Цената на срама

Моника Люински споделя: "През 1998 г. бях първата пострадала от загуба на лична репутация в глобален мащаб и то почти мигновено". В днешно време, публичното засрамване, през което мина тя, е константа. В едно смело изказване, тя разглежда нашата "култура на унижение", в която се търгува с онлайн срам и призовава към промяна.

В момента виждате жена, избягваща
публичното пространство от десетилетие.

Очевидно това се промени,

но едва от скоро.

Едва преди няколко месеца

направих една от първите си големи
публични изяви

на върха на "Форбс" 30 под 30.

1500 блестящи човека,
всички под 30 години.

Това означава, че през 1998

най-възрастният от тях е бил едва на 14,

а най-младият - на 4.

Пошегувах се с тях, че някои от тях
може би са чували за мен

само от рап песни.

Да, аз съм в рап песни.

И то почти 40. (Смях)

Но във вечерта на изказването ми
се случи нещо изненадващо.

На 41 години бях ухажвана
от момче на 27 години.

Нали?

Той беше очарователен,
а аз бях поласкана,

но отказах.

Знаете ли в какво се състоеше неговият
неуспешен флирт?

Каза ми, че ще ме накара да се чувствам
отново на 22.

(Смях) (Аплодисменти)

По-късно тази вечер установих, че може би съм единственият човек в четиридесетте,

който не иска да бъде отново на 22.

(Смях)

(Аплодисменти)

На 22 аз се влюбих в шефа си,

а на 24

научих фаталните последствия.

Можете ли да вдигнете ръка,

ако не сте правили грешка
или нещо, за което съжалявате на 22?

Да, така си мислех и аз.

Така че на 22 някои от вас
вероятно са направили грешни ходове

и са се влюбили в неподходящите хора,

дори може би във вашите шефове.

Но за разлика от мен, вашият шеф

най-вероятно не е бил президентът
на Съединените американски щати.

Разбира се животът е пълен с изненади.

Нито един ден не минава, в който
да не ми се напомни за моята грешка

и аз искрено съжалявам за нея.

През 1998 след като бях запратена
в една малко вероятна романтична история,

бях запратена и пред погледа на политическия,
юридическия и медийния водовъртеж,

по начин, невиждан дотогава.

Спомнете си, само няколко години по-рано

новините се консумираха по три начина:

с четене на вестник или списание,

със слушане на радио

или с гледане на телевизия.

Това беше.

Но моята съдба не бе такава.

Скандалът ви беше представен

с дигиталната революция.

Това означаваше, че можем да достигнем
цялата информация, която искаме,

когато я искаме, по всяко време
и навсякъде.

И когато историята гръмна
през януари 1998,

тя гръмна онлайн.

За първи път традиционните новини

бяха узурпирани от интернет
за основна новинарска история.

Клик, който се отрази
около света

Това за мен ознчаваше,

че за една нощ се превърнах от
напълно обикновен човек

в публично унижена в световен мащаб
фигура.

Аз бях първата,
загубила личната си репутация

в глобален мащаб почти мигновено.

Избликът на съдене,
направен възможен от технологията,

доведе до тълпи от виртуални
хвърлячи на камъни.

Действително това беше преди
съществуването на социални медии,

но хората вече можеха да
коментират онлайн,

да изпращат имейли с истории и,
разбира се, да изпращат жестоки шеги.

Новинарски източници разпространиха
мои снимки навсякъде,

за да продават вестници, онлайн реклами

и да държат хората пред телевизора.

Спомняте ли си една моя снимка

с барета?

Признавам, че направих грешки,

особено носейки тази барета,

но вниманието и съденето, което
получих, не историята,

а аз самата,
бяха безпрецедентни.

Бях заклеймена като уличница,

леко момиче, проститутка, блудница

и, разбира се, като "онази жена".

Много хора ме виждаха,

но малко ме познаваха.

И го разбирам: беше лесно да се забрави,

че тази жена има измерение,

душа и някога е била цяла.

