Майк де Груй: Хванат от октопод

Авторът на подводни филми Майк де Груй е прекарал десетилетия във вглеждане отблизо в океана. Ненадминат разказвач на истории, той заема сцената в "Мисия Синьо", за да сподели своето благоговение и вълнение... и страховете си... за синьото сърце на нашата планета.

Бях запленен от октопода още в ранна възраст.

Израснах в Мобайл, Алабама.

Все някой трябва да е от Мобайл, нали.

А Мобайл е разположен при сливането на пет реки,

оформящи прекрасна делта.

В делтата алигатори пълзят

вътре и вън от реки, пълни с риба

и кипариси, гъмжащи от змии

и всякакви птици.

Това е абсолютно магическа страна на чудесата,

в която да растеш, ако си хлапе, интересуващо се от животни.

Тази делта се влива в залива Мобайл, и най-сетне в Мексиканския залив.

Спомням си, че първият ми истински контакт с октопод

беше вероятно на пет-шест годишна възраст.

Бях в Залива, плувах и видях малко октоподче на дъното.

Протегнах се, вдигнах го и веднага

се оказах заслепен и впечатлен от неговата бързина, сила и пъргавост.

То разделяше пръстите ми и се движеше към опакото на дланта ми.

Не можех да пусна това изумително създание.

После то някак се успокои в дланите ми

и започна да се обагря в различни цветове,

просто пулсираше във всички тези цветове

и докато го гледах, някак пъхна пипалата си под себе си,

издигна се в сферична форма

и стана шоколадовокафяво, с две бели ивици.

Възкликнах: "Божичко!" Никога не бях виждал такова нещо през живота си!

Дивих се за миг, а после реших, че е време да го пусна,

затова го оставих.

Октоподът излезе от ръцете ми, а после направи най-проклетото нещо.

Приземи се върху чакъла на дъното

и - пуф! - изчезна! -

право пред очите ми.

Тогава, на шестгодишна възраст, разбрах,

че това е животно, за което искам да науча повече. Така и сторих.

Отидох в колеж и получих научна степен по морска зоология,

а после се преместих в Хавай и влязох в школа за следдипломна квалификация

в Хавайския университет.

Като студент в Хавай работех в аквариума в Уайкики.

Там имаше много големи аквариуми за риба,

но не бяха изложени много безгръбначни,

и като безгръбначен тип си помислих - ами,

просто ще отида на място и ще събирам тези чудесни животни,

за които съм учил като студент,

и ще ги донасям; изграждах сложни набори и ги излагах.

Рибите в аквариумите бяха прекрасни за гледане,

но всъщност не взаимодействаха с хората.

А октоподът го правеше.

Ако се приближиш до аквариум с октопод,

особено рано сутрин, когато все още няма никой,

октоподът се надига и те поглежда,

а ти си мислиш: "Той наистина ли гледа мен? Мен гледа!"

И се приближаваш към предната част на аквариума. Тогава осъзнаваш,

че всички тези животни имат различен характер.

Някои от тях си защитават територията.

Други се прокрадват в дъното на аквариума и изчезват в скалите.

А особено един, това изумително животно...

Отидох пред аквариума, а той просто ме зяпа.

Над очите му бяха излезли малки рогца.

И така, отидох право пред аквариума.

Бях на три или четири инча от предното стъкло.

А октоподът беше приседнал на един малък камък,

слезе от камъка и също дойде точно пред стъклото.

Така че гледах това животно от разстояние около шест-седем инча

и тогава всъщност можех да фокусирам от такова разстояние;

сега, когато си виждам пръстите размазано, разбирам, че тези дни отдавна са отминали.

Както и да е - ето ни там, взираме се един в друг,

а той се протяга и сграбчва шепа чакъл

и го хвърля в струята вода, вливаща се в аквариума

от филтрационната система,

и "чук-чук-чук!" - чакълът удря стъклото отпред и пада.

Той се протяга, взема друга шепа чакъл,

"чук-чук-чук!" - същата работа.

После вдига едно пипало. И аз вдигам ръка.

После вдига друго пипало. И аз вдигам друга ръка.

И тогава разбирам, че октоподът е спечелил надпреварата с ръце,

защото моите бяха свършили, а на него му оставаха още шест.

Но единственият начин да опиша онова, което виждах онзи ден,

беше, че този октопод си играеше,

което е доста изтънчено поведение за едно просто безгръбначно.

А около три години след началото на обучението ми

се случи нещо странно по пътя към офиса,

което всъщност промени хода на живота ми.

