Адам Дейвидсън: Какво научихме от фискалната дупка

Краят на 2012 г. е и политическата система на Съединените щати е завързана на възли за "фискалната дупка" през следващата година - бюджетен импас, който може да бъде решен само чрез неясно споразумение. (И светът наблюдава). Адам Дейвидсън, ко-водещ на "Планет мъни", споделя изненадващи данни, които показват как това може да бъде решено.

Мой приятел, които е политолог,

преди няколко месеца, ми каза

какъв ще бъде този месец.

Каза, че ще има фискална дупка,

която ще настъпи в началото на 2013 г.

Двете страни трябва да го решат,

но нико една от страните не иска да започне първа.

Нито една от страните няма стимул да го реши, преди това да настъпи

и той каза, че през декември ще има много

несполучливи преговори, преговори, които не завършват,

доклади за телефонни разговори, които не носят полза,

хора, които казват, че нищо не се случва

и около Коледа или Нова година

ще чуем: "Добре, те го решиха".

Той ми каза това преди няколко месеца. Каза, че е 98 процента сигурен, че те ще го решат

и днес получих и е-писмо от него, в което пише: "Добре,

проследяваме го, но сега съм 80 процента сигурен,

че ще го решат.

Това ме накара да мисля. Обичам да изучавам

тези моменти от американската история,

когато имаше лудост от гняв,

че икономиката е на ръба на срутване.

Най-известната ранна битка беше между Александър Хамилтън

и Томас Джеферсън за това какъв ще бъде доларът

и как ще бъде обезпечен, като Александър Хамилтън

каза: "Трябва ни централна банка, първата банка в Съединените щати

или долара няма да има стойност.

Тази икономика няма да работи",

а Томас Джеферсън каза: "Хората не се доверяват.

Няма да приемат някаква централна власт".

Битката защите първите 150 години на икономиката на Съединените щати

и във всеки момент, различни хора казваха:

"Боже, икономиката ще се срути"

а останалите харчеха парите си

за всичко, което искаха да купят.

Ще ви дам кратък пример,

бързо напомняне, къде сме.

Казаха ми, че фискалната дупка,

това е твърде измамно да се каже,

въпреки, че не си спомням, коя страна поддържа или атакува.

Казват, че трябва да го наречем фискален наклон

или ястериотична криза,

но често други хора казват, че това е дори по-заблуждаващо.

Наричам го саморазрушителен

арбитражен краен срок за решаване на незбежен проблем.

Ето как изглежда неизбежния проблем.

Това е проекция на американския дълг като процент

от общата икономика, общ домашен продукт.

Прекъснатата линия в светло синьо представя

най-доброто предположение за конгресния бюджет,

на това, какво ще се случи, ако Конгреса не направи нищо

и както можете да видите, през около 2027 г.

ще достигнем нивото на гръцкия дълг,

около 130 процента от домашния вътрешен продукт,

което означава, че през следващите 20 години,

ако конгресът не направи нищо,

ще дойде моментът когато световните инвеститори,

световните купувачи на облигации, ще кажат:

"Повече не вярваме в Америка. Няма да им заемаме пари,

с изключение на парите с висока лихва".

В този момент, икономиката ще се срути.

Но запомнете, че Гърция е тук сега.

Ще бъдем тук след 20 години. Имаме много време,

за да избегнем тази криза

и фискалната дупка е още един пример,

да се опитаме да накараме двете страни да решат проблема.

Ето друг начин да разгледаме същия проблем.

Тъмно синята линия представя колко харчи правителството.

Светлосинята линия представя колко получава правителството.

Както можете да видите, през по-голямата част на съвременната история,

с изключение на кратък период, сме харчили

повече, отколкото получаваме. Това е националния дълг.

Но както можете да видите, проекцията отива нагоре,

дупката се разширява малко и се увеличава малко

и тази графика е само до 2012 г.

Става много грозна към 2030 г.

Тази графика показва какъв е проблемът.

Демократите казват: "Това не е голямо нещо.

Можем да увеличим малко данъците и да затворим дупката,

особено, ако увеличим данъците на богатите.

Републиканците казват: "Не, имаме по-добра идея.

Защо не понижим двете линии.

Защо не намалим харченето на правителството и държавните данъци

и ще бъдем с още по-благоприятна

траектория за дългосрочен дефицит?

