Джонатан Хайд: За религията, еволюцията и екстаза от преодоляването на егото

Психологът Джонатан Хайд задава прост, но труден въпрос: защо търсим как да преодолеем егото си? Защо се опитваме да изгубим себе си? Разяснявайки науката за еволюция чрез групов подбор, Джонатан предлага провокативен отговор.

Имам един въпрос:

Религиозни ли сте?

Вдигнете ръка

ако се считате за религиозен човек.

Я да видим, бих казал около 3 или 4 процента.

Не знаех, че има толкова вярващи на TED конференция.

(Смях)

Добре, още един въпрос:

Считате ли се за духовни

в какъвто и да е смисъл или форма? Вдигнете ръка.

Добре, повечето сте.

Днес ще говоря

за една от главните причини

по-голяма част от хората да се считат

за духовни в някакъв смисъл или форма.

Ще говоря за преодоляването на егото.

Важна част от човешката природа е,

че понякога егото просто изчезва.

Когато това стане,

усещането предизвиква екстаз

и прибягваме до метафори,

за да опишем тези усещания.

Казваме, че сме извисени

или издигнати.

Наистина е трудно да си представим нещо толкова абстрактно

без конкретна метафора.

Затова сега ще ви предложа една.

Мислете си за съзнанието като къща с много стаи,

в повечето от които сте влизали.

Ала понякога, сякаш от нищото,

се появява врата,

зад която има стълбище.

Изкачваме стълбището

и съзнанието ни се променя.

През 1902 година

великият американски психолог Уилям Джеймс

е описал разнообразието от религиозни преживявания.

Изследвал е всякакви случаи.

Цитирал е думите на различни хора,

които са имали ред такива преживявания.

Най-много ме развълнува

това на младеж с името Стивън Брадли,

който твърди, че през 1820 година е срещнал Иисус.

Ето какво е казал Брадли:

(Музика)

"Помислих, че виждам Спасителя в човешки образ

за около секунда в стаята

с разтворени ръце,

каза ми "Ела."

На следващия ден ликувах от вълнение.

Бях толкова щастлив, че казах, че искам да умра.

Светът нямаше място в обичта ми.

Преди тази случка

бях много егоистичен и самоуверен.

Но сега желаех благото на цялото човечество

и, с разбиращо сърце,

да простя на най-заклетите си врагове."

Забележете как

дребното, морално его на Брадли

просто умира, изкачвайки стълбите.

И на това високо ниво

той става обичащ и прощаващ.

Религиите по света са открили толкова много начини

да помогнат на хората да изкачат стълбището.

Някои затварят егото с медитация.

Други използват халюциногенни наркотици.

Това е от ацтекски свитък от 16-ти век,

показващ мъж, който яде псилоцибинна гъба

и в същия момент бива издърпван към стълбите от бог.

Други използват танцуване, въртене и кръгови движения,

помагайки за преодоляването на егото.

Но нямате нужда от религия, за да се качите по стълбището.

Много хора успяват да се издигнат над егото си в природата.

Други - на рейв партита.

Но ето и най-странния метод:

войната.

Толкова много книги за войната казват едно и също -

че нищо не сближава хората така,

както войната.

И че сближаването им отваря възможността

за необикновени над-его преживявания.

Ще ви пусна откъс от една книга

от Глен Грей.

Грей е бил американски войник през Втората световна война.

След войната интервюира много войници

и пише за преживяванията им по време на битка.

Ето един важен откъс,

в който е описано стълбището.

(Видео) Глен Грей: Много ветерани признават, че усещането

от общото усилие в битка

е било кулминацията в живота им.

"Аз" неусетно става "ние",

"моето" се превръща в "нашето"

и личните вярвания

губят централната си роля.

Смятам, че причината е

усещането за безсмъртие

и това прави саможертвата в тези моменти

относително лесна.

Ще падна, но няма да умра,

защото истинската ми същност продължава

и живее в другарите ми,

за които дадох своя живот.

Дж.Н: Общото между тези случаи е,

че егото се намалява или изчезва

и усещането е наистина добро,

несравнимо с нищо, което чувстваме в нормалния си живот.

Усещането е извисяващо.

Идеята, че се издигаме, е централна

за големия френски социолог Емил Дюркем.

Той дори ни нарича Хомо дуплекс,

човек на две нива.

Долното ниво нарича светско.

Светско е обратното на свято.

Означава обикновен или често срещан.

А в обикновения си живот съществуваме като индивиди.

Искаме да задоволяваме собствените си желания.

Преследваме личните си цели.

Но понякога се случва нещо,

което предизвиква промяна.

Индивидите се обединяват

в отбор, движение или нация,

която е много повече от сбора на частите си.

