Как да отгледаме деца, които могат да преодолеят безпокойството

Порастването означава сблъскване с нови предизвикателства, но за някои деца ситуациите на несигурност предизвикват тревожност, която родителите често се опитват да утешат. Психоложката Ан Мари Албано обяснява, как постоянното спасяване на детето от неговите проблеми може да затвърди един доживотен цикъл на зависимост и недоволство и споделя, защо здравословната доза риск помага на децата да изградят трайна увереност.

Като дете имах доста страхове.

Страхувах се от светкавици, насекоми,

шумни звуци и костюмирани приказни герои.

Имах също две много сериозни фобии

от лекари и от инжекции.

В опитите си да избягам
от семейния ни лекар

се борех толкова агресивно,

че чак ми удряше шамар,
за да ме зашемети.

Бях на шест.

Бях изцяло на принципа
"бий се или бягай" тогава

и удържането ми на място за една ваксина
изискваше трима или четирима възрастни,

включително родителите ми.

По-късно семейството ни се премести
от Ню Йорк във Флорида,

точно когато започвах гимназия

и както съм новото дете
в енорийското училище,

не познавам никого

и се притеснявам
дали ще ме приемат добре

още на първия ми ден в училище

учителката проверява имената и казва:
"Ан Мари Албано",

на което аз реагирам:
[с нюйоркски диалект] "Тук!"

Тя се засмива и казва:
"О, скъпа, стани.

Я кажи К-У-Ч-Е."

А аз отговарям:
[с нюйоркски диалект] "Кучи?"

Класът избухва в смях заедно с учителката.

И така тръгнаха нещата,

понеже тя имаше още много думи,
с които да ме унижава.

Прибрах се у дома плачейки,

разстроена

и умолявах нашите
да ме изпратят обратно в Ню Йорк

или в някой манастир.

Не исках да се връщам отново
в онова училище. В никакъв случай.

Родителите ми ме изслушаха

и казаха, че ще проверят въпроса
с епископа в Ню Йорк,

но трябва да продължа да ходя всеки ден,
за да нямам проблеми с отсъствието,

когато ме прехвърлят в девети клас
в Статън-Айлънд.

Всичко това беше преди
имейлите и мобилните телефони,

така че през следващите няколко седмици

уж се обменяха писма
между епархиите на Манхатън

и Маями

и с Ватикана

и всеки ден аз отивах на училище с рев
и се прибирах с рев,

при което майка ми ми предаваше отговора
на някой кардинал или владика

"Да продължава да ходи на училище,
докато ѝ намерим място."

Била съм доста наивна.

(Смях)

И така, след около две седмици,
един ден, докато чаках училищния автобус,

се запознах с момиче на име Деби,

а тя ме запозна със своите приятели.

Те станаха и мои приятели

и ами, Папата остана на заден план.

(Смях)

Започнах да се успокоявам и да свиквам.

Към изучаването на тревожността при децата
през последните тридесет години

бях подтикната донякъде от желанието
да разбера себе си.

И научих много.

При младите хора тревожността е
най-често срещаното психично разстройство.

Тези разстройства се проявяват рано,
до четири годишна възраст,

а след съзряването един
на всеки 12 младежи е със сериозно

увредена способност да функционира у дома,
в училище и сред връстниците си.

Тези деца са толкова изплашени,

притеснени,

в буквален физически дискомфорт
поради своето безпокойство,

че им е трудно
да задържат вниманието си в час,

да се отпуснат и забавляват,

да създават приятелства

и да правят всички неща,
които децата би трябвало да правят.

Тревожността може да ги направи нещастни,

а родителите са в центъра на събитията,
наблюдавайки нещастието на детето си.

Срещайки все повече и повече
деца с безпокойство в хода на работата си,

трябваше да се върна към моите родители
и да им задам няколко въпроса.

"Защо ме държахте насила,

когато бях толкова ужасена от инжекциите

и ме принуждавахте да ги изтърпя?

И защо ми пробутвахте тези истории,
за да ме накарате да ходя на училище,

след като бях толкова притеснена
да не ме унижат отново?"

Те казаха:
"Сърцата ни се късаха за теб всеки път,

но знаехме, че това са неща,
които ти просто трябва да направиш.

Налагаше са да рискуваме да се разстроиш,

докато чакахме да свикнеш със ситуацията

с времето и с натрупването на опит.

Ти трябваше да бъдеш ваксинирана.

Трябваше да ходиш на училище."

