Били Колинс: Моменти от всекидневието, замръзнали във времето

С тънко чувство за хумор и артистична дълбочина, Били Колинс ни представя проект, в който няколко от неговите стихотворения са били превърнати в очарователни анимирани филми в сътрудничество с канала Сънданс. Пет от тях са включени в тази забавна и вълнуваща лекция, не пропускайте и последното стихотворение!

Били Колинс: Тук съм, за да ви дам

препоръчителната дневна доза

поезия.

И ще го направя

като ви представя

пет анимации

на пет от моите стихотворения.

Ще ви разкажа как се появиха.

Защото обединяването на тези две медии

е някак неестествено и ненужно.

Но когато бях поет-лауреат на САЩ --

обичам да казвам това.

(Смях)

Страхотен начин е да започнеш изречение.

Когато бях лауреат,

с мен се свърза рекламната агенция Джей Уолтър Томпсън,

които бяха наети

от канала Сънданс.

Идеята беше да запиша някои от моите стихотворения,

а те да намерят аниматори,

които да ги анимират.

В началото бях против,

защото винаги съм си мислел,

че поезията е достатъчна сама за себе си.

Опитите да комбинират стихотворенията ми с музика

завършваха катастрофално

всеки път.

А ако стихотворението е написано с усещане за ритъм,

то вече си има своята словесна музикалност,

сякаш е било композирано.

Освен това, ако четете стихотворение,

в което се споменава една крава,

не е нужно на отсрещната страница

да има илюстрация на тази крава.

Оставете читателя да поработи малко.

Но накрая се съгласих, защото звучеше интересно,

а и аз съм страшен фен на анимацията

още от дете.

Въображението ми е било повлияно

не толкова от Емили Дикинсън, Колридж или Удсуърт,

колкото от Уорнър Брадърс,

Весели Мелодии

и анимациите Шантави Рисунки.

Бъгс Бъни е моята муза.

Така поезията щеше да се окаже излъчвана по телевизията.

А аз съм много "за" поезията на публични места --

поезия в автобуса, поезия в метрото,

на билбордове, на кутии с корнфлейкс.

Когато бях поет-лауреат, ето пак го казвам --

не мога да се спра, признавам си --

(Смях)

Създадох поетичен канал на Авиолинии Делта,

който съществува няколко години.

Можехте да слушате поезия по време на вашия полет.

Моето усещане е,

че е добра идея да свалим поезията от лавицата с книги

и да я включим в обществения живот.

Започнете някоя среща със стихотворение. Ето ви една идея.

Когато видите стихотворение на билборд или го чуете по радиото,

или върху кутия за корнфлейкс или другаде,

срещата е толкова внезапна,

че нямате време

да включите своя щит, отблъскващ поезията,

с който се сдобихте в гимназията.

Нека да започнем с първото стихотворение.

Това е кратко стихотворение наречено "Будапеща,"

и в него аз разкривам,

или се преструвам, че разкривам

тайните на творческия процес.

(Видео) "Будапеща"

Химикалът ми се движи по страницата

като зурлата на странно животно

придобила формата на човешка ръка

и облечена в ръкава

на широк зелен пуловер.

Наблюдавам го как неуморно души хартията

с упоритостта на всяко едно тревопасно,

което не мисли за нищо друго,

освен за червеи и насекоми,

които ще му дадат още един ден живот.

То просто иска утре още да е тук

може би облечено

в ръкава на карирана риза,

с нос опрян в страницата,

пишещ прилежно още няколко реда,

докато аз съм се загледал през прозореца

и си представям Будапеща

или някой друг град,

където никога не съм бил.

БК: По този начин поезията изглежда малко по-лесна.

(Аплодисменти)

Всъщност писането не ми се отдава толкова лесно.

Но аз обичам да се преструвам, че го правя с лекота.

Една от моите студентки дойде при мен след първия ни час

и ми каза, "Според мен поезията е по-трудна от писането,"

което за мен е хем погрешно, хем много дълбоко.

(Смях)

Така че обичам поне да се преструвам, че поезията ми се отдава с лекота.

Един мой приятел поет си има свое мото.

Той казва: "Ако в началото не успееш,

скрий всякакви доказателства, че изобщо си опитвал."