Когато това ми се случи преди 17 години,
нямаше дума за него.

Сега го наричаме кибер тормоз
или онлайн тормоз.

Днес бих искала да споделя част от
моите преживявания с вас,

да говоря за това как този опит
ми помогна да оформя културните си наблюдения

и за това как се надявам моят опит
да доведе до промяна, която ще се превърне

в по-малко страдание за други.

През 1998 г. изгубих репутацията си
и гордостта си.

Изгубих почти всичко

и почти изгубих живота си.

Нека нарисувам картина за вас.

Септември 1998 г. е.

Аз седя в офис без прозорци,

в офиса на Независимия съвет

под бръмчаща флуоресцентна светлина.

Слушам звука но собствения си глас

върху тайно записани
телефонни разговори,

които мнима приятелка
беше направила година по-рано.

Тук съм, защото съм правно задължена

лично да разпозная 20 часа
записани разговори.

За последните осем месеца
мистериозното съдържание на тези касети

висеше като Дамоклев меч върху главата ми.

Имам предвид, кой може да си спомни
какво е казал година по-рано?

Изплашена и вцепенена слушам

ли слушам как бъбря
за дребните неща от деня,

как признавам любовта си
за президента

и разбира се, мъката си;

слушам себе си, понякога лукава,
невъзпитана, глупава,

жестока, злопаметна, недодялана;

слушам дълбоко, дълбоко засрамена

най-лошата версия на себе си,

версия, която дори не разпознавам.

Няколко дни по-късно докладът на Стар
е представен на Конгреса

и всички тези касети и преписи,
тези откраднати думи, са част от него.

Фактът, че хората могат да прочетат
преписите е достатъчно ужасяващ,

но няколко седмици по-късно

аудио касетите са показани по телевизията

и доста голяма част
са направени достъпни в интернет.

Публичното унижение беше много
мъчително.

Животът бе непоносим.

Това не беше нещо, което се случва често
през 1998 г.

и под "това" имам предвид кражбата
на личните думи, действия,

разговори и снимки

и правенето им публични

без съгласие,

без контекст

и без съчувствие.

Превъртете бързо 12 години до 2010 г.

Сега социалните медии са родени.

Пейзажът, за съжаление, е затрупан
с много случаи като моя,

без значение дали някой наистина е
направил грешка

и независимо дали става въпрос за
обикновени хора или публични личности.

Последствията за някои
станаха ужасни, потресаващи.

Говорех по телефона с майка си

през септември 2010 г.,

говорехме си за новините

за млад първокурсник
от университета "Рътджърс",

на име Тайлър Клементи.

Милият, чувствителен, креативен Тайлър

е бил тайно записан от съквартиранта си,

докато е бил интимен с друг мъж.

Когато онлайн пространството
научило за този случай,

подигравките и кибер тормозът избухнали.

Няколко дни по-късно

Тайлър скочил от
моста Джордж Вашингтон

и се самоубил.

Бил е на 18.

Майка ми беше силно афектирана
от случилото се с Тайлър и семейството му

и изпълнена с болка

по начин, който не можех
напълно да разбера,

докато не проумях,

че тя преживява 1998 г.,

преживява време, в което
седеше до моето легло всяка нощ,

преживява време, в което
ме караше да се къпя с отворена врата,

преживява време,
когато и двамата ми родители се страхуваха,

че ще бъде унижена до смърт.

Буквално.

Днес твърде много родители

нямат възможността да се включат навреме
и да спасят любимите си хора.

Твърде много са научили
за страданието и унижението на децата си

след като е било твърде късно.

Трагичната и безсмислена смърт на Тайлър
бе ключов момент за мен.

Тя послужи да поставя в контекст
собствените си преживявания

и започнах да гледам света
на унижение и тормоз около себе си

и да виждам нещо по-различно.

През 1998 г. нямаше как да знаем
къде тази нова иновативна технология,

наречена интернет, ще ни заведе.