В аквариума дойде един човек. Историята е дълга, но по същество

той изпрати мен и двама мои приятели в южната част на Тихия океан,

за да събираме животни за него,

и като тръгвахме, ни даде две 16-милиметрови филмови камери.

Каза: "Заснемете филм за тази експедиция."

...е, добре, двама биолози да правят филм...

това ще е интересно.

Тръгнахме и го сторихме, заснехме филм,

който трябваше да бъде най-лошият филм,

правен някога в историята на филмовото дело.

Но беше фурор; толкова много се забавлявах.

И помня как в главата ми се включи пословична светлина,

помислих си: "Чакай малко,

може би мога да правя това постоянно.

Да, ще се захвана с филми."

Така че буквално се върнах от тази работа,

напуснах училище, захванах се с филмова практика

и просто никога не съм казвал на никого, че не знам какво правя.

Беше добро пътуване.

Но пък онова, което научих в училище, беше наистина от полза.

Ако снимаш филми за дивата природа

и вършиш полева работа по заснемане на животни,

особено поведение,

помага да имаш основа

за това кои са тези животни,

как действат и малко за поведението им.

Но наистина опознах октоподите

на място при работата по филми,

докато снимах филми с тях,

при което имаш възможност да прекарваш дълги периоди от време

с животните, да виждаш октоподите да са си октоподи

в океанските си домове.

Помня как предприех едно пътуване до Австралия,

ходих на един остров, наречен Едно Дърво.

И очевидно еволюцията се е случвала

с доста бърза скорост на Едно Дърво,

между момента, когато са му дали името, и момента, когато пристигнах,

защото съм сигурен, че имаше поне три дървета

на този остров, когато бяхме там.

Както и да е - едно дърво е разположено точно

до красив коралов риф.

Всъщност има канал на вълнение,

при който приливът се движи напред и назад, по два пъти дневно, доста бързо

и има красив риф,

много сложен риф с много животни,

включително много октоподи.

Не е уникално,

но със сигурност октоподите в Австралия

са майстори на камуфлажа.

Всъщност,

ето там има един.

Затова първото предизвикателство пред нас беше да ги откриваме,

а това наистина беше предизвикателство.

Но идеята е: бяхме там за един месец

и исках животните да се приспособят към нас.

Така че да можем да виждаме поведения, без да ги безпокоим.

Затова прекарахме първата седмица

най-вече в опити да се приближим възможно най-много,

всеки ден малко по-близо, малко по-близо, малко по-близо.

Разбираше се къде е границата - те ставаха дръпнати

и се оттегляш, връщаш се след няколко часа,

идваш след първата седмица и те ни игнорираха.

Беше като: "Не знам какво е това нещо, но то не е заплаха за мен."

Така че продължаваха да си вършат работата.

И от разстояние един фут наблюдавахме чифтосване,

ухажване и борба -

просто невероятно преживяване.

А една от най-фантастичните гледки,

които помня, или поне визуално,

беше поведение за събиране на храна.

Те имаха много различни техники,

които използваха за събиране на храна.

Но точно тази използваше зрение.

Виждаха коралова глава

може би на 10 фута разстояние

и започваха да се придвижват към тази коралова глава.

Не знам дали всъщност виждаха рак на нея, или си представяха, че може да има такъв,

но какъвто и да беше случаят, скачаха от дъното,

минаваха през водата и се приземяваха право върху тази коралова глава

и тогава паяжината между пипалата

напълно поглъщаше кораловата глава

и те ловуваха, плуваха за раци.

А щом раците докоснеха пипалото, край.

Винаги съм се чудил какво се случваше под тази паяжина.

Затова намерихме начин да открием.

И за пръв път успях да погледна този знаменит клюн в действие.

Беше фантастично.

Ако ще снимате много филми за определена група животни,

може да изберете такава, която е доста разпространена.

А октоподите са; те живеят във всички океани.

Освен това живеят надълбоко.

А не мога да кажа, че октоподите са отговорни

за моя наистина силен интерес

да се качвам в подводници и да слизам надълбоко,

но какъвто и да е случаят, това ми харесва.

Не прилича на нищо, което някога сте правили.

Ако наистина искате да се махнете от всичко

и да видите нещо, което никога не сте виждали,

да имате отлична възможност да видите нещо,

което никой никога не е виждал, качвайте се в подводница.

Покатерваш се вътре, запечатваш люка, включваш малко кислород,

пускаш един скрубер,

който отстранява въглеродния двуокис във въздуха, който дишаш, и те изхвърлят през борда.

