Животът в "цифровото настояще"

Преди една година Аба Дауесар живеела в затъмнения след Санди Манхатън, търсейки електрически контакти. Като автор, тя била поразена от тази метафора: животът ни не се ли е фиксирал твърде много върху стремежа да сме цифрово свързани, докато пропускаме истинските неща?

Бях в Ню Йорк по време на урагана Санди

и едно малко бяло кученце, на име Мауи,

беше с мен.

Половината град беше в мрак, заради прекъсване в захранването,

а аз живеех в тъмната част.

Мауи се страхуваше от тъмното,

така че аз трябваше да го нося нагоре по стълбите,

всъщност първо надолу по стълбите, за разходката му

и след това да го нося обратно.

Също така влачех с литри бутилки вода

до седмия етаж всеки ден.

И по време на всичко това,

трябваше да нося факел между зъбите си.

Магазините наоколо бяха привършили фенерчетата,

батериите и хляба.

За да се изкъпя, трябваше да пресека пеша 40 улици,

за да стигна до фитнеса.

Но това не бяха основните тревоги на моето ежедневие.

За мен беше от огромна важност да съм първия човек

в близките кафета с удължители и зарядни устройства,

за да захраня многобройните ми апарати.

Започнах да се ровя под скамейките в пекарните

и входовете на сладкарниците за контакти.

И не бях единствена.

Дори под дъжда, хората стояха между Мадисън и Пето Авеню

под чадърите си, зареждайки мобилните си телефони

от контакти на улицата.

Природата току-що ни бе припомнила,

че е по-силна от цялата ни технология

и въпреки това, ето, че бяхме тук, с фикс-идеята да бъдем свързани със света.

Мисля, че няма нищо по-добро от една криза,

за да разберем кое наистина е важно и кое не е

и Санди ме накара да проумея, че нашите апарати

и тяхната свързаност са важни за нас,

толкова, колкото и храната и подслонът.

Личността, такава, каквато някога сме я познавали, вече не съществува

и мисля, че абстрактната, цифрова вселена,

е станала част от нашата идентичност

и ми се иска да ви разкажа какво, според мен, означава това.

Аз съм писателка и се интересувам от личността,

защото личността и художествената литература имат много общо.

И двете са истории, интерпретации.

Вие и аз можем да изпитваме нещо без история.

Можем да изтичаме по стълбите твърде бързо

и да останем без дъх.

Но по-големият смисъл, който виждаме в живота си,

малко по-абстрактнията, е индиректен.

Историята на нашия живот се основава на директни преживявания,

но е украсен.

Романът се нуждае от изграждане на сцена след сцена,

а историята на живота ни също се нуждае от дъга.

Нуждае се от месеци и години.

Отделните моменти от нашия живот са неговите глави.

Но историята не е в главите.

А в цялата книга.

Не е само за разбитите сърца и щастието,

победите и разочарованията,

а е за това, как заради всички тях

и понякога още по-важно, въпреки тях,

ние намираме мястото си в света

и го променяме, както променяме и себе си.

Нашата история, следователно, се нуждае от две времеви измерения:

дълга времева дъга, която е продължителността на живота ни

и времевата рамка на директни преживявания,

която е моментът.

Личността, която изпитва преживявания директно

може да съществува само в момента,

но тази, която разказва, се нуждае от няколко месеца,

цяла предица от тях

и това е причината, поради която, пълното ни себеусещане за личността ни

се нуждае едновременно от поглъщащо изживяване

и поток от време.

Потокът от времето е вграден във всичко,

в ерозията на песъчинките,

в превръщането на розова пъпка в роза.

Без него, нямаше да имаме музика.

Нашите емоции и душевни състояния,

често кодират времето,

съжаленията и носталгията по миналото,

надеждата или страха за бъдещето.

Мисля, че технологията промени потока на времето.

Общото време, което имаме за разказа си,

продължителността на живота ни се удължава,

но най-малката мярка, моментът, се смалява.