Въпреки че родителите ми
са нямали представа,

те са правили много повече от това
да ме предпазят от шарка.

Те са ме предпазили
от доживотно тревожно разстройство.

Прекомерната тревожност при малкото дете
е като супер-вирус --

заразна е и дори се мултиплицира,

до такава степен,
че много от младежите, които срещам,

идват с няколко състояния на безпокойство
протичащи едновременно.

Например, имат конкретна фобия,

плюс тревожност от раздяла,
плюс социална тревожност наведнъж.

Ако не се работи върху нея,

тревожността в ранна детска възраст
може да доведе по-късно до депресия.

Може да допринесе и за употребата
на субстанции или за самоубийство.

Моите родители не са били терапевти.

Не са разбирали от психология.

Това което са знаели е,
че макар и много неприятни за мен,

тези състояния са били безвредни.

Моята прекомерна тревожност
би ме наранила повече в дългосрочен план,

ако те ми бяха позволили
да избегна тези ситуации

без да се науча, как да се справям
в подобни трудни моменти.

Накратко, мама и татко са прилагали
своята домашна версия

на експозиционна терапия,

която е централният и основен компонент

на когнитивно-поведенческото лечение
при тревожни състояния.

С колегите ми проведохме най-голямото
рандомизирано контролирано изпитване

на терапии за тревожност при деца
на възраст от седем до 17 години.

Фокусирана върху деца, когнитивно-
поведенческата експозиционна терапия,

т.е. медикаменти със селективни инхибитори
на обратно захващане на серотонина,

се оказа ефективна при 60 процента
от лекуваните младежи.

А комбинациите между тях помагат
на 80 процента от децата за три месеца.

Всичко това е добра новина.

И ако продължават да приемат медикаментите

или се провеждат ежемесечни експозиционни
терапии, както направихме ние,

те можеха да се чувстват добре
дори повече от година.

Въпреки това,
когато терапевтичното проучване приключи,

се върнахме при участниците
и проведохме проследяващо проучване

и установихме рецидивиращи състояния
при много от децата след време.

Въпреки че прилагахме
най-добрите и доказани терапии,

установихме също, че около 40 процента
от децата с тревожност

са продължили да страдат
от състоянието си през цялото време.

Разсъждавахме много над тези резултати.

Какво пропускахме?

Предположихме, че тъй като фокусираме

интервенцията само върху децата,

може би съществуват
важни фактори при родителите

и трябва да включим и тях в терапията.

Проучванията от моята лаборатория
и от други колеги по света

показаха една постоянна тенденция:

добронамерените родители
често биват неволно въвлечени

в цикъла на тревожността.

Те се предават и отстъпват
прекалено често пред децата си,

с което им позволяват
да избягат от трудните ситуации.

Искам да си представите следното:

Детето ви се прибира у дома при вас,
обляно в сълзи.

То е на пет или шест годишна възраст.

"Никой в училище не ме харесва!
Тези деца са злобни.

Никой не си играе с мен."

Как се чувствате,
когато детето ви е толкова разстроено?

Какво правите?

Естественият родителски инстинкт е
да успокоите това дете, да го утешите,

да го предпазите
и да поправите положението.

Да помолите учителката да се намеси
или да уговорите с родителите разни игри

може да е подходящо,
когато детето е на пет.

Но какво правите, ако детето ви
се прибира плачейки ден след ден?

Пак ли ще поправите положението,
когато то е на осем, на 10, на 14?

Докато децата порастват,

те неизменно ще попадат в сложни ситуации:

гости с преспиване, изпитване на дъската,

трудно или изненадващо контролно,

ще се борят за място в отбора
или в училищната театрална постановка,

конфликти с връстници ...

Всички тези ситуации включват рискове:

риск да не се справят добре,
да не получат каквото искат,

риск да направят грешки

или да се изложат.

Децата с тревожно разстройство,

които не поемат рискове и не се ангажират,

така и не се научават,
как да се справят с подобни ситуации.

Нали така?

Понеже уменията се развиват
чрез експозиция във времето,

когато децата се излагат непрекъснато
на ежедневни ситуации:

умения за самоутеха

или способността да се успокояват сами,
когато са разстроени;

умения за разрешаване на проблеми,

включително способността
да разрешават конфликти с другите;

отлагане на удовлетворението

или способността да полагаш
продължителни усилия,

въпреки че трябва да изчакаш доста дълго,
за да видиш какво ще стане.

