Да излекуваме основния проблем: травмите от детството - Лиз Мулинар на TEDxNewy 2011

В тази лекция Лиз Мулинар се опитва да покаже на аудиторията, че травмата от детството е първата причина за психичните заболявания и стои в основата на пристрастяването към наркотиците, алкохола, хазарта и др. „Хората се пристрастяват към наркотиците заради своята болка,“ казва тя. След това иска от жертвите на травми от детството да нарушат своето мълчание и да се обърнат към другите с молба за подкрепа и помощ, за да се излекуват от своето заболяване.

Лиз Мулинар е основателка на фондацията „Heal For Life“. През 2000 г. получава наградата за Австралийски хуманитарен деец на годината. През 2009 г. ѝ е присъдена Наградата за постижения за Деня на Австралия и е обявена за Доброволец на Нови Южен Уелс за годината. Сред финалистите е на наградата Австралиец на годината за 2010 г. Автор е на 2 книги, насърчаваща преживелите травма в детството да започнат лечение. В рамките на търговската си кариера Лиз е водещият консултант по подбор на актьорския състав на много филмови продукции в продължение на повече от тридесет години, като зад гърба ѝ са ленти като „Пикник на висящата скала“, „Бейб“ и „Блясък“. Именно тя е в основата на успешния старт на кариерата на много от водещите австралийски актьори. През 1995 г. е обявена от вестник „Ди ейдж“ за един от десетте най-влиятелни личности на австралийската телевизия.

Може ли някой да ми обясни

защо харчим милиони и милиони долари

за популяризиране на превенцията
на наркоманиите, на послания:

"Не вземайте наркотици,
защото са вредни за вас,"

а позволяваме родителите
да се поболяват от притеснение

дали детето им няма да стане наркоман,

защото e попаднало в лоша компания.

Изобщо не би трябвало да се притесняват.

Хората се пристрастяват към наркотиците
заради своята болка.

Няма да се пристрастят,
защото са попаднали в лоша компания.

Стават наркомани, защото са преживели травма,

а това не е нещо, което се разрешава
и лекува лесно.

Нека да се спрем на въпрос,
разгледан от двамата

предишни лектори:

психичните заболявания.

Съгласно мащабно академично проучване
на всички изследвания

в тази област през 2005 г.,

69,9% от приетите пациенти
в психиатрични клиники

с тежки психотични разстройства -

вероятно вече сте се досетили -

да, всички те са преживели травма в детството.

Споменава се биполярното
афективно разстройство.

От 82 до 86% от хората с биполярно разстройство

са преживели някаква форма
на травма в детството.

При граничното личностово разстройство

90% са преживели такава травма.

А сега да поговорим за това,
че миналата година

са похарчени 79 милиона долара
за повишаване на осведомеността за...

депресията.

Колко хора от страдащите от депресия

според вас са преживели
травма или са малтретирани в детството?

80% - това показват изследванията.

А колко от вас са чували изобщо нещо

за това, което се е случило в детството ви

и което ще ви помогне да се излекувате
от депресията или тревожността.

И какво правим,

повишаваме осведомеността,
за да финансираме фармацевтичните компании?

За да могат хората да пият повече лекарства?!

В крайна сметка именно в Австралия

взимаме повече антидепресанти
от всяка друга държава по света.

Работя с пациенти,
оцелели след травма в детството,

и съм установила от моите
независими проучвания,

че в продължение на години
след едва петдневна програма

има значително статистическо значимо —

ох, винаги се затруднявам с тази дума —

значително статистическо значимо намаляване
на случаите на депресия.

Шест месеца след петдневна програма

се отчита 45% намаляване
на измерените тежки психични заболявания.

Тогава какво е това мълчание?

Защо не говорим по този въпрос?

Защо не ни се позволява
да приемем травмата в детството?

Защо не ни насърчават да се излекуваме от нея?

Знаем, че поради невропластичността

това е възможно.

Нека да разгледам още една област
на дълбоката човешка тъга.

Област, от която всички ние
се вълнуваме страстно,

и когато ни засегне,
наистина боли.

Говоря за самоубийството.

Колко е мъчително.

За младите жени, с които работя

в нашата фондация "Heal For Life"...

имам едно общо оплакване
когато постъпват в болница,

след като са се опитали
да сложат край на живота си:

никой никога не ги пита "защо"?

А ако ги бяха попитали,

щяха да получат един и същ отговор
от всички тези млади хора.

Заради вътрешната болка от детството ми.

Защото си мисля, че съм безполезна,
не струвам пукната стотинка.

Защото никой не го е грижа
за факта, че съм била малтретирана.

И тогава поглеждам към град Есперанс

на централното крайбрежие;

там има прекрасен център
за превенция на самоубийствата.

