Джорджет Мълхейр: трагедията на сиропиталищата

Сиропиталищата са скъпи и могат да причинят непоправими повреди - не само психически, но и физически. Защо те са все още вездесъщи? Джорджет Мълхейр обяснява за трагедиите на сиропиталищата и ни умолява да прекратим нашата зависимост от тях, чрез намирането на алтернативни начини за подпомагане на децата в нужда.

В Европа и Централна Азия

приблизително един милион деца живеят в големи

домове, обикновено познати като сиропиталища.

Повечето хора си представят сиропиталищата като добронамерена среда,

която се грижи за децата.

Други знаят повече за условията на живот там,

но все пак мислят, че те са необходимо зло.

В крайна сметка, къде другаде да оставим всички тези деца,

които нямат родители?

Но 60 години изследвания показват,

че разделянето на децата от техните семейства

и поставянето им в големи институции

сериозно уврежда тяхното здраве и развитие

и това важи особено за бебетата.

Както знаем, бебетата се раждат

без да са напълно мускулно развити

и това включва мозъка.

През първите три години от живота, мозъкът израства

до пълния си размер, като по-голямата част от този растеж се извършва

през първите шест месеца. Мозъкът се развива

в отговор на придобития опит и стимулации.

Всеки път, когато едно бебе научава нещо ново -

да фокусира очите си,

да имитира движение или изражение на лицето,

да повдигне нещо, да образува дума или да се изправи -

се образуват нови синаптични връзки в мозъка.

Младите родители се удивяват от бързината на това учене.

Те с право са изумени и очаровани от интелигентността на децата си.

Те споделят възторга си с децата,

които отговарят с усмивки

и желание да постигнат и научат още.

Формирането на тази силна връзка между дете и родител

осгурява градивните частици за физическо, социално,

езиково, когнитивно и психомоторно развитие.

То е модел за всички бъдещи взаимоотношения с приятели,

с партньори и с техните собствени деца.

Това се случва толкова естествено в повечето семейства,

че ние дори не го забелязваме. Повечето от нас са в неведение

за неговата важност при развитието на човека и, в по-общ смисъл,

за развиването на здраво общество.

И само когато нещата се объркат, ние започваме да осъзнаваме

важността на семейството за децата.

През август 1993 за първи път имах възможност да бъда свидетел

в голям мащаб на последствията върху децата

от институционализацията и липсата на родители.

Тези от нас, които помнят статиите в румънските

вестници след революцията от 1989,

ще си припомнят ужаса от условията на живот в някои от тези институции.

Бях помолена да помогна на директора на една такава голяма институция

в предотвратяване разделянето на децата от техните семейства.

Приютило 550 деца, това беше сиропиталището за показ на Чаушеску

и ми бе казано, че условията там са доста по-добри.

Бях работила с много на брой деца и очаквах

домът да бъде изпълнен с шум,

но той беше тих като манастир.

Беше трудно да се повярва, че там изобщо имаше някакви деца,

но дирикторът ме развеждаше от стая в стая,

всяка съдържаща редица след редица детски креватчета,

във всяко от които лежеше дете, взиращо се в пространството.

В стая с 40 новородени нито едно от тях не плачеше.

Все пак можех да видя мръсните пелени и, че

някои от децата бяха разстроени,

но единствения шум беше тих, продължителен стон.

Главната сестра ми каза гордо:

"Виждаш ли, нашите деца са много послушни."

През следващите няколко дни започнах да разбирам,

че тази тишина не е необикновена.

Новодошлите бебета плачеха през първите няколко часа,

но никой не обръщаше внимание и те в крайна сметка

се научаваха, че няма смисъл. След няколко дни

те бяха апатични, летаргични и взиращи се в пространството

като всички останали.

През годините много хора и репортери

обвиняваха персонала в домовете

за вредите, причинени на децата, но често един служител

се грижи за 10, 20 и дори 40 деца.

Следователно те нямат друг избор, освен да наложат строга програма.

Децата трябва да са будни в 7 и нахранени в 7:30.

В 8 пелените им трябва да са сменени, така че служителите

имат само 30 минути да нахранят 10 или 20 деца.

Ако едно дете подмокри пелената си в 8:30, то то трябва да чака

няколко часа преди тя да бъде подменена отново.

Дневният контакт на децата с друг човек

е сведен до няколко бързи минути хранене или преповиване,

т.е. единственият им контакт със средата са тавана,

стените и решетките на собствените им креватчета.

От първото ми посещение в дома на Чаушеску досега

съм видяла стотици такива места в 18 страни

от Чехия до Судан.

Сред тези разнообразни земи и култури

институциите и премеждията на децата в тях

са депресиращо идентични.

Липсата на комуникация често води до самостимулиращо поведение

като пляскане с ръце, поклащане напред-назад

или агресия, като в някои домове се използват

психиатрични лекарства за контрол на тези деца,

докато в други децата са връзвани, за да се предотврати

нараняване на другите или самите тях.