От тогава насам, той свързва хора
по начини, невъобразими дотогава,

събира изгубени братя и сестри,

спасява животи, започва революции,

но тъмнината, кибер тормозът
и наричането с имена, които аз преживях,

процъфтява.

Всеки ден хора,
особено млади хора,

които не са подготвени да
се справят,

са така оскърбявани и унижавани,

че не могат да си представят
да живеят още един ден.

Някои, трагично, не го доживяват

и няма нищо виртуално в това.

"Чайлдлайн", английска неправителствена организация,
помагаща на младите хора за различни проблеми,

представи зашеметяваща статистика
миналата година.

От 2012 до 2013 г.

е имало 87 процента нарастване

на обажданията и имейлите, свързани
с онлайн тормоза.

Мета-анализ направен в Нидерландия

показва, че за първи път,

кибер тормозът води до
повече идеи за самоубийство

от офлайн тормоза.

И знаете ли какво ме шокира,
въпреки че не би трябвало.

Едно проучване миналата година
е установило, че унижението

е по-интензивно чувствана емоция

от щастието и гнева.

Жестокостта към другите не е
нищо ново,

но онлайн, технологически подсиленото
засрамване се засилва,

неконтронтролирано и постоянно достъпно.

Ехото на смущението преди е достигало
само до семейството, селището,

училището или общността,

но сега става въпрос за онлайн общността.

Милиони хора, често анонимно,

могат да пробождат с думите си
и това предизвиква много болка.

Няма периметър за това,
колко хора,

могат публично да те наблюдават

и да те поставят в публичен затвор.

Има много лична цена,
която се плаща

за публичното унижение,

а развитието на интернет
покачи тази цена.

В продължение на две десетилетия

бавно сеем семената
на срама и публичното унижение

в почвата на културата си
онлайн и офлайн.

Уебсайти за клюки, папараци,
реалити предавания, политика,

новинарските издания и понякога дори хакерите,
всички те търгуват със срам.

Това води до притъпяване на усещанията
и среда, в която всичко е позволено онлайн,

което води до "тролове", посегателство
върху личната неприкосновеност и кибер тормоз.

Тази промяна създаде това,
което проф. Никълъс Милс нарича

култура на унижението.

Разгледайте няколко видни примера
само от последните няколко месеца.

"Снапчат", услугата, която се използва
основно от младите поколения

и твърди, че нейните съобщения
имат продължителност

само няколко секунди.

Можете да си представите обхвата
на съдържанието.

Апликация, създадена от трети лица,
която потребителите на Снапчат използват, за да

удължат живота на съобщенията си,
бе проникната от хакери

и 100 000 лични разговори,
снимки и видеа изтекоха онлайн

и сега имат вечен живот.

"Айклауд" акаунтите на Дженифър Лорънс и няколко
други актриси бяха проникнати от хакери

и лични, интимни, голи снимки
бяха разпространени из интернет

без тяхно разрешение.

Един уебсайт за клюки
получил повече от 5 милиона клика

за тази история.

А хакването на "Сони пикчърс"?

Документите, които получиха
най-голямо внимание

бяха личните имейли, които имат
максимална стойност на публично унижение.

Но в тази култура на унижението

има друг вид цена,
закачена за публичното засрамване.

Тази цена не измерва
стойността, платена от жертвата,

която Тайлър и много други,

особено жени, малцинства

и членове на LGBTQ обществото
са плащали,

а измерва облагите
на тези, които се възползват от тях.

Посегателството над другите е
суров материал,

ефективно и безмилостно експлоатиран,
пакетиран и продаван за приход.

Появи се пазар,
където публичното унижение е стока,

а срамът е индустрия.

Как се правят пари?

С кликове на мишката.

Колкото повече срам,
толкова повече кликове.

Колкото повече кликове,
толкова повече долари от реклами.

Намираме се в опасен цикъл.

Колкото повече кликаме върху
този тип клюки,

толкова повече претръпваме
спрямо човешките животи зад тях,

а колкото повече претръпваме,
толкова повече кликаме.