Слизаш надолу. Няма никаква връзка с повърхността,

освен едно доста плахо радио.

А докато слизаш надолу, пералнята

на повърхността се успокоява.

Става тихо.

И започва да става наистина приятно.

А докато се спускаш, тази прекрасна, синя вода, в която си тръгнал,

отстъпва пред все по-тъмно и по-тъмно синьо.

Накрая става наситено тъмнолилаво,

а след две хиляди фута е мастиленочерно.

Вече си влязъл в царството

на общността от средните води.

Би могло да се изнесе цял разговор

за създанията, които живеят в средните води.

Достатъчно е обаче да се каже, що се отнася до мен,

че несъмнено най-странните модели

и ексцентрично поведение

се срещат при животните, които живеят в общността в средните води.

Но ще префучим право покрай този район,

този район, който включва около 95 процента

от жизненото пространство на нашата планета,

и ще отидем до средноокеанския хребет, който според мен е дори още по-изключителен.

Средноокеанският хребет е огромна планинска верига

с дължина 40 000 мили, която пълзи около цялото земно кълбо.

Това са големи планини с височина хиляди футове,

някои от които са десетки хиляди фута

и избиват над повърхността,

създавайки острови като Хавай.

А върхът на тази планинска верига

се разцепва, създавайки долина.

Като се гмурнеш в тази долина, ето къде се случва всичко,

защото буквално хиляди активни вулкани

изригват постоянно,

по целия този хребет, дълъг 40 000 мили.

А с раздалечаването на тези тектонични плочи

се издига магма, лава и запълва тези процепи.

И гледаш как се създава земя, нова земя

право пред очите ти.

А над върховете им има три до четири хиляди метра вода,

създаваща огромно налягане

и притискаща вода надолу през пукнатините към центъра на земята,

докато се удари в магмова камера,

където се нагрява до супер високи температури

и се насища изключително силно с минерали,

обръща течението си и започва да изригва обратно през повърхността

и се изхвърля от земята като гейзер в Йелоустоун.

Всъщност целият този район

прилича на националния парк Йелоустоун с всички екстри.

А тази гейзерна течност е с температура 600-700 градуса по Фаренхайт.

Околната вода е само два градуса над точката на замръзване.

Така че тя незабавно се охлажда

и вече не може да поддържа в суспенсия

целия материал, който е разтворила,

и се утаява, като формира черен дим.

А той оформя кули, комини,

които са високи 10, 20, 30 фута.

Покрай тези комини

трепка горещина и гъмжи от живот.

Навсякъде избликват горещи подводни извори

и комини, в които има тръбни червеи

с дължина осем до десет фута.

А от горната част на тези тръбни червеи

излизат тези красиви червени китки пера.

А сред оплетените тръбни червеи

живее цяла общност от животни,

скариди, риби, омари, раци,

миди и рояци антроподи,

които играят онази опасна игра

между попарващото горещо ей тук и леденостуденото.

И цялата тази екосистема

дори не е била позната

допреди около 33 години.

Напълно преобърнала науката.

Накарала учените да премислят

къде всъщност може да е започнал животът на земята.

Преди откритието на тези отвори

се е смятало, че целият живот на земята, ключът към живота на земята

е слънцето и фотосинтезата,

но там долу няма слънце,

няма фотосинтеза.

Там долу всичко се движи от хемосинтетична среда

и всичко е толкова ефимерно.

Може да се заснеме

този невероятен хидротермален отвор,

за който човек си мисли, че трябва да е на друга планета.

Изумително е, като си помислиш, че това всъщност е на земята.

Прилича на извънземни в извънземна среда.

Но се връщаш при същия този отвор осем години по-късно,

и той може да е напълно мъртъв.

Няма гореща вода.

Всичките животни ги няма, мъртви са.

А комините са си още там

и създават наистина приятен призрачен град,

тайнствен, зловещ призрачен град,

но по същество лишен от животни, разбира се.

А 10 мили по хребета...

Шшшшшш! Ето друг вулкан.

И се е формирала цяла нова общност на хидротермален отвор.

Този вид живот и смърт на общности при хидротермални отвори

се случва на всеки 30-40 години

по целия хребет.

И тази ефимерна природа

на общността на хидротермалния отвор

всъщност не е различна от някои

от районите, които съм виждал

при 35 години пътувания и снимане на филми.

Когато отидеш да заснемеш някоя приятна поредица при залив

и се връщаш, у дома съм

и си мисля: "Така, какво да видя.

