Две поеми за това, което си мислят кучетата (може би)

Какво ли си мислят нашите кучета, когато ни погледнат? Поетът Били Колинс си представя вътрешния свят на два много различни домашни любимеца. Това е очарователна кратка лекция, подходяща за отмора и мечтателство.

Не знам дали сте забелязали,

но има изобилие от книги,

които излязоха наскоро,

наблюдаващи и разсъждаващи

върху познанието и
емоционалния живот на кучетата.

Мислят ли, чувстват ли,
и ако да, как?

И така този следобяд,
в ограниченото си време,

исках да дам отговор
на много от тези въпроси

като Ви представя
две кучета,

и двете от които са приели
командата "Говори"

доста буквално.

Първото куче започва първо

и то размишлява върху аспект

от взаимоотношенията си
със своя собственик,

а заглавието е
"Кучето за своя господар."

"Колкото и млад да изглеждам,

остарявам по-бързо от него.

Седем към едно е отношението,
казват обикновено.

Каквото и да е числото,
ще го задмина един ден

и ще взема преднина,

както правя на разходките ни в гората

и ако това някога мине през ума му

ще бъде най-сладката сянка,

която съм хвърлял
върху снега или тревата."

(Аплодисменти)

Благодаря Ви.

А сега следващото ни куче

говори в нещо, наречено пробуждане,

което означава дух,
който се е върнал

да Ви посети.

"Аз съм кучето, което приспа,

както обичаш да наричаш
иглата на забвението,

и идвам да ти кажа нещо просто:

Никога не съм те харесвал."

(Смях)

"Когато ближех лицето ти,

си мислех да ти отхапя носа.

Когато те наблюдавах да се
бършеш с кърпата,

исках да скоча и да те лиша от
мъжеството ти с една захапка.

Мразех начина, по който се движиш,

липсата ти на животинска грация,

начина, по който сядаш на
стола, за да се храниш,

салфетка в скута ти,
нож в ръката ти.

Щях да избягам,

но бях прекалено слаб,

номер, който ме беше научил,

докато се учех да сядам и
да вървя напред

и, най-голямата обида,

да се здрависвам без ръка.

Признавам, виждайки каишката
се вълнувах,

но само защото означаваше,
че щях на подуша неща,

които ти никога не си докосвал.

Не искаш да повярваш,

но нямам причина да лъжа:

Мразех колата,
мразех гумените играчки,

не харесвах приятелите ти,
и още по-зле - роднините ти.

Дрънченето на табелките ми
ме влудяваше.

Винаги ме почесваше
на грешното място."

(Смях)

"Всичко, което исках от теб,
беше храна и вода

в купичките ми.

Докато спеше, те гледах
как дишаш,

докато луната изгряваше в небето.

Костваше ми много

да не вдигна глава и
да завия.

Сега, аз съм свободен от
нашийника,

свободен от жълтия дъждобран,

пуловерът с монограм,

абсурдността на твоята поляна,

и това е всичко, което трябва
да знаеш за това място,

освен това, което
вече предполагаш

и се радваш, че не се
случи по-рано,

че всички тук могат да
четат и пишат,

кучетата - поезия,

котките и другите

проза."

Благодаря Ви.

(Аплодисменти)