Смалява се, защото инструментите ни, ни позволяват

да мерим все по-малки и по-малки единици време,

а това ни дава по-зърнесто разбиране

за материалния свят.

Това зърнесто разбиране

произведе купища данни,

които нашите мозъци не могат вече да разбират

и за които се нуждаем от все по и по-сложни компютри.

Казвам всичко това, за да обясня, че несъответствието

между това, което можем да възприемем и това, което можем да измерим

само ще се увеличава.

Науката може да прави неща с и за пикосекунда,

но вие и аз никога няма да имаме вътрешното преживяване

за милионна част от милионната на секундата.

Вие и аз отговаряме само на ритъма и течението на природата,

на слънцето, луната и сезоните

и ето защо се нуждаем от тази дълга дъга от време

с миналото, настоящето и бъдещето,

за да виждаме нещата такива, каквито наистина са,

за да различаваме сигнала от шума

и личността от усещанията.

Нуждаем се от времева стрелка, за да разберем причина и последствие,

не само в материалния свят,

но и в нашите собствените намерения и мотивации.

Какво се случва, когато стрелката тръгне накриво?

Какво се случва, когато времето се отклони?

Толкова много от нас днес имат усещането,

че времевата стрелка сочи навсякъде

и никъде едновременно.

Това е, защото времето не тече в цифровия свят

по начина, по който го прави в естествения свят.

Всички знаем, че Интернетът смали пространството

и времето.

Това, което беше много далеч, сега е тук.

Новините от Индия могат да бъдат стриймвани с апликация на моя смартфон,

независимо дали съм в Ню Йорк или в Ню Делхи.

И това не е всичко.

Вашата последна работа, вашата резервация за вечеря от миналата година,

вашите бивши приятели лежат в същата равнина като сегашните ви приятели,

защото Интернетът също така архивира

и изкривява миналото.

С премахването на разликата между миналото,

настоящето и бъдещето, както и между тук и там,

ние оставаме с "момента" навсякъде,

този момент, който аз наричам "цифровото настояще".

Как можем да приоритизираме

в пейзажа на "цифровото настояще"?

Това цифрово настояще не е настоящето,

защото винаги е с няколко секунди напред,

със стриймове от "Туитър", които вече са на мода

и новини от други времеви зони.

Това не е настоящето на режеща болка в крака ви

или секундата, в която отхапвате от сладкарско изделие

или трите часа, през които се изгубвате в невероятна книга.

Това настояще носи много малко физическа

или психологическа препратка към нашето състояние.

Неговият фокус, вместо това, е да ни разсейва

на всеки ъгъл по пътя.

Всяка цифрова забележителност е покана

да изоставите това, което правите и да отидете другаде

и да правите нещо друго.

Четете интервю на някой автор?

Защо не си купиките книгата му? Туийтнете я. Споделете я.

Харесайте я. Намерете други книги, точно като неговата.

Намерете други хора, които четат тези книги.

Пътуването може да бъде освобождаващо,

но когато е безспирно, ние се превръщаме

в постоянни изгнаници без почивка.

Изборът е свобода, но не когато е постоянно

в негов собствен интерес.

Не само, че цифровото настояще далеч не е в настоящето,

но е и в пряка конкуренция с него

и това е, защото не само аз отсъствам от него,

но също така отсъствате и вие.

Не само ние отсъстваме, но и всички останали.

И в това се състои неговото най-голямо удобство и ужас.

Аз мога да поръчам учебник по чужд език по средата на нощта,

да пазарувам за парижки макарони

и да оставя видео съобщение, което ще бъде прочетено по-късно.

По всяко време, мога да работя

с различен ритъм и скорост от вас,

докато поддържам илюзията,

че съм включена в реалното ви време.

Санди беше напомняне

за това как една такава илюзия може да се разбие.

Имаше хора с енергия и вода,

имаше и такива без.

Има такива, които се върнаха към нормалния си живот

и такива, които все още преместени на други места

след толкова много месеци.

