Ода за ревността

Какво е ревността? Коя е нейната движеща сила и защо тайно я обичаме? Нито едно проучване до сега не е успяло да улови нейната "самота, продължителност и мрачна тръпка" - освен художествената литература - твърди Парул Сегал. В това красноречиво размишление, тя прелиства страници от литературата, за да покаже как ревността не е твърде различна от търсенето на знание.

Когато бях на осем

в класа ни дойде нова ученичка

и тя беше толкова впечатляваща,

новите ученички сякаш винаги са такива.

Тя имаше огромни количества лъскава коса

и прекрасна малка кутия за моливи,

беше много силна със столиците на държавите,

просто страхотна по правопис.

И аз направо се вкисвах от ревност тази година,

докато не скроих подлия си план.

И така един ден останах до късно след училище,

доста по-късно, спотайвайки се в дамската тоалетна.

Когато на хоризонта нямаше никой, излязох,

промъкнах се в класната стая,

и взех дневника от бюрото на учителя.

И тогава го направих.

Поиграх си с оценките на моята съпреница,

само малко, само понижих някои от шестиците.

Всичките шестици. (Смях)

И тъкмо бях готова да върна дневника обратно в чекмеджето,

когато - какво да видя - някои от останалите ми съученици

също имаха ужасяващо добри оценки.

Така че, в пристъп на ярост,

поправих оценките на всички,

не с много въображение.

Написах на всички по един ред четворки,

а на себе си - ред шестици,

просто понеже нали така и така бях там...

Все още съм озадачена от поведението си.

Не разбирам от къде ми дойде тази идея.

Не разбирам защо толкова много ми хареса.

Почувствах се страхотно.

Не знам защо така и не ме хванаха.

Искам да кажа, толкова беше очевидно.

Така и не ме хванаха.

Но най-вече ме озадачава

защо ме притесняваше толкова много,

че това момиченце, това малко момиченце,

беше толкова добро в правописа?

Завистта ме озадачава.

Толкова e загадъчна и толкова широко разпространена.

Знаем, че бебетата страдат от ревност.

Знаем, че и приматите я изпитват. Всъщност синигерите са много податливи.

Знаем, че ревността е причина номер едно за

съпружеско убийство в Съединетите Щати.

И въпреки това до сега не съм чела проучване,

което да анализира самотата,

продължителността или мрачната тръпка на равността.

За тези теми трябва да се обърнем към художествената литература,

защото романът е лабораторията,

която изследва ревността

във всичките ѝ форми.

Всъщност, не знам дали би било преувеличено да твърдим,

че ако я нямаше ревността

нямаше изобщо да има литература?

Ако я нямаше Хубавата Елена нямаше да има "Одисея"

Без ревнивия султан, нямаше да има "Приказки от хиляда и една нощ".

Нито Шекспир.

Оставаме без задължителната гимназиална литература,

защото губим "Врява и безумство",

губим "Гетсби", "И слънцето изгрява",

губим "Мадам Бовари", "Ана Каренина" .

Ако я нямаше ревността, нямаше да има Пруст.

Знам че е модерно да се твърди, че Пруст

има отговор за всичко,

но в случая с ревността,

това наистина е така.

Тази година е стогодишнината от неговия шедьовър, "В търсене на изгубеното време"

и това е най-задълбоченото изследване на сексуалната ревност

и обикновенното съперничество, моята специалност,

което можем да искаме. (Смях)

Когато мислим за Пруст, се сещаме за

сантименталните моменти, нали така?

Мислим за малко момче, което се опитва да заспи.

Мислим за бисквитка "Мадлен", потопена в лавандулов чай.

Забравяме колко сурова е гледната му точка.

Забравяме колко е безмилостен.

За тези книги Вирджиния Улф казва,

че са здрави като катгът (струна).

Не знам какво е катгът,

но нека предположим, че е нещо страхотно.

Да видим защо така си подхождат,

романът и ревността, ревността и Пруст.

Дали не е нещо очевидно, като например че ревността,

която се свежда до личност, желание, препятствие,

е толкова добра основа за разказ?

