Ив Енслър: Изведнъж, моето тяло

Поетесата, писателка, активистка Ив Енслър живеела в главата си. В тази вълнуваща беседа от TEDWomen, тя говори за изключване от тялото си през целия си живот и как две шокиращи събития и помогнали да се свърже с реалността, материалността на човека.

За дълго време,

ме имаше мен и тялото ми.

Аз бях съставена от истории,

от жадувания, стремежи,

от желания за бъдещето.

Аз се опитваше

да не бъде резултат от моето бурно минало,

но разделянето, което вече бе настъпило

между мен и тялото ми

бе доста значителен резултат.

Аз винаги се опитваше да се превърне в нещо, някой.

Аз съществуваше само в опитването.

Тялото ми беше често пречка по пътя.

Аз бе плаваща глава.

В продължение на години, аз всъщност носех само шапки.

Това беше начин на прикрепване на главата ми.

Това бе начин за намиране на себе си.

Притеснявах се, че ако махнех шапката си

нямаше да съм тук повече.

Аз всъщност имах терапевт, който веднъж ми каза,

"Ив, идваш тук в продължение на две години,

и да бъда откровен, никога не ми хрумна, че имаш тяло."

През цялото това време живеех в града,

защото, да си призная,

се страхувах от дърветата.

Никога не съм имала бебета

защото главите не могат да раждат.

Бебетата всъщност не излизат от устата ви.

Тъй като нямах отправна точка за тялото ми,

аз започнах да разпитвам други жени относно телата им --

по-специално, техните влагалища,

защото си мислех, влагалищата са не маловажни.

Това ме доведе да напиша "Монолозите за вагината,"

което ме доведе до маниакално и непрекъснато

говорене за вагините навсякъде където можех.

Направих това пред много непознати.

Една вечер на сцената,

аз всъщност влязох във вагината ми.

Беше екстатично преживяване.

Уплаши ме, зареди ме,

и след това станах мотивиран човек,

решителна вагина.

Започнах да виждам тялото си като нещо,

нещо, което може да се движи бързо,

като нещо, което може да изпълнява други неща,

много неща, всички наведнъж.

Започнах да виждам тялото ми като iPad или кола.

Карах я и изисквах неща от нея.

Тя нямаше граници. Беше непреодолима.

Трябваше да бъде завладяна и овладяна като самата Земя.

Аз не й обръщах внимание;

нито я организирах, нито я режисирах.

Аз нямах търпение с моето тяло;

аз го вкарвах във форма.

Бях алчна.

Вземах повече, отколкото тялото ми можеше да предложи.

Ако бях уморена, пиех повече еспресо.

Ако ме беше страх, отивах на по-опасни места.

О, разбира се, имах моменти на признателност към тялото ми,

по начина, по който злоупотребяващ родител

понякога може да има миг на доброта.

Баща ми беше много мил с мен,

на моя 16-ти рожден ден, например.

Чух хората да мърморят от време на време,

че трябва да обичам тялото си,

така че се научих как да направя това.

Бях вегетарианка, трезвена, не пушех.

Но всичко това е просто по-изискан начин

да манипулирам тялото си --

по-дълбоко разделение,

като засаждане на растително поле на магистралата.

Като резултат на говоренето ми толкова много за вагината ми,

много жени започнаха да ми разказват за техните,

техните истории около телата им.

Всъщност, тези истории ме накараха да обиколя целия свят,

и аз съм била в над 60 страни.

Чух хиляди истории.

И трябва да ви кажа, винаги е имало този момент,

където жените споделяха с мен

точно този момент, когато тя е отделена от тялото си --

когато тя е напуснала дома.

Чух за жени, насилвани в леглата си,

бити в бурките си,

оставени да умрат в паркинги,

изгорени с киселина в кухните си.

Някои жени стават тихи и изчезват.

Други жени стават луди, задвижвани машини като мен.

В средата на моето пътуване,

станах на 40 и започнах да мразя тялото си,

което всъщност бе напредък,

защото най-малко, тялото ми съществуваше достатъчно, за да го мразя.