Зад тази силна кавга

как да затворим дупката,

съществува най-лошият вид цинични партийни политици,

най-лошият вид вътрешен бейзбол, лобиране, всичко това,

но съществува и това силно, интересно

неразбирателство между

две основно различни икономически философии.

Обичам да си мисля, когато си представям как републиканците

виждат икономиката, представям си някаква учудващо

добре проектирана машина, някаква идеална машина.

За съжаление, си представям, че тя е произведена в Германия или Япония,

но тази учудваща машина открива

всички човешки начинания и взима ресурси,

пари, труд, капитал, машини,

и няма непродуктивни части, а има по-продуктивни части

и докато това може да причини временна дислокация,

това създава по-продуктивните области

и оставя по-малко продуктивните области да отмрат

и в резултат, цялата система е много по-продуктивна,

много по-богата.

Мисля, че има роля за правителството,

малка роля, за да установи, че хората не лъжат

не измамват и не нараняват един друг,

може би, има политическа сила и противопожарен отдел

и армия, но да има много ограничен достъп

в механизмите на тази машина.

Когато си представям, как демократите и икономистите на демократичните сили

си представят тази икономика,

повечето икономисти демократи са капиталисти,

мислят, че това е добра система за дълго време.

Добре е, да оставим пазарите да преместват ресурси за по-продуктивна употреба.

Но тази система има много проблеми.

Богатството се натрупва в грешни места.

Хора, които не трябва да се наричат непродуктивни, не получават богатство.

Това няма да създаде честно общество.

Тази машина не се грижи за околната среда,

за расизма, за всички тези проблеми,

които правят живота по-лош

и правителството има роля да взима ресурси

от продуктивните потребители или от по-богатите източници

и да им дава други ресурси.

Когато мислите за икономика през тези две различни лещи,

разбирате защо тази криза е трудно да бъде решена,

защото колкото по-дълбока става кризата, толкова са по-високи залозите,

толкова повече всяка страна мисли, че знае отговора

и че другата страна ще развали всичко.

Мога да стана ужасен. Прекарах много време

през последните няколко години, наистина депресиран за това,

докато през тази година, научих нещо, за което

се почуствах развълнуван. Мисля, че това е добра новина

и е много шокиращо, не искам да го кажа, защото мисля,

че хората няма да ми повярват.

Но ето какво научих.

Американският народ като цяло,

когато става дума за фискални проблеми,

са скромни, прагматични граждани.

Знам, че е трудно да повярвате, че американския народ

са скромни, прагматични граждани.

Но нека да обясня, какво мисля.

Когато разглеждате, как правителството харчи пари,

това е битката в дясно,

55 процента, повече от половината, живеят от социални помощи,

медицинска помощ, няколко живеят от програми за здравеопазването,

20 процента от охрана, 19 процента различно

и шест процента от лихви.

Когато говорим за намаляване на правителствените разходи,

това е графиката, за която говорим

и няма значение

от коя партия са американците, те харесват

тези 55 процента.

Харесват обществената сигурност. Харесват медицинското обслужване.

Харесват дори медицинската помощ, дори когато става дума за бедните,

за които мислите, че имат по-малко подкрепа.

Те не искат това да бъде основно решено,

въпреки че американският народ е изключително доволен

и демократите са подобни на републиканците

и имат някои дребни забележки, за да направят системата по-стабилна.

Социалната сигурност се стабилизира сравнително бързо.

Клюките за охраната и са много преувеличени.

Постепенно увеличете възрастта за пенсиониране социалната сигурност,

може би само за хората, които не са родени.

Американците са около 50/50,

независимо, дали са демократи или републиканци.

Намалете здравните грижи за богатите възрастни,

възрастни, които правят много пари. Не го елиминирайте. Просто ги намалете.

Републиканците и демократите са доволни.

Да увеличим ли контрибуциите за здравни грижи?

Всички го мразят, но републиканците

и демократите го мразят еднакво.

Това ми казва, че когато разгледате

дискусията, как да решите фискалния проблем,

не сме нация, която е силно разделена за големия проблем.

Доволни сме от това, но искаме да го запазим.

Не сме открити за дискусия, как да го отстраним.

Ето един проблем, който е супер измамен

и при който едната страна харчи,

не ни е грижа, харчи още повече

и това, разбира се, са републиканците,

когато става дума за разходи за военна отбрана.