Не знам. Мисля че е заради болезнената искренност,

защото нека се замислим какво се случва,

когато изпитваме завист.

Когато сме ревниви разказваме история сами на себе си.

Разкаваме си история за животите на другите,

и тези истории ни карат да се чувстваме ужасно,

защото те са създадени, за да ни карат да се чувстваме ужасно.

Бидейки едновременно разказвач и публика,

ние знаем точно кои подробности да включим,

за да забием ножа. Нали така?

Ревността ни прави писатели-любители,

и това е нещо което Пруст осъзнава.

В първият том от поредицата,

"На път към Суан",

Суан, един от главните герои,

си мисли за това колко е щастлив с любовницата си

и колко тя е добра в леглото,

и изведнъж, в рамките на няколко изречения,

и това са прустовски изречения,

дълги като реки,

но в рамките на няколко изречения,

той изведнъж осъзнава с отвращение,

"Чакай малко, нещата, които обичам в тази жена,

и някой друг би обичал.

Всичко, което тя прави, което ми носи удоволствие,

би могло да носи удоволствие и на друг,

може би дори точно в този момент."

И това е историята, която той започва да разказва на себе си,

и от тогава нататък, Пруст пише как

всяко ново очарование, което Суан забялязва в любовницата си,

той добавял в "колекцията от инструменти

в личната си зала за изтезания" .

Суан и Пруст, трябва да признаем,

са били пословично ревниви.

Знаете ли, че партньорите на Пруст трябвало да напуснат

страната ако искали да се разделят с него.

Но не е нужно да бъдем толкова ревниви,

за да признаем, че не е лесно. Нали така?

Ревността е изтощителна.

Тя е гладна емоция. Трябва да бъде хранена.

И какво обича ревността?

Ревността обича информация.

Ревността обича подробности.

Ревността обича огромните количества лъскава коса,

прекрасната малка кутия за моливи,

Ревността обича снимки.

За това Инстаграм е такъв успех. (Смях)

Пруст всъщност свързва научния език и ревността.

Когато Суан е във вихъра на своята ревност

и изведнъж подслушва през врати

и подкупва слугите на любовницата си,

той защитава това поведение.

Казва "Виж, знам, че намирате това за отвратително,

но то не е по-различно

от тълкуването на някой древен текст

или наблюдаването на накой паметник".

Той казва - "Това са научни разследвания,

с истинска интелектуална стойност".

Пруст се опитва да ни покаже, че ревността

е непоносима и ни кара да изглеждаме абсурдно,

но в своята същност тя е търсене на знание,

стремеж към истината, болезнената истина,

и всъщност, що се отнася до Пруст,

колкото по-болезнена е истината, толкова по-дорбе.

Скръб, унижение, загуба:

Това са пътищата към мъдростта за Пруст.

Той казва - "Жена, от която имаме нужда,

която ни кара да страдаме, предизвиква у нас

многообразие от чувства, далеч по-дълбоки и жизнено важни,

от колкото гениален мъж, който ни интересува".

Дали Пруст ни съветва да търсим жестоки жени?

Не. Мисля, че той иска да каже,

че ревността ни разкрива пред самите нас.

Има ли друга такава емоция, която да ни отваря

по този специфичен начин?

Дали някоя друга емоция разкрива

нашата агресия, грозна амбиция

и чувството ни за право?

Дали някоя друга емоция ни учи да наблюдаваме

с такава особена интензивност?

Фройд ще пише за това по-късно.

Един ден Фройд бива посетен от

разтревожен млад мъж, разкъсван

от мисълта, че жена му му изневерява.

И Фройд казва, че има нещо странно в този мъж,

защото той не обръща внимание на нещата, които неговата жена прави.

Защото тя е невинна; всеки го знае.

Бедното създание

е под подозрение без причина.

Но той наблюдава нещата, които жена му прави

без да забележи неволните й действия.

Дали не се усмихва прекалено,

дали не се е сблъскала случайно с някой мъж?

[Фройд] казва че този мъж се превръща в

пазач на несъзнателните действия на жена си.

Романът е много добър в това.

Романът много добре описва как ревността

ни учи да наблюдаваме задълбочено, но неточно.

