Лесли Морган Стейнър: Защо жертвите на домашно насилие го търпят

Лесли Морган Стейнър е била лудо влюбена в мъж, който постоянно я е малтретирал, застрашавайки живота й. Стейнър разказва за тъмната история за връзката й, опровергавайки грешната представа на много хора за жертвите на домашното насилие и как всички може да помогнем да се наруши мълчанието относно него. (Заснето на TEDxRainier)

Тук съм днес, за да говоря по тревожна тема,

която води до още по-тревожни отговори.

Моята тема е тайните на домашното насилие

и въпросът, който ще повдигна,

е този, който всеки винаги задава:

Защо тя още стои?

Защо някой би стоял при човек, който я малтретира?

Не съм психиатър, социален работник

или експерт по домашно насилие.

Аз съм жена с история за споделяне.

Бях на 22 г., тъкмо завършила Харвард.

Преместих се в Ню Йорк за първата си работа,

като писател и редактор в списание "Севънтийн".

Нанесох се в първия си апартамент,

получих първата си кредитна карта,

но пазех и голяма тайна.

Това че до главата ми

беше опирано заредено оръжие

от човека, когото имах за сродна душа,

много пъти.

Човекът, когото обичах повече от всичко останало,

опираше пистолет в главата ми със заплахи

да ме убие повече пъти, отколкото помня.

Тук съм за да ви разкажа за откачената любов,

психологичен капан прикрит от любовта,

в който попадат милиони жени, дори и мъже,

всяка година.

Това може да е и вашата история.

Аз не съм като повечето оцелели от домашно насилие.

Завърших бакалавър Английски език в Харвард,

след това карах магистратура Маркетинг в Wharton Business School.

През по-голямата част от кариерата си работейки за най-големите компании,

Като Джонсън и Джонсън, Лео Бърнет, Уошингтън Поуст.

Омъжена съм от приблизително 20 г. за втория си съпруг,

от когото имам три деца.

Имам куче черен лабрадор и карам миниван Хонда.

(Смях)

Първото ми съобщение относно домашното насилие е,

че то се случва на всички,

независимо от раса, религия, доход или образование.

То е навсякъде.

И второ, всички си мислят,

че домашното насилие е само над жени

и то е техен проблем.

Не е точно така.

Над 85% от насилниците са мъже, домашното насилие

се проявява в лични, вазимнозависещи, дългогодишни връзки,

така наречените - семейства.

Последното място, на което очакваме да срещнем насилието,

ето защо домашното насилие е неясно.

Мислех, че аз ще съм последният човек на Земята,

който би стоял при човек, който ме малтретира,

но на практика бях типичната жертва поради възрастта си.

Бях на 22 г. и в САЩ,

жените между 16 и 24 г. са три пъти по-вероятни

жертви на домашно насилие

от жените на друга вързраст.

И над 500 момичета на тази възраст

биват убити всяка година от насилници партньори,

гаджета, съпрузи в САЩ.

Бях типичната жертва, защото нищо не знаех

за домашното насилие и неговите признаци.

Срещнах Конър в една студена януарска нощ.

Той седна до мен в метрото в Ню Йорк

и ме заговори.

Той ми каза две неща.

Първо, че и той е завършил престижен университет

и работи в престижна банка на Уол Стрийт.

Но мен ме впечатли фактът,

че той бе умен и забавен

и приличаше на фермер.

Имаше големи бузи

и светло руса коса.

Стори ми се така мил.

Най-умното нещо, което направи в началото,

бе да създаде илюзията, че аз бях доминиращия партньор.

Още от самото начало започна

да ме боготвори.

Започнахме да се виждаме и той обожаваше всичко в мен,

това че бях умна, завършила Харвард,

колко бях отдадена на работата си, да помагам на тийнейджърки.

Искаше да узнае всичко за семейството ми,

за моето детство и моите надежди и мечти.

Конър повярва в мен, като писател и жена,

по начин, по който никой друг досега.

Той също така създаде магическа атмосфера на доверие между нас,

като ми сподели тайната си,

как още от четири годишен

е бил жестоко и постоянно физически пребиван

от доведения си баща.