Тони Хъмфри ми писа следното:

"Близо 90% от всички жени,

направили опит за самоубийство,

с които съм работил,

са били жертва на сексуално посегателство

или някаква форма на малтретиране в детството.

Процентът е съвсем малко по-нисък
при мъжете."

И така, някой от вас

виждал ли е нещо за превенцията на самоубийствата,

в което се обсъжда какво се е случило
в детството ви?

Има ли кампания, която призовава:

"Попитайте свой приятел в депресия:

Какво се е случило в детството ти?

Разкажи ми за детството си.

Защото е много, много вероятно

да е оказало въздействие
върху сегашното ти психично състояние."

Може би някои от вас си мислят:

"През цялото време говори за травма и малтретиране в детството?

Какво означава всичко това?

Травмата в детството обхваща
много широк спектър.

Обхваща изоставяне, смърт на родител,

родители алкохолици,

сексуални злоупотреби в детството,
физическо малтретиране,

емоционално малтретиране.

Разбира се, обхваща и природни бедствия.

Какво се случва при поява на травма?

Травмата представлява повече емоции,
от тези, с които може да се справи мозъкът.

По време на травмата

човекът смята, в съответствие със своята възраст,

че животът му е заплашен.

И мозъкът реагира на тази травма

и се развива по различен начин,

поради което травмата от детството има много по-голямо въздействие върху поведението

и върху целия начин на работа
на мозъка по-късно в живота.

Човек не може да помни травмата.

Нека ви дам пример.

Това е така, защото съзнателният мозък

се изключва по време на травмата.

Не знам дали си спомняте следната история.

Телохранителят на принцеса Даяна

бе разпитан, за да се установи
какво се е случило при злополуката.

Подлагат го на хипноза,

френската полиция го подлага на хипноза,

за да може да си спомни.

Целта е да бъде отключена
тази част от мозъка му,

за да може да разкаже точно какво се е случило
в момента на удара.

И така, мисля, че най-голямото ми желание

е да се наруши това мълчание.

И тая надежда, че това мълчание
ще бъде нарушено.

Защото преди 40 години

се говореше за голямото "Р",

който означаваше рак.

Никой не говореше за рака,

не го споменавахме,

просто казвахме:
"Откриха му голямото Р!"

Но за щастие днес

всички говорят за рака.

Познаваме хора, които са болни от рак.

Говорим с тях, окуражаваме ги, обичаме ги

и те ни казват веднага, когато им открият рак.

Можете ли да си представите какво ще стане

докато съм още жива —
мечтая си за това —

ако хората говорят за травмите от детството.

Да бъде съвсем нормално да кажеш:

"Имах ужасно детство.
Случиха са ужасни неща."

И слушателят ви да каже:

"Нека ти помогна.
Нека ти помогна да се излекуваш.

Нека ти помогна
да преминеш през случилото се,

засегнало развитието на твоя мозък,

защото си преживял травма в детството."

Няма ли така светът да бъде
по-добър за всички ни?

Защото какво създава това мълчание?

Притеснението?

Срамът?

Срамуваме се от стигмата?

Защото не ни се разрешава да знаем

когато има жертва на изнасилване,
името на жертвата.

Сякаш по някакъв начин
изнасилването е по вина на жертвата!

Защо вниманието е съсредоточено само
върху опасността от непознати

и от посегателства в църквата?
Та това са само 1% от всички посегателства!

Посегателствата се случват в дома
и в семействата.

Но всеки от вас тук

може да помогне това да се промени.

Ако всеки от вас
ми помогне да постигнем моята голяма идея.

Ако всеки от вас,

който е преживял травма в детството, заяви:

"Нямам причина да се срамувам.

Не бях виновен.

Не бях виновен, че детството ми не беше идеално.

И заслужавам любов и подкрепа."

Когато някой от вас срещне

пристрастен към хазарта, алкохола
или наркотиците човек

и му каже:

"Хей, някой обсъждал ли е с теб

какво се е случило в детството ти?

Би ли искал да се излекуваш
от травмите от детството си?"

Ако можете да подходите към
човек с психично разстройство

като не казвате нещо от рода на —

въпреки че е чудесна кампания —
"Добре ли си?",

а: "Искаш ли да поговорим

за това, което си преживял в детството си?

Защото знам, че много хора
с психични разстройства

са преживели някаква форма
на травма в детството.

Разкажи ми за детството си."

Весеки от вас може да стори това.

Всеки от вас може да ми помогне
да постигна моята голяма идея.

Всеки от вас

може да се включи във фондацията
"Heal For Life"

и да ни помогне да превърнем света
в щастливо място.

Оставям ви със следната заключителна мисъл.

Чудя се какво щеше да се случи с нашия свят,

ако някой беше излекувал Адолф Хитлер

от така известните негови травми от детството.

Благодаря ви!

(Аплодисменти)