Те превъзхождат демократите.

Болшинството иска да защити разходите за отбрана.

Това е 20 процента от бюджета

и това е още по-труден проблем.

Ще отбележа и че другите разходи,

които са 19 процента от бюджета,

които са проблеми на демократите и на републиканците,

имате благоденствие, марки, други програми,

които имат тенденцията да са популярни между демократите,

но имате и сметка за ферма и всички видове на Отдела на Министерство на вътрешните работи,

за копаене на нефт и на други неща,

което има тенденцията да бъде популярно между републиканците.

Когато става дума за данъци, спорът е още по-ожесточен.

Това е още по-измамна област.

Демократите подкрепят

увеличаването на данък общ доход за хора, които печелят 250 000 долара годишно,

републиканците са против това, въпреки, че ако разделите доходите,

републиканци, които печелят по-малко от 75 000 долара годишно, харесват идеята.

Републиканци, които печелят повече от 250 000 долара годишно, не искат да бъдат облагани с данъци.

При увеличението на данъците върху дохода от инвестиции, също виждате,

че около две трети от демократите, но само около една трета от републиканците

харесват тази идея.

Това ни довежда до интересна точка, което е,

че в тази страна имаме тенденция да говорим за демократи

и републиканци и мисля, че съществува тази малка група

тук, наречена независими, която е два процента.

Ако съберете демократите и републиканците,

получавате американския народ.

Но това не е случая.

Това не е случая за по-голямата част от американската история.

Грубо, една трета от американците казват, че са демократи.

Около една четвърт казват, че са републиканци.

Много малка част казват, че са либерали или социалисти

или някаква малка трета партия

и най-голямата част, 40 процента, казват, че са независими.

По-голямата част от американците не се заблуждават

и по-голямата част от хората в независимия лагер

са някъде по средата, въпреки че има

голямо припокриване в гледните точки по тези фискални проблеми

на демократите и републиканците,

има още по-голямо припокриване, ако прибавите независимите.

Трябва да решим всякакви видове други проблеми.

Трябва да се мразим поради разпоредбите за контрол на оръжията,

абортите и околната среда,

но за тези фискални проблеми, тези важни фискални проблеми,

не сме толкова разделени, колкото казват хората.

Всъщност, съществува друга група от хора,

които не са толкова разделени, колкото мислят хората

и тази група са икономистите.

Говоря с много икономисти и през 1970-те и 1980-те

години беше лошо да бъдете икономисти.

Бяхте в това, което се наричаше лагер със солена вода,

искам да кажа Харвард, Принстън, МИТ, Станфорд, Бъркли

или в лагера с прясна вода - университета в Чикаго,

университета в Рочестър.

Бяхте капиталист икономист на свободния пазар

или либерален икономист кейнсианец

и тези хора не ходеха на сватбите си,

прекъсваха се на конференции.

Това е все още лошо, но според опита ми,

е трудно да се намери икономист под 40 години,

който вижда света по този начин.

По-голямата част от икономистите - не е хубаво

да се наричате идеолог, в който и да е лагер.

Фразата, която трябва да използвате, ако сте завършил студент

или докторант или професор,

38 годишен професор по икономика, е "Емпирик съм.

Разглеждам данните".

Данните са много ясни.

Нито една от тези основни теории не е била напълно успешна.

През 20-ти век, през последните сто години,

има много опасни примери

на времена, през които едно или друго училище се опитваше да обясни

миналото или да предскаже бъдещето

и извършваше ужасна работа

и професията икономист беше скромна.

Ако все още сте арогантна група хора, ще ви уверя,

че сега те са арогантни за безпристрастността си

и виждат огромен обхват от потенциални решения.

Това безпристрастие е нещо, което съществува,

което е съществувало тайно

в Америка от години.

Прекарал съм много време, като говорех с трите основни

организации, които проучват американските политически отношения:

"Пю рисърч",

Центъра за изследване на мнението на нацията в университета в Чикаго

и най-важната, но все още неизвестна

група за Изследване на американските национални избори,

която е най-увещаваното събиране на данни за политически отношения.

Практикуват от 1948 г.

и това, което показват изцяло,

е че е почти невъзможно да се намерят американци,

които не са сменили идеологията си,

които казват: "Не трябва да плащаме данъци

и трябва да намалим размера на правителството"

или "Не, трябва да окуражим правителството да играе по-голяма роля

в преразпределяне и поправяне на злините от капитализма".