Тези деца бързо биват окачествявани като деца с увреждания

и премествани в домове за деца с увреждания.

Повечето от тях никога не напускат тези институции.

Останалите, които са без увреждания, биват премествани

в други домове на 3-годишна възраст, а на 7 - отново.

Разделени според възрастта и пола си,

те са произволно отделени от техните братя и сестри,

често без дори да имат шанс да си кажат "сбогом".

Рядко има достатъчно храна, те често са гладни.

По-големите малтретират по-малките. Научават се

да оцеляват, научават се как да се защитават или просто си отиват.

За тях е изключително трудно да се адаптират към обществото

и да се справят, когато напуснат домовете.

В Молдова за млада жена, израстнала в сиропиталище,

има 10 пъти по-голям шанс да стане жертва на трафик, отколкото връстниците си.

Руско изследване показва, че две години след напускане на домовете

20% от младите вече имат криминално досие,

14% са замесени в проституция,

а 10% от тях са отнели живота си.

Но защо има толкова много сираци в Европа,

въпреки че в последните години не е имало сериозни войни или бедствия?

Всъщност повече от 95% от тези деца имат живи родители

и институциите обвиняват тях, че се изоставили

децата си. Изследванията показват, че повечето родители

искат децата си, ала мотивите

за тяхното институционализиране

са бедността, недъзите и етническите проблеми.

Много страни не са развили интеграционни училища

и деца с дори много леки недъзи

биват отпращани в специализирани училища

още на 6- или 7-годишна възраст.

Тези институции могат да бъдат на стотици километри от дома.

Когато семействата са бедни, за тях е трудно да посещават децата си,

и в крайна сметка връзките се прекъсват.

Зад всяко едно от милионите деца в домовете,

обикновено има история за отчаяни родители,

които просто нямат избор. Като Наталия от Молдова,

която разполага с достатъчно средства само за храна на бебето си

и затова изпраща по-големия си син в институция;

или Деси от България, която се грижи за четирите си деца

вкъщи, докато съпругът й умира

и тя трябва да ходи на работа по цял ден.

Без подкрепа, тя решила, че няма друг избор, освен да остави

едно от децата си с увреждания в институция;

или безбройните млади момичета, прекалено уплашени да кажат на родителите си,

че са бременни и оставят бебетата си в болницата;

или младите родители, които тъкмо разбират,

че първородното им дете има увреждания,

и вместо да ги окуражат за потенциала

на детето им, докторите им казват:

"Забравете я, оставете я в институция,

отидете си вкъщи и си направете здраво бебе."

Това положение е нито нужно, нито неизбежно.

Всяко дете има право на семейство, заслужава

и има нужда от семейство и децата са невероятно гъвкави.

Установили сме, че ако ги изкараме от институциите и ги присъединим към обичащи

семейства рано, те се възстановяват от техните забавяния в развитието

и продължават да живеят нормален, щастлив живот.

Също така е много по-евтино да се подпомагат семейства,

отколкото да се подпомагат институции.

Едно проучване показва, че финансовата поддръжка на едно семейство

струва само 10 процента от тази на институцията,

и висококачествената грижа в приемни семейства

обикновено струва 30 процента.

Ако харчим по-малко за тези деца, но парите отива в правилните услуги,

можем да вземем тези спестявания и да ги инвестираме във висококачествени

грижи за тези деца с извънредно специализирани нужди.

През цяла Европа се разраства движение, които цели да прехвърли фокуса

и да трансферира ресурсите от големите институции,

които предлагат нискокачествени грижи, към общинно-базирани услуги,

които предпазват децата от вреда, и им позволяват да се развият

до пълният им потенциал. Когато за пръв път започнах да работя в Румъния

преди 20 години, имаше 200 000 деца, живеещи

в институции и много нови идваха всеки ден.

Сега имаме под 10 000 и

семейни помощни услуги се предлагат в цялата страна.

В Молдова, въпреки невероятната бедност и ужасните ефекти

на глобалната финансова криза, броят на деца

в институции е намалял повече от 50 процента

през последните 5 години и ресурсите се

преразпределят за семейни помощни услуги и приобщаващи училища.

Много страни са разработили национални планове за промяна.

Еропейската Комисия и други големи донори

намират начини да отклонят пари от институциите

към семейна поддръжка, давайки силата на общностите

да се грижат за собствените си деца.

Въпреки това, все още има много да се свърши за да се спре систематичната

институционализация на деца.

Повишаване на осведомеността е изискване във всяко ниво на обществото.

Хората трябва да знаят за вредите, които институциите причиняват на децата

и за по-добрите алтернативи, които съществуват.

Ако ние познаваме хора, които смятат да поддържат домове за деца,

трябва да ги убедим да поддържат семейните услуги вместо това.

Заедно, това е една форма на злоупотреба с деца,

която ние можем да заличим през нашият живот.

Благодаря ви. (Аплодисменти)

(Аплодисменти)