така жестоко, че му се е наложило да спре с училището в осми клас.

Но въпреки това, той бе умен,

прекарвайки 20 г. в изграждане на живота си.

И ето защо престижният университет,

работата на Уол Стрийт и бляскавото му бъдеще,

бяха така значими за него.

Ако ми бяхте казали,

че този умен, забавен, чувствителен мъж, който ме боготвореше,

ще решава един ден дали да се гримирам,

колко да са къси полите, които нося,

къде да живея, къде да роботя,

кои да са приятелите ми, къде да прекарам Коледа,

щях да ви се изсмея,

защото нямаше никакъв признак за насилие

или гняв у Конър в началото.

Не знаех, че първият етап

на всяко домашно насилие

е да прелъстиш и очароваш жертвата си.

Не знаех и, че втората стъпка е да изолираш жертвата.

И така, Конър не дойде един ден с думите:

"Целият този романс беше страхотен,

но искам да минем на следващ етап,

където те изолирам и малтретирам.

Затова ще се изнесеш от апартамента,

където съседите могат да чуят писъците ти,

далеч от този град, в който са приятелите, семейството,

колегите ти, които могат да видят синините."

Вместо това, Конър се прибра една петъчна вечер

и ми каза, че е напуснал работа,

мечтаната му работа,

която е напуснал заради мен,

защото съм го карала да се чувства сигурен и обичан,

и нямало защо да се доказва на Уол Стрийт повече,

искал да се махне от този град,

далеч от семейството, което го е малтретирало,

в малък град в Ню Инглънд,

където да започне живота си отначало заедно с мен.

Да напусна Ню Йорк бе последното, което желаех,

както и мечтаната си работа,

но се сетих, че за сродната душа се жертваш,

затова се съгласих и напуснах работа

и с Конър напуснахме заедно Манхатън.

Нямах представа, че ме очаква откачена любов,

че се втурвах право към внимателно положен

физически, финансов и психически капан.

Следващата стъпка от домашното насилие

е да приложиш такова

и да очакваш ответна реакция.

И точно тук дойде ред на оръжията.

Веднага, щом се приместихме в Ню Инглънд,

където Конър трябваше да се чуства на сигурно място,

той си купи три пистолета.

Единия държеше в жабката на колата.

Един под възглавницата,

а третия го носеше в джоба си постоянно.

Каза, че му трябвали,

заради травмата, която е преживял като малък.

Трябват му, за да се чуства защитен.

Но пистолетите бяха съобщение за мен,

въпреки че не би ме посегнал,

че животът ми ставаше все по-опасен с всяка изминала минута.

За пръв път Конър ми посегна

пет дни преди сватбата ни.

Беше седем сутринта, бях още по пижама.

Работех на компютъра в опит да завърша журналистическа статия

и бях изнервена,

което Конър използва за предтекст,

за да ме хване за врата

стискайки така силно, че нито можех да дишам, нито да крещя,

възползвайки се от което,

няколко пъти удари главата ми в стената.

Пет дни по-късно, десетте синини на врата ми бяха изчезнали,

облякох сватбената рокля на майка ми

и се омъжих за него.

Независимо от случилото се,

бях сигурна, че ще заживеем щастливо,

защото много го обичах, както и той мен.

А пък и той ужасно много съжаляваше.

Просто се е изнервил покрай сватбата и факта,

че ще бъдем едно семейство.

Било е единичен случай

и той никога повече не ще го повтори.

Случи се още два пъти на медения ни месец.

Първият път, тръгнах с колата в търсене на таен плаж

и се изгубих,

при което той ме удари острани на главата така силно,

че главата ми се удари няколко пъти

в страничното стъкло на колата.

След няколко дни, на връщане към вкъщи от медения месец,

той се изнерви от трафика

и хвърли бургера си в лицето ми.

Конър продължи да ме бие веднъж или два пъти седмично,

през следващите две и половина години от брака ни.

Грешах, мислейки, че съм единствен случай

и, че съм сама в тази ситуация.

Една от три американки

преживява домашно насилие или следене в даден етап от живота си,

докладите сочат, че 15 милиона деца

биват малтретирани всяка година, 15 милиона.