А, знам къде може да снимам това.

Има един красив залив, с много меки корали и стоматоподи."

Появяваш се там, а той е мъртъв.

Няма корали, обрасъл е с водорасли и водна леща.

Мислиш си: "Ама какво се е случило?"

Обръщаш се,

а зад теб има склон с разрастващ се квартал

и булдозери тласкат купчини пръст напред-назад.

А ей там

има игрище за голф.

И това е в тропиците.

Тук вали като из ведро.

Така че тази дъждовна вода се стича по склона,

носейки със себе си утайки от строителната площадка,

задушава коралите и ги убива.

А изкуствени торове и пестициди

се стичат в залива от игрището за голф.

Пестицидите избиват всички ларви и малки животинчета,

торовете създават прекрасен цъфтеж на планктона.

И оттам водната леща.

Но насърчителното е, че съм виждал и точно обратното.

Бил съм в един доста замърсен залив.

Поглеждам го, просто възкликвам: "Уф!"

и отивам да работя от другата страна на острова.

Връщам се след пет години

и същият този залив вече е невероятен. Прекрасен е.

Има живи корали, риба навсякъде,

кристално чиста вода, и се чудиш: "Как се е случило това?"

Е, онова, което се е случило,

е, че местната общност се е съживила.

Те осъзнали какво се случва на склона и го прекратили,

вкарали законите в действие и започнали да изискват разрешения

за извършване на отговорно строителство

и поддържане на игрището за голф

и спрели стичането на утайките в залива,

спрели вливането на химикалите в залива

и заливът се възстановил.

Океанът има изумителна способност

да се възстановява, стига само да го оставим на мира.

Мисля, че Маргарет Мийд

го е казала най-добре.

Тя казва, че една малка група мислещи хора

би могла да спаси света.

Наистина, това е единственото, което някога е успявало.

И една малка група мислещи хора

променила този залив.

Голям почитател съм на народните организации.

Бил съм на много лекции,

в чийто край неизбежно

един от първите възникнали въпроси е:

"Но какво мога да направя аз?

Аз съм индивид. Аз съм едно лице.

А тези проблеми са толкова големи и глобални, че е просто съкрушително."

Доста резонен въпрос.

Моят отговор на това е - не гледайте

големите, съкрушителни проблеми на света.

Погледнете в собствения си заден двор.

Всъщност, погледнете в сърцето си.

За какво наистина ви е грижа, което да не е там, където живеете.

И го оправете.

Създайте изцелителна зона в квартала си

и насърчавайте други да правят същото.

И може би тези изцелителни зони могат да поръсят картата,

малки точици по картата.

Всъщност начинът, по който можем да комуникираме днес,

при което в Аляска веднага научават какво става в Китай,

кивитата еди-какво си, а в Англия се опитват да...

И всеки говори с всеки друг.

Вече не са изолирани точки върху карта,

а мрежа, която сме създали.

И може би теи изцелителни зони могат да започнат да се разрастват

и вероятно дори да се застъпват, и могат да се случват хубави неща.

Ето как отговарям на този въпрос.

Гледайте в собствения си заден двор - всъщност, гледайте в огледалото.

Какво можете да сторите, което да е по-отговорно

от онова, което правите сега?

Направете го. И пуснете мълвата.

Животните от общностите в пукнатините

всъщност не могат да сторят много

за живота и смъртта,

случващи се там, където живеят, но ние тук горе можем.

На теория сме мислещи, рационални човешки същества.

И можем да правим промени в поведението си,

които ще повлияят на околната среда и ще я засегнат,

както онези хора промениха здравето на онзи залив.

Желанието на Силвия по повод Наградата ТЕД

беше да ни помоли настоятелно да сторим, каквото можем,

всичко, което можем,

да оставим настрана не дреболиите,

а значителните простори

океан за опазване,

както ги нарича тя, "места на надежда".

А аз приветствам това. Гръмко приветствам това.

И се надявам, че някои от тези "места на надежда"

може да са в дълбокия океан -

район, който исторически

е бил сериозно пренебрегван, ако не и да е злоупотребявано с него...

идва ми наум терминът "дълбочина шест".

Ако е твърде голямо или твърде токсично за сметище,

значи е "дълбочина шест".

Надявам се да можем също да запазим

някои от тези "места на надеждата" в дълбокото море.

Аз нямам желание,

но със сигурност мога да кажа,

че ще направя всичко, което мога,

за да подкрепя желанието на Силвия Ърл.

Това и правя.

Много благодаря. (Аплодисменти)