(Смях)

Следващото стихотворение е доста кратко.

Поезията просто представя неща по различен начин.

И според мен това стихотворение може да бъде сведено до:

"Някои дни ти изяждаш мечката, а в други тя изяжда теб."

То използва символиката

на мебелите от къщичка за кукли.

(Видео) "Някои дни"

През някои дни

слагам хората на техните места на масата,

огъвам краката им в колената,

ако това е техният номер в програмата

и ги поставям в миниатюрни дървени столчета.

Цял следобед се гледат един друг,

мъжът в кафявото сако,

жената в синята рокля,

напълно неподвижни, съвършено възпитани.

Но през други дни аз съм този,

който е вдигнат за ребрата,

после е спуснат в трапезарията на кукленска къща

да седи с останалите на дългата маса.

Доста забавно,

но как щеше да ви се стори,

ако никога не знаехте за времето от днес за утре,

дали ще го прекарате

крачейки наоколо като жив бог,

рамената ви в облаците,

или да седите там

сред тапетите,

взирайки се право напред

с малкото си пластмасово лице?

(Аплодисменти)

БК: Ще стане за сюжет на филм на ужасите.

Следващото стихотворение се казва "Забравяне"

и е нещо като поетично есе

за спомените, които ни се изплъзват от ума.

А стихотворението започва

със специален вид забравяне,

което някои наричат

литературна амнезия,

с други думи, да забравиш нещо, което си прочел.

(Видео) "Забравяне"

Първо забравяш името на автора,

чинно следвано

от заглавието, сюжета,

сърцераздирателния край,

целия роман,

който изведнъж се превръща в нещо, което никога не си чел,

не си и чувал.

Като че ли един по един,

спомените, приютени в ума ти,

са решили да се оттеглят в южното полукълбо на мозъка ти,

в малко рибарско селце,

където няма телефони.

Преди много време,

целуна за сбогом имената на деветте музи

и наблюдава как квадратното уравнение

си стяга багажа.

И дори сега,

опитвайки се да запомниш реда на планетите,

нещо друго ти се изплъзва,

вид цвете може би,

адреса на някой вуйчо,

столицата на Парагвай.

Каквото и да е това,

което се мъчиш да си спомниш,

то не е на върха на езика ти,

дори не се крие

в някой тъмен ъгъл

на далака ти.

То е отплувало

надолу по тъмната митологична река,

чието име започва с Л,

доколкото си спомняш,

надолу по твоя път към забравата,

където ще се присъединиш към онези,

които са забравили дори как се плува

и как се кара колело.

Нищо чудно, че ставаш по средата на нощта

да провериш датата на някоя известна битка

в някоя книга за войната.

Нищо чудно, че луната през прозореца

сякаш е излязла от някое любовно стихотворение,

което знаеше наизуст.

(Аплодисменти)

БК: Следващото стихотворение се казва "Провинцията"

и е вдъхновено от живота ми,

когато учих в колеж,

Там имах съученик, който още ми е приятел.

Той живееше и все още живее в провинциален Вермонт.

Аз живеех в Ню Йорк.

И ние си ходихме на гости.

Когато аз го посещавах,

той ме водеше, например, на лов за сърни,

където аз в общи линии се губих с пушка в ръка --

(Смях)

или да ловим пъстърва и подобни неща.

След това той идваше в Ню Йорк

и аз го учех на това, което знаех,

основно да пие и да пуши.

(Смях)

И по този начин обменяхме знания.

Следващото стихотворение

е вдъхновено от опитите му да ме научи

за един домашен аспект на етикета

на живота в провинцията,

който в началото много трудно разбрах.

Казва се "Провинцията."

(Видео): "Провинцията"

Много ми стана чуден,

когато ми каза никога да не оставям

кибрит със "самозапалващи се" клечки

просто ей така из къщата,

защото мишките могат да ги докопат

и да запалят огън.

Изглеждаше напълно сериозен,

когато завинти капака

на кръглата тенекиена кутия,

в която ти каза, че винаги държиш клечките.

Кой би могъл да заспи тази нощ?