Дюркем нарича това ниво свято,

защото е вярвал, че функцията на религията

е била да обединява хората в групи,

в морални общности.

Дюркем вярвал, че всичко, което ни обединява,

се нуждае от малко святост.

И щом хората се обединят

около свят обект или ценност,

ще бъдат отбор и ще се борят, за да го защитят.

Дюркем пише за множество

от силни общи емоции,

които постигат чудото "от многото - единствен",

създаването на група от индивиди.

Помислете за общата радост във Великобритания

в деня, когато приключва Втората световна война.

Помислете за общия гняв на площада Тахрир,

който свали от власт диктатор.

Помислете и за общата скръб

в САЩ, която всички изпитахме

и която ни сближи след събитията

от 11-ти септември.

Нека обобщя през какво минахме.

Твърдя, че способността за преодоляване на егото

е част от човешката природа.

Използвам метафората

за стълбище в съзнанието.

Казвам, че сме Хомо дуплекс

и че това стълбище ни води от светското

към святото ниво.

Когато изкачваме това стълбище,

собствените ни интереси се разпадат,

ставаме много по-малко користни

и се чувстваме по-добри, по-благородни

и някак възвишени.

Ето най-трудния въпрос

за социални учени като мен:

Дали това стълбище

е характеристика на еволюцията ни?

Дали е резултат от естествения подбор

като ръцете ни?

Или е грешка в системата -

цялата история с религиите се случва

когато нещо се обърка в мозъка -

получаваш удар и следва религиозно преживяване -

някаква грешка ли е?

Доста учени, изучаващи религията, са приели този възглед.

Новите атеисти, например,

твърдят, че религията е сбор от идеи,

нещо като паразитни идеи,

които се настаняват в съзнанието ни

и ни карат да правим всякакви религиозни неща,

самоунищожителни неща, като самоубийствените атентати.

А, в крайна сметка,

как може да ни е от полза

да изгубим себе си?

Как допринася за адаптивноста

на който и да е организъм

загърбването на собствените интереси?

Нека ви покажа.

В "Произход на човека"

Чарлз Дарвин е изписал доста

за еволюцията на морала -

откъде произлиза, за какво служи.

Забелязва, че много от добродетелите ни

са малко съществени за нас,

но са много съществени за групите ни.

Дал е пример със сценарий,

в който две племена

осъществяват връзка и се съревновават.

Казал е, че "ако едното племе включва

голям брой смели, съчувстващи

и верни членове,

които са винаги готови да си помагат и да се защитават,

това племе ще успее повече

и ще завладее другото."

Дарвин продължава: "Егоистичните и конфликтни хора

няма да се впишат,

а без съгласуване

нищо не се постига."

С други думи,

Чарлз Дарвин вярвал

в груповия подбор.

Тази идея предизвиква спорове през последните 40 години,

но ще се завърне успешно тази година,

особено когато през април излезе книгата на Едуард Уилсън,

която убедително описва

как ние и още няколко вида

сме резултат от групов подбор.

Но най-добрият начин да мислите за това

е подбор на много нива.

Погледнете го така:

Съперничество има в групите и между групите.

Ето една група гребци от колеж.

Вътре в отбора

има съперничество.

Момчетата се състезават един с друг.

Най-бавните, най-слабите гребци, ще отпаднат от отбора.

Само някои ще продължат нагоре.

Може би един ще стигне до Олимпийските игри.

Така вътре в отбора

личните им интереси се пресичат.

И понякога ще е от полза

за някой от гребците

да саботира останалите.

Може да злослови за основния си съперник

пред треньора.

Но докато това се случва

в лодката,

между лодките има състезание.

И щом сложиш тези момчета в една лодка, която се състезава се с друга,

те нямат друг избор, освен да си помагат,

защото всички са в същата лодка.

Могат да спечелят само

ако гребат като отбор.

Звучи клиширано,

но това е дълбока истина за еволюцията.

Основният довод срещу груповия подбор

винаги е бил:

ами да, звучи приятно да имаме група от помагащи си,

но щом се появи такава група,

ще бъде превзета от паразити -

индивиди, които се възползват от труда на другите.

Нека ви покажа.

Да допуснем, че имаме група малки организми -

може да са бактерии, хамстери - няма значение.

Да допуснем, че малката група са еволюирали към сътрудничество.

Това е чудесно. Ядат, защитават се,

работят заедно, трупат блага.

И, както ще видите в симулацията,

при взаимодействието си трупат точки, сякаш растат

и когато удвоят размера си, ще видите как се делят -

така се размножават и популацията расте.

Но да допуснем, че един от тях мутира.

Появява се мутация в гена

и един от тях мутира към егоистично поведение.

