обсебване,

някой зъл джин,

дух, който иска да го измами

или дори да му вземе живота.

Всъщност, бил толкова сигурен, че е полудял,

че някой джин го е обсебил,

че когато се осъзнал и видял, че е все още жив,

първият му импулс бил сам да отнеме живота си,

да скочи от някоя висока скала

и да избяга от собствения си ужас

като сложи край на всичко.

И така, мъжът, който слязъл от планината тази нощ,

треперел не от радост,

а от силен първичен страх.

Той бил изпълнен не с вяра, а със съмнение.

А тази паническа дизориентация,

толкова непозната,

толкова плашеща с отделечеността си

от всичко познато на човек до сега,

може да бъде наречена само страшен ужас.

Може би е малко трудно да разберем

сега, когато използваме думата "страшно",

за да опишем някое ново приложение или игра.

С изключение може би на някое силно земетресение,

ние сме защитени от истинските страшни ужаси.

Затваряме вратите си и се скриваме,

вярвайки, че всичко е под контрол

или поне надявайки се да е така.

Стараем се да пренебрегнем факта, че

не винаги е така

и че не всичко има обяснение.

И все пак независимо дали си рационалист или мистик,

независимо дали мислиш, че думите, които Мохамед е чул онази нощ,

са плод на въображението му или не,

ясно е, че той е преживял това

и то с такава сила, че напълно преобърнала представите му

за себе си и за света

и превърнала този иначе скромен човек

в радикален деец за социална и икономическа правда.

Страхът е единственият логичен отговор,

единственият човешки отговор.

Твърде човешки за някои,

като консервативните теолози мюсюлмани, които твърдят, че

желанието му за самоубийство

не бива дори да се споменава, въпреки че

се съдържа в първите ислямски биографии.

Те твърдят, че той никога не се е съмнявал,

дори и за един миг,
въпреки че е бил сам в отчаянието си.

В желанието си за съвършенство, те отказват да приемат

човешкото несъвършенство.

А какво всъщност е несъвършенство когато става въпрос за съмнение?

Четейки тези първи документи, си дадох сметка,

че именно съмнението на Мохамед го е разкрил пред мен

и ми е позволил да го видя в цялостта му,

да му дам реален образ.

И колкото повече си мислех за това,

толкова по-смислено ми се виждаше съмнението му,

защото именно съмнението е основата на вярата.

Ако ви се струва, че тази идея е изумителна,

спомнете си за Грахам Грийн, който някога е казал, че

съмнението е същината на всичко.

Противопоставяйки се на съмнението, оставаме място не на вярата,

а на абсолютното, безсърдечно убеждение.

Сигурни сте, че носите в себе си Истината

с неизбежно главно И

и тази убеденост бързо се превръща

в догматизъм и правота,

имам предвид в демонстративна и себична гордост,

за това че сме прави,

накратко - това е арогантността на фундаментализма.

Една от многото иронии в историята е,

че любимата обида на мюсюлманите фундаменталисти

е същата, като на някогашните фундаменталисти християни,

познати като Кръстоносци -

"infidel" - неверник на латински.

Още по-иронично е, че в този случай техния абсолютизъм

е всъщност обратното на вярата.

Всъщност, именно те са неверниците.

Подобно на фундаменталистите от всяка религия

те нямат въпроси, само отговори.

Те са намерили идеалният антидот на мисълта

и идеалното убежище на трудните повели на истинската вяра.

Те не трябва да се борят за нея като Яков,

който цяла нощ се борил с ангел

или да прекарат като Исус 40 дни и нощи в пустинята

или като Мохамед, не само тази нощ в планината,

а през всичките си години като пророк,

който не се поддавал на отчаянието единствено благодарение на Корана,

осъждайки тези, които най- силно се провъзгласявали за

знаещи

и прави.

И при все това, ние, най-обширното и най-мълчаливо мнозинство,

сме отстъпили обществената арена на това малцинство от екстремисти.

Позволили сме юдаизмът да се свързва

с насилието на месианските западни банки,

християнството - с двулични хомофоби

и фанатици женомразци,

ислямът - с камикадзета.

И сме позволили да бъдем заслепени от факта, че

независимо дали те се имат за Християни,

Евреи или Мюсюлмани,

екстремистите не могат да се свържат с никоя от тези религии.

Те са отделен култ, кръвни братя,

опетнени с чужда кръв.

Това не е вяра.

Това е фанатизъм
и трябва да спрем да смесваме двете неща.

Да признаем, че истинската вяра няма лесни отговори.

Трудно е и се иска упоритост.

А също и постоянна битка,

постоянно да поставяме под съмнение това, което си мислим, че знаем,

да се борим с трудностите и идеите.

Върви ръка за ръка със съмнението

и е в непрестанен диалог с него,

а понякога напълно съзнателно го отхвърля.

И именно заради това съзнателно отхвърляне аз, като агностик,

още имам вяра.

Още имам вяра, че например мирът в Близкия Изток

е възможен, въпреки постоянните доказателства

за обратното.

Аз самата не съм убедена в това.

Не бих могла да кажа, че го вярвам.

Мога само да имам вяра,

да се посветя на тази идея

и го правя именно поради изкушението

да се оставя в ръцете на примирението

и да се оттегля в мълчание.

Защото отчаянието е самодостатъчно.

Ако наречем нещо невъзможно,

действаме по начин, по който да го направим такова.

А аз отказвам да живея по този начин.

Всъщност, повечето от нас го правят,

независимо дали сме атеисти или теисти

или по средата или отвъд това, но това което

ни движи напред, въпреки съмненията ни,

и дори поради самите ни съмнения,

е това, че отхвърляме нихилизма на отчаянието.

Държим на мястото на вярата в бъдещето

и във всеки един от нас.

Наречете го наивно, ако искате.

Наречете го невъзможно идеалистично, ако трябва.

Но едно нещо е сигурно:

наречете го човечно.

Възможно ли е Мохамед толкова радикално да е променил собствения си свят

без да има вяра, без да се откаже

и да отстъпи на арогантността на ограничената сигурност?

Не мисля.

След като прекарах 5 години в неговата компания

като писател, мога само да си представя

колко е разгневен от

борците фундаменталисти, които днес уж говорят и

действат в негово име в Близкия Изток или другаде.

Той би се ужасил от потисничеството, от което половината мюсюлманско население страда,

и което се основава на пола.

Той би бил разкъсан от горчивите разделения на сектите.

Той би нарекъл тероризма с истинското му име -

не само криминално, но налудничаво изопачаване

на всичко, в което някога е вярвал и се е борил.

Би казал, че Корана казва: "Всеки, който отнеме живот,

отнема живота на цялото човечество.

Всеки, който спасява живот, спасява живота на цялото човечество."

И би се посветил напълно на тази идея

по трудния и бодлив път към мира.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Благодаря ви (Аплодисменти)