Какво става, когато приоритетът на медиите е печалбата?

В своята дълбокомислена лекция Дейвид Пътнам задава един от големите въпроси, свързан с медиите: Имат ли медиите моралното задължение да изграждат информирани граждани или са свободни да преследват печалбата си на всяка цена, като всяка друга икономическа дейност? Решението му за намиране на баланс между печалбата и отговорността е смело ... и може и да не го приемете. (Заснето в TEDxHousesofParliament.)

Позволете ми да започна

с историята за охлюва от Пейзли.

Вечерта на 26 август 1928 г.

Мей Донъхю пристига с влак от Глазгоу

в град Пейзли,
на седем мили източно от големия град,

и в кафенето "Уелмедоу"

неин приятел й поръчва

шотландска айс бира,

микс от джинджифилова бира и сладолед.

Сервират й бирата в кафява непрозрачна бутилка

с етикет "Д. Стивънсън, Глен Лейн, Пейзли".

Мей изпива част от напитката,

но когато пресипва остатъка

в чашата си за бира,

на повърхността й

изплува разлагащ се охлюв.

След три дни Мей е приета

в Кралската болница на Глазгоу

с диагноза остър гастроентерит

и шок.

Последвалото съдебно дело
Донъхю срещу Стивънсън

създава много важен правен прецедент.

Съдът решава, че Стивънсън,
производителят на джинджифиловата бира,

е имал безспорно задължение за грижа

към Мей Донъхю,

въпреки че двамата не са имали сключен договор

и че напитката всъщност не е закупена от нея.

Един от съдиите, лорд Аткин,
описва решението така:

"Трябва да се погрижите да предотвратявате действия или бездействия,

които сте могли да предвидите
в разумни граници,

че е възможно да наредят на ближния ви".

Действително, човек се пита
без задължението за грижа

колко хора е трябвало да развият

гастроентерит преди Стивънсън
в крайна сметка да фалира.

Моля ви, запомнете историята
за охлюва от Пейзли,

защото се отнася за много важен принцип.

Миналата година Обществото Хансард, безпартийна благотворителна организация,

имаща за цел укрепване
на парламентарната демокрация

и насърчаване на по-голямо гражданско участие
в политиката,

публикува заедно с годишния си доклад

за ангажираността с политиката
и допълнителен раздел,

посветен изцяло на политиката и медиите.

Ето някои от доста притеснителните наблюдения

на проучването.

Оказва се, че таблоидните издания

не развиват политическото гражданство
на читателите си

в сравнение дори с хората,

които не четат вестници.

Читателите само на таблоиди
са два пъти по-склонни да приемат

отрицателно мнение за политиката

от хората, които не четат вестници.

Те са не само по-малко ангажирани с политиката.

Те консумират медии, които укрепват

отрицателната им оценка за политиката,

допринасяйки за фаталистична и цинична

нагласа към демокрацията
и личната им роля в нея.

Не е странно, че в заключението на доклада
се казва,

че в това отношение пресата,
най-вече таблоидните издания,

не изпълняват своята важна роля

в нашата демокрация.

Съмнявам се, че някой в залата ще оспори

сериозно това мнение.

Но ако експертите от Хансард са прави,
а това обикновено е така,

тогава сме изправени
пред много сериозен проблем

и именно него бих искал да разгледам

през следващите 10 минути.

От случая с охлюва от Пейзли

и особено през последните около десет години,

много хора мислиха сериозно

върху понятието "задължение за грижа",

поради връзката му с много аспекти от гражданското общество.

Обикновено това задължение възниква,
когато даден човек

или група хора започват да извършват дейност,

която е възможно да навреди на друг човек

физически, психически или икономически.

Най-вече се отнася за някои очевидни области

като емпатията ни
към децата и младежите,

към обслужващия персонал и
към възрастните хора и хората с увреждания.

Рядко, ако изобщо, се отнася
за също толкова важни аргументи

като крехкостта на нашата
съвременна система на управление,

за идеята, че почтеността, точността
и безпристрастността

са изключително важни в процеса
на изграждане

и укрепване на демокрация

на информираността и участието.

Колкото повече мислим по този въпрос,

толкова по-странен ни изглежда.

Преди няколо години имах удоволствието

да открия ново училище

в североизточна Англия.

Бе преименувано от учениците
на "Академия 360".

Преминавайки през внушителното

преддверие със стъклен покрив,

пред мен, украсена с хералдически знаци,

изникна изписаната с огнени букви

прочута заповед на Марк Аврелий:

"Щом не е вярно, не го казвай;

щом не бива, не го върши."

Директорът забеляза, че се взирам в тази мисъл

и каза: "О, това е мотото на училището ни".

Прибирайки се с влака към Лондон,

си мислех само за тази мисъл.

Мислех си, възможно ли е да ни отнеме

повече от 2000 години, за да приемем

съвсем простичката идея

да отговаряме на минималните очаквания
помежду ни?

Не е ли време да развием понятието

"задължение за грижа"

и да го разширим, за да обхване и грижата

за нашите споделени, но все по-застрашени
демократични ценности?

В крайна сметка, липсата на задължение за грижа

в много професии

може съвсем спокойно да е равнозначно
на обвинение в небрежност,

и ако случаят е такъв, можем ли
да приемем спокойно мисълта,

че на практика проявяваме небрежност

към здравето на своите общности

и ценностите, които стоят в основата им?

Може ли някой честно да твърди
въз основа на доказателствата,

че същите издания,
остро осъдени от Хансард,

са положили необходимата грижа да не постъпват

по начин, който са могли да предвидят
в разумна степен,

че е възможно да подрони или дори увреди

нашата крехка по същността си демокрация.