Е стомаха ми -- всъщност мразех стомаха си.

Това бе доказателство, че не съответствах,

че бях стара и не бях страхотна и не бях перфектна,

или не можех да се вместя във формата на предначертания корпоративен имидж.

Стомахът ми бе доказателство за това, че не бях успяла,

че той ме беше провалил, че бях пречупена.

Животът ми бе относно отърваването от него и бях завладяна от това как да се отърва от него.

В действителност, стана толкова екстремно,

че написах пиеса за него.

Но колкото повече говорех за него,

толкова по-обективирано и разпокъсано ставаше тялото ми.

То стана развлечение; превърна се в нов вид стока,

нещо, което продавах.

После отидох някъде другаде.

Излязох извън

каквото мислех че знаех.

Отидох в Демократична Република Конго.

И чух истории,

които разбиха всички други истории.

Чух истории,

които влязоха вътре в тялото ми.

Чух за едно малко момиче,

което не можеше да спре да пикае върху себе си,

защото толкова много войници

се бяха набутали в нея.

Чух за една 80-годишна жена,

чиито крака бяха счупени и извадени от ставите им,

и усукани на главата й,

като войниците я изнасилили по този начин.

Има хиляди такива истории.

И много от жените имаха дупки в телата си --

дупки, фистули --

които са престъпления от войната --

дупки в тъканта на душите им.

Тези истории наситиха клетките и нервите ми.

И да бъда откровена,

спрях да спя в продължение на три години.

Всички истории започват да кървят заеднo.

Изнасилването на Земята,

разграбването на минерали,

унищожаването на вагини --

никои от тях не са отделни повече

едни от други, или от мен.

Военнни изнасилваха шест-месечни бебета,

така че далечни страни

да могат да получат достъп до злато и колтан

за техните iPhones и компютри.

Моето тяло не само се превърна в задвижвана машина,

но то бе отговорно

за унищожаване на други органи на жените,

в своя луд стремеж да направи повече машини

за подкрепа на скоростта и ефективността на моята машина.

Тогава се разболях от рак --

или разбрах, че имах рак.

Той пристигна като забързана птица

съкрушително в прозореца.

Изведнъж, имах тяло,

тяло, което бе бодено,

и дупчено и пробивано,

тяло което бе разрязано и широко отворено,

тяло, чиито органи бяха отстранени

и транспортирано и пренаредено и реконструирано,

тяло, което бе сканирано

и имаше тръби напъхани в него,

тяло, което гореше от химикали.

Ракът експлодира

стената на моето изключване.

Изведнъж разбрах, че кризата в тялото ми

бе кризата в света,

и това не се случваше по-късно,

това се случва сега.

Изведнъж, ракът ми бе рак, който бе навсякъде,

рак на жестокостта, рак на алчността,

рак, който навлиза вътре в хората,

които живеят по улиците до химически заводи -- и те са обикновено бедни --

ракът в белите дробове на миньорите,

рак на стрес да не се постигне достатъчно,

рак на заровени травми,

ракът в затворените в клетки пилета и замърсените риби,

рак в матките на жените от изнасилвания,

ракът, който е навсякъде от нашата небрежност.

В неговата нова и мечтателна книга,

"Ново Аз, Нов Свят",

писателя Филип Шепърд казва,

"Ако сте разделени от тялото си,

вие също сте разделени от тялото на света,

което тогава изглежда е различно от вас

или отделно от вас,

а не спектъра на живота

към който принадлежите."

Преди рака,

света беше нещо друго.

Бе все едно че живеех в застоял басейн

и рака взриви скалата,

която ме отделяше от по-големите морета.

Сега плувам в тях.

Сега лежа в тревата

и трия тялото си в нея,

и обичам калта по краката и ходилата ми.

Сега правя ежедневно поклонение

като посещавам специална плачеща върба покрай Сена

и жадувам за зелените поляни

в храсталаците извън Букаву.

И когато вали бурен дъжд,

крещя и тичам в кръг.