Тези и много други умения
се развиват у децата,

които поемат рискове и се ангажират.

Така се оформя и самоувереността,

която, простичко казано,
е вярата в себе си,

че умееш да се справяш
със сложни ситуации.

Децата с тревожно разстройство,
които избягват тези ситуации

и карат други хора
да ги изпълняват вместо тях,

стават все по-тревожни впоследствие,

а същевременно и по неуверени в себе си.

За разлика от връстниците им,
които не страдат от безпокойство,

те започват да вярват, че са неспособни
да се справят с тези ситуации.

Те смятат, че имат нужда от някого,
някой като техните родители,

който да върши неща вместо тях.

Сега, докато естественият родителски
инстинкт е да утеши и предпази,

да успокои детето,

още през 1930 г. психиатърът Алфред Адлер

предупреждава родителите,

че можем да обичаме детето,
колкото си искаме,

но не бива да го правим зависимо.

Той съветва родителите да започнат
да учат децата си от самото начало

да бъдат самостоятелни.

Той предупреждава също,
че ако децата останат с впечатлението,

че родителите им си нямат друга работа,
освен да бъдат на тяхно разположение,

те ще придобият
погрешна представа за любовта.

Децата, които страдат от безпокойство
в наши дни също порастват

и непрекъснато звънят на родителите си

или им изпращат притеснени съобщения
по всяко време на денонощието.

Така че ако децата с тревожност не научат
подходящите механизми докато са малки,

какво става с тях, когато пораснат?

Аз водя групи за родители на младежи
с тревожни разстройства.

Тези младежи са на възраст
между 18 и 28 години.

Повечето от тях живеят вкъщи

и зависят от родителите си.

Много от тях може да са посещавали
училище или колеж.

Някои са завършили.

Почти всички не работят,

а само стоят у дома
и не вършат почти нищо.

Те нямат смислени отношения с другите

и са много, много зависими
от родителите си

за всякакви неща,
които те вършат вместо тях.

Родителите им продължават
да им уговарят часовете за лекар.

Звънят на старите приятели на децата си
и ги молят да дойдат на гости.

Перат дрехите на децата си и им готвят.

И се намират в голям конфликт
с тези свои младежи,

понеже тревожността им се е развила,
но младостта не.

Тези родители изпитват огромна вина,

последвана от възмущение

и още вина.

Добре.
Какво ще кажете за малко добри новини?

Ако родителите и ключовите фигури
в живота на децата

могат да им помогнат
да се изправят срещу своите страхове

и да се научат да разрешават проблемите,

тогава е по-вероятно тези деца да развият

собствени вътрешни механизми
за управление на своята тревожност.

Ние учим родителите днес
да се замислят в дадения момент

и да преценят реакцията си
спрямо тревожността на детето.

Казваме им:

"Погледнете ситуацията и се запитайте -
Какво включва тази ситуация?

До каква степен тя заплашва детето ми?

И какво в крайна сметка
искаме то да научи от нея?"

Сега, естествено, че искаме
родителите да слушат много внимателно,

защото ако детето е подложено на
сериозен тормоз или е в опасно положение,

ние искаме родителите да се намесят,

задължително.

Но в типичните, ежедневни ситуации
предизвикващи тревожност

родителите са най-полезни за децата си,

ако запазят спокойствие
и проявят разбиране и съчувствие,

ако потвърдят чувствата на детето,

но после му помогнат

да планира начина,
по който то да преодолее положението.

И тогава -- това е ключовият момент --

детето всъщност да се справи
със ситуацията самостоятелно.

Разбира се, че сърцето ни се къса,
когато гледаме детето да страда,

както родителите ми
ми казаха години по-късно.

Когато видите че детето ви страда,

но смятате, че можете да връхлетите
и да го спасите от тази болка,

това е всичко, нали?

Това е което искаме да направим.

Но без значение
дали сме деца или възрастни,

прекомерната тревожност ни кара
да надценяваме риска и стреса

и да подценяваме
своите способности да се справим.

Знаем, че многократното излагане на това,
което ни плаши, отслабва тревожността,

а същевременно изгражда
ресурси и издръжливост.

Моите родители бяха напипали нещо.

Днешните хипер тревожни младежи
не получават реална помощ,

когато родителите им
са прекалено закрилящи.

Спокойствието и увереността
не са просто емоции.

Това са умения за преодоляване,
които и родители и деца трябва да усвоят.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)