Какво научих от 100 дни отхвърляне

Джа Джанг се потапя смело в нещо, от което много от нас се боят - отхвърлянето. Търсейки отхвърляне в продължение на 100 дни - от искане на $100 заем от непознат до молба за "допълване на сандвич" в ресторант, Джа става безчувствен за болката и срама, които често съпътстват отхвърлянето и впоследствие открива, че ако просто попиташ за нещата, които искаш, може да се отворят възможности там, където преди е изглеждало като задънена улица.

Когато бях на шест,

получих своите подаръци.

Моята учителка в първи клас
имаше страхотна идея.

Тя искаше да изживеем
получаването на подаръци,

но също така, да открием силата на
разменянето на комплименти.

Тя покани всички напред в класната стая,

беше ни купила подаръци,
струпани в ъгъла.

И ни каза:

"Защо просто не застанем тук
и не си разменяме комплименти."

Ако чуете името си,

отидете да си вземете подаръка и седнете.

Чудесна идея, нали?

Какво би могло да се обърка?

(Смях)

В началото бяхме 40 души

и всеки път, когато чуех нечие име,

аз давах най-възторжения си поздрав.

После останаха 20 души,

после 10,

после пет...

и накрая трима.

И аз бях един от тях.

Комплиментите спряха.

В този момент аз плачех,

а учителката щеше да откачи.

Попита: "Хей, някой ще каже ли
нещо хубаво за тези хора?"

(Смях)

"Никой? Добре,
вземете си подаръците и седнете.

Дръжте се добре догодина,

някой може да каже нещо хубаво за вас."

(Смях)

След като ви го разказвам,

можете да си представите
колко добре си го спомням.

(Смях)

Но не знам кой се чувстваше
по-зле онзи ден:

дали аз или учителката?

Тя трябва да е осъзнала, че е
превърнала едно сплотяващо събитие

в публично унижение на трима шестгодишни.

И то, без шеговитостта.

Знаете, когато по телевизията
вземат някого на прицел,

то е забавно.

Нямаше нищо забавно в онзи ден.

Това беше една моя версия

и бих дал всичко, за да не попадна
отново в такава ситуация -

да бъда публично отхвърлен отново.

Това е една версия.

Сега прескачаме осем години.

Бил Гейтс дойде в родния ми град,

Пекин, Китай,

за да говори

и аз видях съобщението му.

Влюбих се в този човек.

Помислих си - еха,
знам какво искам да правя сега.

Онази нощ написах писмо до семейството си,

в което им казвах:
"До 25-тата си годишнина

ще съм създал най-голямата
компания в света

и тази компания ще купи Майкрософт."

(Смях)

Изцяло прегърнах идеята да завладея света,

доминация, нали?

И не си го измислям,
наистина написах това писмо.

Ето го.

(Смях)

Не е нужно да го четете цялото.

(Смях)

Почеркът ми не е много четлив,
но съм подчертал някои ключови думи.

Схващате идеята.

(Смях)

И така...

това беше друга моя версия -

на човек, който ще покори света.

Две години по-късно

пред мен се откри
възможността да дойда в САЩ.

Сграбчих я,

защото Бил Гейтс живее тук, нали така?

(Смях)

Мислех си, че това е началото
на моя път в предприемачеството.

14 години по-късно

аз бях на 30 г.

Не, не създадох онази компания.

Дори не я започнах.

Всъщност бях маркетинг мениджър
в компания от класацията Fortune 500.

И чувствах, че съм в застой.

Бях инертен.

Защо?

Къде е 14-годишното момче,
което написа онова писмо?

Не че не се опита.

Но всеки път, когато имах нова идея,

всеки път, когато исках
да опитам нещо ново,

дори на работа -

исках да направя предложение,

да се изкажа пред група хора,

чувствах, че имаше постоянна борба

между 14-годишния и шестгодишния.

Единият искаше да покори света,

да остави следа,

а другият се страхуваше от отхвърляне.

И всеки път шестгодишният побеждаваше.

Този страх остана, дори след като
създадох собствена компания.