Поради някаква причина, технологията изглежда да поддържа

илюзията за тези, които разполагат с нея, че всеки я има

и тогава, като ироничен шамар по лицето,

я превръща в истина.

Например, казват, че има повече хора

в Индия с достъп до мобилни телефони, отколкото тоалетни.

Ако тази цепнатина, която вече е толкова голяма

в толкова много части на света,

между липсата на инфраструктура и разпространението на технологии,

не бъде затворена по някакъв начин,

ще има разкъсвания между цифровото

и истинското.

За нас, индивидите, които живеят в цифровото настояще

и прекарват повечето от моментите, в които сме будни в него,

предизвикателството е да живеем в два потока от време,

които са паралелни и почти едновременни.

Как се живее в отличането на вниманието?

Може да помислите, че по-младите от нас,

които са родени с това, ще се адаптират много по-лесно.

Възможно е, но аз помня моето детство.

Помня как дядо ми преговаряше

столиците на света с мен.

Буда и Пеща бяха разделени от Дунава,

а Виена имаше испанско училище по езда.

Ако бях дете днес, щях да мога лесно да науча тази информация

с апликации и хиперлинкове,

но не би било същото,

защото много по-късно отидох до Виена

и посетих испанското училище по езда

и можех да почувствам дядо ми точно до мен.

Нощ след нощ, той ме взимаше със себе си на терасата,

на раменете си и ми показваше Юпитер

и Сатурн, и Голямата мечка.

И дори тук, когато поглеждам към Голямата мечка,

получавам това усещане, че съм дете,

висящо на главата му и опитващо се да се закрепи

на раменете му

и се чувствам отново дете.

Това, което имах с дядо ми, често е обвито

в информация и знание и факти,

но беше толкова много повече

от информация, познание или факт.

Технологията, изкривяваща времето, е предизвикателство

за най-дълбоката ни същност,

защото успяваме да архивираме миналото

и част от него става трудна за забравяне,

дори докато настоящият момент

е все по-незапомнящ се.

Искаме да уловим, а вместо това оставаме

с уловени серия статични моменти.

Те са като сапунени балони, които изчезват, когато ги докосваме.

С архивирането на всичко, си мислим, че можем да го складираме,

но времето не е данни.

То не може да бъде складирано.

Вие и аз знаем точно какво означава

да бъдем наистина присъстващи в момента.

Може да ни се е случвало, докато

свирим на инструмент

или се вглеждаме в очите на някого, когото познаваме

от много време.

В такива моменти, нашите личности са завършени.

Тази личност, която живее в дългата дъга на разказа

и личността, която изпитва момента,

стават едно.

Настоящето обхваща миналото

и обещанието за бъдещето.

Настоящето се свързва с течението на времето

от преди и след.

За първи път изпитах това чувство с моята баба.

Исках да се науча да скачам на въже и тя намери старо въже.

което нави около своето сари (бел. традиционна женска дреха, която се носи в Индия, Бангладеш и др.)

и го прескочи.

Исках да се науча да готвя и тя ме държа в кухнята

да режа на парченца, филийки и кубчета цял месец.

Моята баба ме научи, че нещата се случват

за времето, от което се нуждаят, че това време не може да бъде победено

и тъй като то ще мине и ще излети,

ние дължим на настоящия момент пълното си внимание.

Вниманието е време.

Един от моите йога инструктори веднъж каза,

че любовта е внимание

с със сигурност за моята баба,

любовта и вниманието бяха едно и също нещо.

Цифровият свят изяжда времето

и правейки това, искам да спомена,

той заплашва

пълнотата на личностите ни,

заплашва потока на любовта.

Но не трябва да му позволяваме да го прави.

Можем да изберем нещо друго.

Виждали сме отново и отново

колко креативна може да бъде технологията

и в нашия живот, както и в нашите действия,

можем да изберем тези решения и тези нововъведения

и тези моменти, които възстановяват потока на времето,

вместо да го накъсват.

Можем да се забавим и да се настроим за

приливите и отливите на времето.

Можем да изберем да си върнем времето.

Благодаря.

(Аплодисменти)