Тези групи са много малки.

По-голямата част от хората избират,

виждат обещание и се променят с времето,

когато чуят по-добър аргумент или по-лош аргумент.

Тази част от тях не се е променила.

Променило се е това, как хората отговарят на неясни въпроси.

Ако зададете неясен въпрос, като

"Мислите ли, че трябва да има по-голямо правителство или по-малко?"

"Мислите ли, че правителството ще - особено ако използвате претрупан език -

"Мислите ли, че правителството трябва да осигури милостиня?"

Или "Мислите ли, че правителството трябва да преразпределя?"

Можете да видите радикална промяна.

Но когато зададете конкретен въпрос

за действителните данъци и за харченето,

хората са центристи,

открити са за компромис.

Това, което имаме, когато мислим за фискалната дупка,

не мислим за нея, като че американският народ

ме може да се понася един с друг по тези проблеми

и трябва да сме разделени

на две отделни, враждуващи нации.

Помислете за него като за малък брой древни икономисти

и грешно представени идеологии, които са обхванали процеса.

Обхванали са процеса по познати начини,

чрез основна система, която окуражава

тази малка група,

защото малката група,

хората, които отговарят на всичко с да и не

на тези идеологически въпроси,

са може би малко, но всички имат блогове,

всички са били по "Фокс" или "Ем Ес Ен Би Си" през последната седмица.

Всеки от тях придобива все по-голям глас,

но те не ни представят.

Не представят, какви са възгледите ни.

Това ме отвежда обратно към долара

и си спомням, че

познаваме това преживяване.

Знаем, какво е

тези хора да са по телевизията, в Конгреса,

викайки, че ще дойде краят на света,

ако не възприемем възгледите им,

защото това се е случвало на долара,

откакто е създаден.

Съществува битка между Джеферсън и Хамилтън.

През 1913 г., се проведе тази грозна битка за Федералния резерв,

когато той беше създаден, със злобни аргументи

за това, как да бъде управляван

и общото съгласие, че пътя е създаден,

беше най-лошия възможен компромис,

компромис, който гарантираше да разруши това ценно нещо,

този долар, но всички бяха съгласни, добре,

доколкото имаме Златния стандарт, трябва да бъде добре.

Федералният резерв не може да го обърка.

Но когато излязохме от Златния стандарт,

по време на Голямата депресия, отклонихме Златния резерв

като източник на координиране на международната валута,

когато Ричард Никсън беше президент.

През всички тези времена, бяхме на ръба на срутване.

Нищо не се случи.

През цялото време, доларът беше

една от най-дълготрайните,

стабилни валути

и го използваме всеки ден,

без значение, какво ни казват,

без значение, колко уплашени трябва да бъдем.

Тази дълготрайна фискална картина, която е в дясно,

мисля, че това е най-влудяващото нещо за нас,

ако Конгресът можеше

да покаже не, че са съгласни един с друг,

не че имат най-добрия възможен компромис,

но че могат да доведат процеса

към компромис, че сме по-добре.

Страх ни е, че светът ни наблюдава.

Страх ни е, че колкото повече отлагаме решението,

толкова повече светът ще гледа на САЩ

не като скала на сигурността в глобалната икономика,

а като на място, което не може да реши борбите си

и колкото повече го отлагаме, толкова повече изнервяме света,

колкото по-високи ще бъдат лихвените проценти,

толкова по-бързо ще видим деня,

в който има безредие.

Самото действие на компромис,

устойчив компромис,

ще ни даде повече време,

ще позволи на двете страни още повече да разпрострат болката

и да постигнат по-голям компромис.

Работя в медия. Мисля, че работата ми е да накарам това да се случи,

да помогна да ускорим нещата, които водят до компромис,

не да говорим за това с тези неясни и плашещи термини,

които ни поляризират,

а да говорим какво е това,

не екзистенциална криза,

не някаква борба между два основно различни религиозни възгледи,

а като математически проблем, решим математически проблем,

при който няма да получим това, което искаме,

и проблем, при който ще има малко болка.

Но колкото повече издигаме практически възражения,

толкова по-скоро ще го решим

и колкото повече време ще имаме да го решим, парадоксално.

Благодаря. (Аплодисменти)