Кой би могъл да се отърси от мисълта

за някоя необичайна мишка,

тупкайки с краченца по студената тръба

зад тапетите на цветя,

носеща една единствена дървена клечка

между иглените си зъби?

Не успяхме да го видим как се скрива зад ъгъла,

синият връх одрасква грубата дървена подпора,

внезапният блясък,

а животното, за един ярък, ослепителен момент,

изведнъж се изстрелва напред във времето --

открива огъня,

носи факела

в забравен ритуал,

малък кафяв друид,

осветяващ някоя древна нощ?

И кой би пропуснал да забележи,

осветени от пожара,

малките погледи на удивление

по лицата на останалите мишки --

предишните обитатели

на това, което беше твоята къща в провинцията?

(Аплодисменти)

БК: Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Благодаря ви. И последното стихотворение се казва "Мъртвите".

Написах го след погребението на приятел,

но те не е свързано толкова с приятеля ми, а с нещо което каза проповедника,

нещо което проповедниците често казват,

а именно колко би бил щастлив починалият,

ако погледне надолу и ни види всички събрани.

За мен това е лошо начало на отвъдния живот,

да бъдеш свидетел на собственото си погребение и да се чувстваш удовлетворен.

И така, краткото стихотворение се казва "Мъртвите".

(Видео): "Мъртвите"

Мъртвите винаги гледат надолу към нас,

говорят хората.

Докато си обуваме обувките или си правим сандвич,

те ни гледат отгоре,

от небесните лодки със стъклени дъна,

докато бавно загребват

през вечността.

Те наблюдават как върховете на главите ни

се движат долу на Земята.

И когато легнем

в поле или на дивана,

може би упоени

от жуженето на топлия следобед,

те си мислят, че ние също ги гледаме,

и това ги кара да вдигнат греблата,

да замълчат

и да ни чакат като родители,

да затворим очи.

(Аплодисменти)

БК: Не съм сигурен дали други стихотворения ще бъдат анимирани.

Отне доста време --

подобен брак е доста необичаен --

доста време да обединим двете медии.

Но от друга страна ни отне доста време

да се сетим да сложим колелца на куфара.

(Смях)

Отдавна бяхме открили колелото.

А хамалството е древен и уважаван занаят.

(Смях)

Имам още малко време,

за да ви прочета едно мое по-скорошно стихотворение.

Темата му е

юношеството.

Адресирано е до определен човек.

Нарича се "До моята любима седемнадесетгодишна гимназиална ученичка."

"Осъзнаваш ли, че ако беше започнала да строиш Партенона

от деня, в който се роди,

щеше да си готова след само още една година?

Разбира се, нямаше да го строиш съвсем сама.

Но няма значение;

няма нищо лошо в това да бъдеш самата себе си.

Хората те обичат заради това, което си.

Но знаеш ли че на твоята възраст

Джуди Гарланд изкарваше по 150 000 долара на филм,

Жана Д'арк водеше френската армия към победата,

а Блейз Паскал беше подредил стаята си --

не, чакай, исках да кажа, че беше измислил калкулатора?

Разбира се, ще имаш време за всичко това

по-късно в живота ти,

след като излезеш от твоята стая

и разцъфтиш

или поне си прибереш всичките чорапи.

По някаква причина все ми идва наум

как Лейди Джейн Грей е станала кралица на Англия,

когато е била само на 15.

Но после е била обезглавена, така че не става за модел на подражание.

(Смях)

Няколко века по-късно,

когато е бил на твоята възраст,

Франц Шуберт е миел чиниите вкъщи,

но това не му попречило

да напише две симфонии, четири опери

и две завършени меси като малък.

(Смях)

Но разбира се, това е било в Австрия,

по време на апогея на романтичния лиризъм,

не тук, в предградията на Кливланд.

(Смях)

И честно казано, на кого му пука,

че Ани Оукли е била велик стрелец само на 15,

а Мария Калас е дебютирала като Тоска на 17?

За нас ти си специална каквато си --

играейки с храната си загледана в празното пространство.

(Смях)

Между другото,

излъгах, че Шуберт е миел чиниите,

но това не означава, че не е помагал вкъщи."

(Смях)

(Аплодисменти)

Благодаря ви. Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Благодаря.

(Аплодисменти)