През цялото време някой прави пари

на гърба на нечие чуждо страдание.

С всеки клик ние взимаме решение.

Колкото повече напояваме културата си
с публично засрамване,

колкото по-прието е то,

толкова повече ще виждаме поведение
като кибер тормоз,

тролове, форми на хакерски дейности

и онлайн тормоз.

Защо? Защото те всички съдържат
унижение в ядрото си.

Това поведение е симптом
на културата, която сме създали.

Помислете си.

Промяната в поведението започва
с развитие в убежденията.

Виждали сме, че това е вярно
с расизма, хомофобията

и много други предубжедения,
днес и в миналото.

С промяната на убежденията ни
по отношение на еднополовите бракове

повече хора получават
равни свободи.

Когато започнахме да ценим
устойчивото развитие,

повече хора започнаха да рециклират.

Така че с нашата култура на унижението,

всичко, от което се нуждаем е
културна революция.

Публичното засрамване
като кръвен спорт трябва да спре

и е време за намеса в Интернет
и в нашата култура.

Промяната започва с нещо просто,
но не е лесна.

Имаме нужда да се завърнем към нашите
отдавнашни ценности: съчувствие и емпатия.

Онлайн имаме дефицит на съчувствието

и криза на емпатията.

Изследователят Брене Браун казва
(и цитирам)

"Срамът не може да надживее емпатията."

Срамът не може да надживее емпатията.

Имала съм много тъмни дни през живота си

и именно съпричастността и емпатията
на семейството, приятелите, професионалистите

и понякога дори непознатите
ме спасиха.

Дори емпатията от един единствен човек
може да донесе промяна.

Според теорията на
влиянието на малцинството,

предложена от социалния психолог
Серж Московици

дори с малки количества

там, където има постоянство във времето,

промяната може да се случи.

В онлайн пространството
можем да отгледаме влияние на малцинството,

ако станем застъпници.

Да станем застъпници означава,
вместо да проявяваме зрителска апатия,

да постваме позитивни коментари за някого
или да докладваме ситуации на тормоз.

Повярвайте ми, съпричастните коментари
помагат за отслабването на негативността.

Можем също да противодействаме на
тази култура, подкрепяйки организации,

които се занимават с този тип проблеми,

като фондацията "Тайлър Клементи"
в Щатите.

"Анти-тормоза про" в Обединеното кралство

и "Проект Рокит" в Австралия.

Говорим много за нашето право
на свобода на словото,

но трябва да говорим повече

за нашата отговорност за
свобода на словото.

Всички искаме да бъдем чути,

но нека признаем разликата
между говоренето с умисъл

и говоренето за привличане на внимание.

Интернетът е магистрала
с ускорен трафик за импулсите,

но онлайн, показването на емпатия
към другите

носи ползи за всички нас и спомага
създаването на по-безопасен и по-добър свят.

Трябва да комуникираме онлайн
със съпричастност,

да консумираме новините със съпричастност

и да кликаме със съпричастност.

Представете си се на нечие чуждо място,
под нечие чуждо заглавие.

Бих искала да заключа с лично послание.

През последните девет месеца

въпросът, който ми се задава
най-често е "защо".

Защо сега? Защо сега показвам
глава над парапета?

Можете да прочетете между линиите
на тези въпроси

и отговорът няма нищо общо с политиката.

Най-важният отговор беше и е,
че е време:

време да спра да ходя на пръсти около
миналото си;

време да спра да живея живот на позор;

и време да си върна правото на изказ.

И не става въпрос да спася само себе си.

Всеки, който страда от срам
и публично унижение

трябва да знае едно нещо:

Можете да оцелеете.

Знам, че е трудно.

Може да не е безболезнено, бързо и лесно,

но можете да настоявате за различен край
на вашата история.

Проявете състрадание към себе си.

Всички заслужаваме състрадание,

както и да живеем онлайн и офлайн
в един по-съпричастен свят.

Благодаря за вниманието.

(Аплодисменти)