Имам предвид, създадох собствена компания,
когато бях на 30 г. -

ако искаш да станеш Бил Гейтс,

трябва рано или късно да започнеш, нали?

Когато се занимавах с предприемачество,

се отвори възможност за инвестиция,

а после бях отхвърлен.

И този отказ ме нарани.

Нарани ме толкова много,
че ми се искаше да се откажа веднага.

Но после си помислих,

Бил Гейтс би ли се отказал след
обикновен отказ за инвестиция?

Изобщо някой успешен предприемач
би ли се отказал така?

Няма начин.

И тогава ми просветна.

Добре, мога да създам по-добра компания.

Мога да създам по-добър екип
или по-добър продукт,

но едно е сигурно:

Трябва да бъда по-добър лидер.

Трябва да бъда по-добър човек.

Не мога да позволявам на онова
шестгодишно дете да управлява живота ми.

Трябва да го поставя
обратно на мястото му.

Това беше моментът, в който
потърсих помощ онлайн.

Гугъл ми беше приятел.

(Смях)

Потърсих: "Как да преодолеем
страха от отхвърляне?"

Открих куп психологически статии

за това, откъде идват страхът и болката.

После открих куп позитивни
надъхващи статии

на тема "Не го приемай лично,
просто го преодолей."

Кой ли не го знае?

(Смях)

Но защо все още бях толкова уплашен?

Тогава случайно попаднах на този уебсайт,

наречен rejectiontherapy.com.

(Смях)

"Терапия на отхвърлянето" беше игра,
измислена от канадски предприемач.

Той се казва Джейсън Комли.

В общи линии, идеята е
30 дни да търсиш отхвърляне

и всеки ден да те отхвърлят за нещо,

така накрая ставаш
безчувствен към болката.

Идеята много ми хареса.

(Смях)

Казах си: "Знаеш ли какво?
Ще го направя.

И ще се чувствам отхвърлян
в продължение на 100 дни."

Измислих си собствени идеи за отхвърляне

и направих видео блог от тях.

Ето какво направих.

Ето как изглеждаше блогът ми.

Ден първи...

(Смях)

Вземи назаем 100 долара от непознат.

Отидох на мястото, където работех.

Слязох на долния етаж

и видях един голям тип
да седи зад бюрото си.

Изглеждаше като охранител.

Така че просто отидох до него.

Просто вървях

и това беше най-дългото
вървене в живота ми -

косата на тила ми се беше изправила,

потях се и сърцето ми биеше силно.

Отидох и казах:

"Хей, господине,
бихте ли ми заели 100 долара?"

(Смях)

Той погледна нагоре и каза: "Не."

"Защо?"

А аз просто казах: "Не? Съжалявам."

После се обърнах и просто побягнах.

(Смях)

Почувствах се толкова засрамен.

Но понеже се записвах,

същата нощ се гледах как ме отхвърлят

и видях колко уплашен бях.

Изглеждах като онова дете
от "Шесто чувство".

Виждах умрели хора.

(Смях)

Но после видях този човек.

Знаете ли, той не беше
толкова заплашителен.

Беше бузест, миловиден човек

и дори ме попита "Защо?"

Всъщност той ме покани да обясня.

И аз можех да кажа много неща.

Можех да обясня. Можех да преговарям.

Не направих нищо от това.

Всичко, което направих, бе да побягна.

Това сякаш беше умален модел на живота ми.

Всеки път, когато усетех
и най-малкото отхвърляне,

просто побягвах колкото мога по-бързо.

И знаете ли какво?

На следващия ден, каквото и да става,

няма да побягна.

Ще остана ангажиран.

Ден втори: Поискай "допълване на сандвич".

(Смях)

Това беше, когато отидох
в една закусвалня,

приключих с обяда си,
отидох при касиера и казах:

"Здрасти, мога ли да получа
допълване на сандвич?"

(Смях)

Той беше объркан: "Какво е
допълване на сандвич?"

(Смях)

Казах: "Ами, като доливане на напитка,
само че за сандвич."

Той каза: "Съжалявам, приятел,
не допълваме сандвичи."

(Смях)

Ето тук бях отхвърлен
и можех да побягна, но останах.