Всъщност, колкото по-силно ревниви сме,

толкова повече се превръщаме в жители на фантазията.

И за това, струва ми се, ревността не само

ни провокира да правим жестоки неща

или незаконни неща.

Ревността ни кара да действаме

по много изобретателен начин.

Сещам се за себе си на осем, признавам си,

но също така се сещам за една история, която чух по новините.

52-годишна жена от Мичигън била хваната

да създава фалшив Фейсбук профил,

от който изпращала долни, отвратителни съобщения

на себе си в продължение на година.

За година. За цяла година.

Опитвала се да набеди

новата приятелка на бившето си гадже,

и трябва да призная, че когато чух това,

аз просто реагирах с възхищение.

(Смях)

Защото, нека погледнем реалистично.

Каква огромна, ако не на място, изобретателност. Нали така?

Това е като извадено от роман.

Това е като от роман на Патриша Хайсмит.

Хайсмит е моя лична любимка.

Тя е от най-блестящите и странни жени в американската литература.

Тя е автор на " Непознати във влака"

и " Талантливият Мистър Рипли",

книги изцяло посветени на ревността,

тя замъглява умовете ни

и веднъж влезли в нейната сфера, в царството на ревността

границата между това което е и това което би могло да бъде,

може да бъде премината за миг.

Например нейният най-известен герой - Том Рипли.

Том Рипли започва от това да иска теб,

или това което имаш,

и достига до това да бъде теб и онова, което някога си имал

и тогава ти си под дъските на пода,

той отговаря на името ти,

носи пръстените ти

и изпразва банковата ти сметка.

Това е един начин.

Но какво да правим? Не можем да правим като Том Рипли.

Аз не мога да напиша четворки на целия свят,

колкото и да ми се иска, в някои дни.

И е жалко, защото живеем в завистливи времена.

Във времена на ревност.

Нали всички сме добри жители на социалните медии,

където валутата е завист.

Дали романът ни показва изхода? Не съм сигурна.

Нека да постъпим както героите, когато не са сигурни,

когато имат пред себе си загадка.

Нека отидем на Бейкър Стрийт 221 Б

и да потърсим Шерлок Холмс.

Когато хората мислят за Холмс,

те се сещат за неговия враг Професор Мориарти, нали

този престъпен гений.

Но аз винаги съм предпочитала [инспектор] Лестрад,

началника на Скотланд Ярд,

който отчаяно има нужда от Холмс,

нуждае се от гения на Холмс, но го презира.

О, толкова ми е познато.

И така, Лестрад се нуждае от помощта му, презира го,

и кипи от огорчение.

Но в процеса на взаимна работа, нещо започва да се променя,

и накрая, в "Шестте бюста на Наполеон",

след като Холмс влиза и зашеметява всички с отговора на загадката,

Лестрад се обръща към Холмс и казва,

"Ние не ви завиждаме, Господин Холмс.

Гордеем се с Вас."

И казва, че няма нито един човек в Скотланд Ярд,

който не би стиснал ръката на Шерлок Холмс.

Това е един от редките случаи, когато виждаме Холмс трогнат

и аз намирам тази сцена много трогателна,

но също така много загадъчна.

Тя като че ли разглежда ревността

не като емоционален проблем, а като геометричен.

В един момент Холмс е срещу Лестрад,

в следващия те са от една и съща страна.

Изведнъж Лестрад си позволява

да се възхити на ума, който до сега е презирал.

Но дали може да бъде толкова просто?

Дали ревността би могла да бъде просто въпрос на геометрия,

да зависи от това къде си позволяваме да застанем,

по отношение на другите.

Ами, тогава може би нямаше да се налага да презираме

нечии високи постижения.

Бихме могли да се присъединим към тях.

Но аз харесвам планове за непредвидени ситуации.

За това, докато чакаме това да се случи,

нека си припомним, че имаме литературата за утеха.

Художествената литература разгадава ревността.

Тя я опитомява,

кани я на масата.

И забележете кого събира:

милия Лестрад, ужасяващия Том Рипли,

побъркания Суон и самият Марсел Пруст.

В прекрасна компания сме.

Благодаря.

(Аплодисменти)