Същност не бях изобщо сама в това отношение.

Да се върнем на въпроса ми.

Защо останах?

Отговорът е лесен.

Не знаех, че той ме малтретира.

Независимо от това че насочваше пистолет в главата ми,

буташе ме по стълбите,

заплашваше да убие кучето ни,

вадеше ключа от стартера, докато карах по магистралата,

изсипваше кафе върху главата ми,

докато се приготвях за интервю за работа,

но нито веднъж не гледах на себи си, като на малтретирана съпруга.

Вместо това се имах за силна жена,

влюбена в сериозно увреден мъж,

когото единствено аз можех да

предпазя от психическа разруха.

Другият въпрос, който всеки задава е,

защо просто не си тръгна?

Можех да си тръгна по всяко едно време.

За мен, това е най-болезненият и най-тъжният въпрос,

защото само ние жертвите знаем,

че е изключително опасно да напуснеш насилник.

Защото последната стъпка в домашното насилие е

да убиеш жертвата си.

Над 70% от убийствата от домашно насилие,

стават след като жертвата е прекъснала връзката си,

след като се е измъкнала,

когато вече насилникът няма какво да губи.

Последствията са дългосрочно следене,

дори, ако насилникът се ожени повторно,

отказ на финансова издръжка,

манипулация на семейната съдебна система,

плашейки жертвата и децата й,

който са постоянно принуждавани от съдиите

да прекарват време насаме

с човека, който и пребивал майка им.

И въпросът остава, защо тя не си тръгне?

Аз успях да го направя,

благодарение на последния побой,

който ми отвори очите.

Осъзнах, че човека, когото обичах,

щеше да ме убие, ако му бях позволила.

Затова наруших мълчанието.

Казах на всички,

на полицията, съседите,

приятелите и семейството ми, на напълно непознати.

И днес съм тук, благодарение на вашата помощ.

Склонни сме да се отнасяме към жертвите

като стереотипи зад ужасни заглавия,

неуравновесени жени, повредени хора.

На въпроса: "Тя защо още стои?",

хората отговорят с: "нейната си е вината, задето стои",

все едно жените нарочно се влюбват в мъже,

които в последствие ги пребиват.

След като публикувах "Откачена любов",

чух стотици истории на мъже и жени,

които са се измъкнали,

които са се поучили от станалото,

които са изградили наново щастлив живот,

като работници, съпруги и майки,

живот без никакво насилие, точно като моя.

Защото се оказва, че съм типична жертва на домашно насилие

и типичен оцелял след домашно насилие.

Омъжих се повторно за мил и нежен мъж,

от когото имам три деца.

Отново имам черен лабрадор и миниван.

Но това, което няма да имам отново,

никога,

е опрян зареден пистолет до главата ми,

от някого, който твърди, че ме обича.

В момента сигурно си мислите,

че това е невероятно

и колко глупава съм била,

но през цялото време говорех за вас.

Гаранция, че има няколко души,

които ме слушат в момента,

които по настоящем биват малтретирани,

или са били като малки,

или пък самите те са насилници.

В момента насилие може да се прилага

над дъщеря ви, сестра ви, най-добрата ви приятелка.

Аз успях да приключа с лудата си любовна история,

като наруших мълчанието.

Което продължавам да правя и до днес.

По този начин помагам на другите жертви,

което е и моята последна молба към вас.

Говорете за това, което чухте тук.

Насилието се запазва с тишината.

Имате силата да сложите край на домашното насилие,

само като го посочите.

Ние жертвите се нуждаем от всеки.

Всеки един от вас да разбере

тайните на домашното насилие.

Изведете насилието на дневна слетлина, говорейки за него

с децата си, колегите,

приятелите и семейството си.

Гледайте на оцелелите като на невероятни хора

с още по-невероятно бъдеще.

Разпознайте ранните сигнали на насилие

добросъвестно му попречете,

преборете го, помогнете на жертвите да се измъкнат.

Заедно може да направим леглата си,

масите за вечеря и семействата си,

безопастни и спокойни о'азиси, каквито трябва да бъдат.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)