Казах: "Обичам сандвичите ви,

обичам закусвалнята ви

и ако предлагате допълване на сандвич,

ще ви обичам още повече."

(Смях)

Той каза: "Ами добре,
ще кажа на шефа си за това

и може би ще го направим,
но за съжаление няма да е днес."

Тогава си тръгнах.

И между другото,

не мисля, че някога започнаха
да допълват сандвичи.

(Смях)

Мисля, че още са там.

Но чувството на живот и смърт,
което усещах първия път

не беше там,

просто защото останах ангажиран,

защото не побягнах.

Казах си: "Еха, супер,
вече се уча на някои неща.

Страхотно."

После, ден трети:
купуване на олимпийски понички.

Тук животът ми напълно се промени.

Отидох до Krispy Kreme.

Това е място за понички,

предимно в югоизточните части на Щатите.

Сигурен съм, че ги има и тук някъде.

Влязох вътре,

казах: "Може ли да ми направите
понички във формата на олимпийското лого?

В общи линии, съединявате пет понички..."

Няма начин да се съгласят, нали?

Жената, която правеше поничките,
ме прие много сериозно.

(Смях)

Тя извади лист хартия,

започна да скицира цветовете и пръстените

и ме попита: "Как мога да го направя?"

И после, 15 минути по-късно,

излезе с кутия, която изглеждаше
като олимпийските кръгове.

Бях толкова трогнат.

Просто не можех да повярвам.

Видеото събра над 5 млн.
гледания в YouTube.

И светът не можеше да повярва.

(Смях)

Заради този случай бях по вестниците,

в предавания, навсякъде.

И станах известен.

Много хора започнаха да ми пишат имейли,

в които се казваше:
"Това, което правиш, е страхотно!"

Но да ви кажа, известността
и славата не ме промениха.

Това, което наистина исках,
беше да се уча

и да се променям.

Затова превърнах останалата част
от 100-те дни отхвърляне

в площадка за игра,

в изследователски проект.

Исках да видя какво мога да науча.

И тогава научих много неща.

Открих толкова много тайни.

Например, открих, че
ако просто не избягам,

когато ме отхвърлят,

всъщност мога да превърна "не" в "да"

и вълшебната дума е "защо".

Един ден отидох до дома на непознат,
държейки цвете в ръката си,

почуках на вратата и казах:

"Хей, мога ли да посадя
това цвете в двора ти?"

(Смях)

Той каза: "Не."

Но преди да успее да си тръгне, попитах:

"Хей, мога ли да знам защо?"

И той ми каза: "Ами, имам куче,

което изравя всичко, което посадя в двора.

Не искам да похабя цветето ти.

Ако искаш, отиди отсреща и говори с Кони.

Тя обожава цветя."

Така и направих.

Отидох отсреща и почуках
на вратата на Кони.

Тя така се зарадва да ме види.

(Смях)

И половин час по-късно

цветето беше в двора на Кони.

Със сигурност сега изглежда по-добре.

(Смях)

Но ако си бях тръгнал
след първоначалния отказ,

щях да си помисля,

че е, защото онзи човек не ми вярва,

защото съм луд,

не съм се облякъл подобаващо,
не изглеждам добре.

Не беше никое от тези.

Беше, защото предложението ми
не пасваше на нуждите му.

Той ми вярваше достатъчно,
за да ми даде препоръка,

ако използвам термин от продажбите.

Аз я оползотворих.

После един ден -

научих се също, че всъщност
мога да кажа някои неща

и да увелича шанса си да получа "да".

Така например,
един ден отидох до Старбъкс

и попитах мениджъра: "Хей, мога ли
да бъда поздравител в Старбъкс?"

Той попита: "Какво е
поздравител в Старбъкс?"

Казах: "Сещате ли се за
поздравителите в Уолмарт?

Онези хора, които ти казват
"здрасти" на входа

и в общи линии
гледат да не откраднеш нещо?

Искам да подаря на клиентите ви
преживяване като в Уолмарт."

(Смях)

Не съм сигурен дали това е
нещо хубаво, всъщност.

Всъщност, сигурен съм, че е нещо лошо.