Разбира се, някои ще твърдят,

че това може прекалено лесно да доведе до

вид цензура, макар и автоцензура,

но аз не приемам този аргумент.

Трябва да е възможно

да се намери баланс между свободата на словото

и по-големите морални
и социални отоговорности.

Нека да обясня защо с пример

от кариерата ми на филмов продуцент.

През цялата ми кариера никога не съм смятал,

че филмовите дейци трябва да поставят

своята работа извън или над това,

което смятат за приемливи ценности

по отношение на своя живот, своето семейство

и бъдещето на обществото, в което живеем.

Бих отишъл и по-далеч.

Отговорните филмови дейци
никога не трябва да обезценяват труда си

до точката, в която вече не са верни

на света, в който самите те
биха искали да живеят.

Смятам, че филмовите дейци, журналистите,
дори блогърите

са задължени да отговарят
на социалните очаквания,

произтичащи от комбинацията
на присъщата власт на техните средства

и развитите им професинални умения.

Очевидно това не е наложено отгоре задължение,

но за талантливият филмов деец,
отговорен журналист

или дори блогър, смятам,
че е напълно неизбежно.

Винаги трябва да помним, че нашето схващане

за лична свобода и
нейния спътник, творческата свобода,

е сравнително ново

в историята на Западните идеи,

и поради тази причина често е подценявано

и много бързо може да бъде подкопано.

То е награда, която лесно може да бъде загубена

и веднъж загубена и отстъпена,

повторното й спечелване може да се окаже
много, много трудно.

Първата й защитна линия

трябва да бъде личните ни стандарти,

а не наложените ни от цензор или от закона,

личните ни стандарти и личната ни почтеност.

Почтеността ни в работата ни с

хората, с които работим,

както и стандартите ни
докато функционираме в обществото.

Тези наши стандарти

трябва да бъдат част
от устойчив социален дневен ред.

Те са част от колективната отговорност,

отговорността на твореца или журналиста

да третира света такъв, какъвто е в действителност,

и това на свой ред трябва да върви ръка за ръка

с отговорността на управляващите обществото

също да приемат света какъвто е

и да не се изкушават да злоупотребяват

с причините за всички негови злини.

Въпреки това, през последните години

виждаме поразително ясно,

че тази отговорност се отхвърля
в значителна степен

от голяма част от медиите.

В следствие на това, в Западния свят

прекалено опростената политика
на партиите на протеста

и подкрепата им от силно разочаровани,

по-възрастни граждани,

както и апатията
и пристрастяването към повръхностното,

типични поне за част от младите хора,

взети заедно, тези и други също толкова

типични за съвремието отклонения

заплашват да изцедят живота

от активния, информиран дебат и ангажираност,

и бих искал да подчертая "активен".

Ревностните поддръжници
на свободата на личността биха казали,

че делото Донъхю срещу Стивънсън
е трябвало да се реши извън съда

и че Стивънсън в крайна сметка
е щял да фалира,

ако е продължил да продава
джинджифилова бира с охлюви.

Но мисля, че повечето от нас
приемат поне малката роля

от налагането на задължението за грижа
от държавата

и тук ключовата дума е "разумна".

Съдиите трябва да попитат дали обвиняемите
са приложили разумна грижа

и дали са могли да предвидят в разумна степен

последствията от своите действия?

Не става въпрос за значението
на доминиращата власт на държавата,

а за минималния тест на здравния разум по отношение на разумната степен,

който искам да прилагаме към хората в медиите,

задаващи в крайна сметка
тона и съдържанието

на по-голямата част
от демократичния ни дискурс.

За да успее, демокрацията налага

разумните хора да отделят време,
за да разберат и обсъдят

трудни, понякога сложни въпроси,

и това се прави в атмосфера, целяща

да се постигне разбиране, което води

ако не до съгласие, поне до продуктивен

и приложим компромис.

Политиката означава да правиш избор

а в рамките на възможностите за избор,
политиката се свежда до приоритети.

Политиката означава помиряване
на противоречиви предпочитания

въз основа на фактите,
където и когато е възможно.

Но ако самите факти са изопачени,

решенията вероятно ще доведат
до допълнителен конфликт

с неизбежно последвалото

напрежение и натиск върху обществото,

Медиите трябва да решат:

Дали според тях ролята им е да разпалват

или да осведомяват?

Защото в крайна сметка всичко се свежда до

комбинация от доверие и управление.

През същата тази седмица преди 50 години
президентът Джон Ф. Кенеди

произнася две епохални речи,

първата за обезоръжаването,
а втората за гражданските права.

Първата води почти веднага

до Договора за забрана на ядрените опити,

а втората до Закона
за гражданските права от 1964 г.,

два документа, които са огромна стъпка напред.

Добре ръководената
и добре информираната демокрация

може да постигне велики неща,

но има едно предварително условие.

Трябва да вярваме, че тези,
които взимат решенията,

действат в най-добрия интерес
не на самите себе си,

а на целия народ.

Нуждаем се от основаващи се
на фактите възможности,

представени ясно,

не на шепата могъщи

и възможно манипулативни корпорации,

които преследват своите често егоистични цели,

а на точна, безпристрастна информация,

с която можем да преценяваме сами.

Ако искаме да осигурим добър,
удовлетворителен живот

на нашите деца и на децата на децата ни,

трябва да упражняваме
във възможно най-голяма степен

задължението за грижа за жизнена

и, да се надяваме, трайна демокрация.

Благодаря ви много за вниманието.

(Аплодисменти)