Знам, че всичко е свързано,

и белега, който се проточва по дължината на торса ми

е маркировка на земетресението.

И аз съм там с три милиона по улиците на Порт-о-Пренс.

И огънят, който гори в мен

в ден трети до шести на химиотерапията

е огъня, който гори

в горите на света.

Знам, че абсцесът,

който израсна около раната ми след операцията,

16те унции гной,

е замърсения Мексикански залив,

и имаше пеликани обляни с петрол вътре в мен,

и мъртви плаващи риби.

И катетрите, които набутаха в мен без необходимите медикаменти,

ме накараха да изпищя

по начина, по който Земята вика от сондажа.

По време на моята втора химиотерапия

майка ми се разболя тежко

и аз отидох да я видя.

И в името на свързаността,

единственото нещо, което тя искаше, преди да умре

бе да се прибере в къщи

при любимия си Мексикански залив.

Така че я докарахме у дома,

и аз се молех петрола да не се отмие на нейния плаж

преди да умре.

И с благодарност, това не стана.

И тя почина спокойно в любимото си място.

А няколко седмици по-късно бях в Ню Орлиънс,

и тази красива, духовна приятелка

ми каза, че иска да направи изцеление за мен.

И аз бях поласкана.

И отидох до къщата й, и беше утро,

и сутринта в Ню Орлиънс слънцето се филтрираше през завесите.

И моята приятелка приготви тази голяма купа

и аз казах: "Какво е това?"

А тя каза: "Това е за теб.

Цветята я правят красива,

и меда я прави сладка."

И аз казах: "Ами водната част?"

И в името на свързаността,

тя каза: "О, това е Мексиканския залив."

А аз отвърнах: "Разбира се".

И другите жени пристигнаха и те седяха в кръг,

и Михаела окъпа главата ми със свещената вода.

И тя пееше -- имам предвид цялото й тяло пееше.

И другите жени пееха,

и те се молиха за мен и майка ми.

И докато топлия залив промиваше голата ми глава

осъзнах, че той съдържа

най-доброто и най-лошото в нас.

Това бе алчност и безотговорност,

които доведоха до експлозията при пробиването.

Това бе всички лъжи, които се казаха

преди и след.

Медът във водата, е този който я прави сладка,

петрола е този който я разболя.

Това беше моята глава, която бе плешива

и беше удобно, без шапка.

Това бе цялото ми "аз",

топещо се в скута на Михаела.

Това бяха сълзи, които са неразличими от Персийския залив,

които падаха по бузата ми.

Най-сетне бях в тялото си.

Това бе скръбта,

която отне толкова време.

Това бе намирането на моето място

и огромната отговорност,

която идва със свързаността.

Това бе продължаването на опустошителната война в Конго

и безразличието на света.

Това бяха жените на Конго,

които сега се надигат.

Това бе моята майка напускайки,

точно в момента,

когато се родих.

Това бе реализацията,

че бях дошла много близо до смъртта --

по същия начин, по който Земята, майка ни,

едва се държи,

по същия начин, по който 75% от планетата

едва преживяват,

по същия начин,

по който има рецепта за оцеляване.

Това което научих

е че трябват внимание и ресурси,

които всеки заслужава.

Това бяха застъпващи се приятели

и вдетинена сестра.

Това бяха мъдри лекари и напреднала медицина

и хирурзи, които знаеха какво да правят с ръцете си.

Това бяха ниско платени и наистина любящи медицински сестри.

Това бяха магически лечители и ароматни масла.

Това бяха хора, които дойдоха с магии и ритуали

Това бе имането на визия за бъдещето

и нещо за което да се борим,

защото знам, че тази борба не е моя.

Това бяха един милион молитви.

Това бяха хиляди "Алелуя"

и един милион "Oм".

Това бе много гняв,

луд хумор,

много внимание, възмущение.

Това бе енергия, любов и радост.

Това бе всички тези неща.

Това бе всички тези неща.

Това бе всички тези неща.

във водата, в света, в тялото ми.

(Аплодисменти)