И той каза: "О,..."

изглеждаше така, казваше се Ерик -

и добави: "Не съм сигурен."

Така ме възприемаше той:
"Не съм сигурен."

Попитах го: "Това странно ли е?"

Той каза: "Да, много е странно, приятел."

Но в момента, в който го каза,
поведението му се промени.

Сякаш остави настрана
всичките си съмнения.

И каза: "Да, можеш да го направиш,

само не ставай твърде странен."

(Смях)

Така през следващия час
бях поздравител в Старбъкс.

Приветствах всеки посетител, който влизаше

и го поздравявах за празниците.

Между другото, не знам
какъв е кариерният ви път,

не ставайте поздравители.

(Смях)

Беше ужасно скучно.

Но после открих, че можех да го направя,
защото споменах: "Това странно ли е?"

Назовах съмнението, което той имаше.

И понеже казах: "Това странно ли е?",
това значеше, че аз не съм странен.

Това означаваше, че всъщност
мисля точно като него,

възприемайки това като нещо странно.

Отново и отново

виждах, че ако назова съмнението,
което хората може би имат,

преди да задам въпроса си,

печелех доверието им.

Хората бяха по-склонни да ми кажат "да".

После научих, че мога да сбъдна
мечтата на живота си...

ако попитам.

Идвам от семейство
на четири поколения учители

и баба ми винаги ми е казвала:

"Хей, Джа, можеш да станеш
каквото поискаш,

но би било страхотно, ако станеш учител."

(Смях)

Но аз исках да бъда предприемач,
така че не станах.

Но всъщност винаги съм мечтал
да преподавам нещо.

Казах си: "Ами ако просто попитам

и преподавам предмет в някой колеж?"

По това време живеех в Остин,

затова отидох до
Тексаския университет в Остин,

почуках при професорите и казах:
"Мога ли да преподавам Вашия предмет?"

Нищо не постигнах първите няколко пъти.

Но понеже не побягнах,
а продължих нататък,

на третия опит професорът
беше много впечатлен.

Каза: "Никой не го е правил досега."

Влязох подготвен с презентации и урок.

Той каза: "Еха, това би ми било от полза."

Защо не дойдеш пак след два месеца?
Ще ти намеря място в програмата си.

Два месеца по-късно водех предмет.

Това съм аз - вероятно не се вижда,
снимката е лоша.

Така де, понякога отхвърлянето
идва от осветлението.

(Смях)

Но еха,

когато приключих с преподаването,
излязох навън, плачейки,

защото си помислих -

аз мога да изпълня мечтата на живота си,
като просто попитам.

Преди мислех, че трябва
да постигна всички тези неща -

да бъда страхотен предприемач или да имам
докторска степен, за да преподавам,

но не, аз просто попитах

и можех да преподавам.

На тази снимка, която не можете да видите,

цитирам Мартин Лутър Кинг-младши.

Защо? Защото в изследването си открих,
че хората, които променят света,

които променят начина,
по който живеем и мислим,

са хората, които са се сблъскали
с първоначално и често грубо отхвърляне.

Хора като Мартин Лутър Кинг-младши,

като Махатма Ганди, Нелсън Мандела

или дори Исус Христос.

Тези хора не са позволили
на отхвърлянето да ги определя.

Те са позволили на собствената си реакция
след отхвърлянето да ги определи.

Те са приветствали отхвърлянето.

И няма нужда да сме като тези хора,
за да научим за отхвърлянето,

в моя случай

отхвърлянето беше моето проклятие,

моето плашило.

Тормозеше ме през целия ми живот,
защото бягах от него.

После започнах да го приветствам.

Превърнах го в най-големия
подарък в живота си.

Започнах да уча хората как да превръщат
отхвърлянията във възможности.

Използвам блога си, лекциите си,

книгата, която току-що публикувах

и дори създавам технология, за да могат
хората да преодолеят страха от отхвърляне.

Когато ви отхвърлят в живота,

когато се натъкнете
на поредното препятствие

или на поредния провал,

обмислете възможностите.

Не бягайте.

Ако просто ги приветствате,

те могат да се превърнат
и във ваш подарък.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)