Използва останалите.

И когато зелен си взаимодества със син,

зеленият става по-голям, а синият - по-малък.

Ето какво става.

Започваме само с един зелен,

при взаимодействието с останалите

той трупа блага, точки, храна.

Скоро сътрудничещите са съсипани.

Паразитите са ги превзели.

Ако една група не може да реши проблема с паразитите,

не може да извлече ползите от съдействието

и груповият подбор не може да започне.

Но има решения за този проблем.

Не е чак толкова голям.

Всъщност, природата го е решавала много пъти.

И любимото й решение е

да сложи всички в една лодка.

Например, защо митохондрията

във всяка клетка

има собствено ДНК,

напълно отделно от това на ядрото?

Защото са били

отделни самостоятелни бактерии,

които са се свързали

и са станали суперорганизъм.

Не знаем как точно - може би единият е погълнал другия,

но щом веднъж са се обвили с мембрана,

щом заедно са били в тази мембрана,

породеното от благата разпределяне на труда,

всичко, създадено от това съдействие,

се задържа в мембраната

и така се ражда суперорганизъм.

Нека повторим симулацията,

като поставим един от тези суперорганизми

в популация от паразити, вредители, хитреци

и да видим какво става.

Суперорганизмът може да вземе каквото си иска.

Толкова е голям, силен и ефективен,

че може да вземе ресурси

от зелените, вредителите, хитреците.

Скоро цялата популация

се състои само от тези нови суперорганизми.

Показах ви нещо,

което се нарича значителна промяна

в еволюционната история.

Законите на Дарвин не се променят,

но се появява нов играч на терена

и нещата изглеждат по-различно.

Тази промяна не е природен прецедент,

случил се с някаква бактерия.

Случила се е отново

преди около 120 или 140 млн. години,

когато група самостоятелни оси

започнали да създават прости,

примитивни гнезда или кошери.

Попаднали в един и същ кошер,

осите можели единствено да си съдействат,

защото скоро влизали в конкуренция

с други кошери.

И най-сплотените кошери печелели,

точно както Дарвин описва.

Тези ранни оси

дали начало на пчелите и мравките,

които покрили света

и променили биосферата.

Случило се е отново,

още по-зрелищно

през последните половин милион години,

когато предците ни

станали културни същества -

обединили се около ядро или около огън,

разпределили труда,

рисували телата си, говорели свой диалект,

и започнали да се кланят на свои богове.

Попаднали в едно и също племе,

задържали ползите от съдействието вътре в него.

И отключили най-голямата сила,

позната на тази планета -

тази на човешкото сътрудничество.

Сила, която гради

и разрушава.

Човешките групи изобщо не са така сплотени

като пчелните кошери.

Може да изглеждат като кошери на моменти,

но обикновено клонят към разпад.

Не се конкурираме с други групи като пчелите или мравките.

Всъщност, често се случва,

както сме виждали в много от Арабските протести,

това групиране да е на религиозна основа.

И все пак, когато хората се съберат

и се обединят в движение,

могат да повдигнат планини.

Погледнете тези снимки на хора.

Смятате ли, че са там

заради собствените си интереси?

Или следват интересите на общността,

което значи да изгубят себе си

и да станат просто част от цялото?

Това беше моето слово, представено

по стандартния начин на TED.

Сега ще кажа всичко отново

в три минути,

поднесено по-всеобхватно.

(Музика)

(Видео) Джонотан Найд: Ние, хората имаме най-различни

религиозни преживявания,

както Уилям Джеймс описва.

Едно от най-честите е изкачване на тайно стълбище

и изгубване на егото.

Стълбището ни издига

от обикновения, светски живот

към преживявания на святост

или дълбока свързаност.

Ние сме Хомо дуплекс,

както Дюркем обяснява.

Хомо дуплекс, защото сме еволюирали

чрез подбор на няколко нива,

както твърди Дарвин.

Не съм сигурен дали стълбището е адаптация

или грешка в системата,

но ако е адаптация,

изводите са изключителни.

Ако е адаптация,

сме еволюирали да бъдем религиозни.

Не казвам, че сме еволюирали

да участваме в големи организирани религии.

Те са тук отскоро.

Казвам, че сме еволюирали

да виждаме всичко свято около нас

и да се свързваме с другите в отбори,

да се обединяваме около святи обекти,

хора и идеи.

Затова политиката е племенна.

Отчасти е светска, отчасти користна,

но политиката е и свята.

При нея се свързваш с другите,

за да следваш морални идеи.

Води се вечната борба между добро и зло

и вярваме, че сме на страната на добрите.

И най-важното -

ако стълбището е истинско,

обяснява непрекъснато нарастващото

недоволство в модерния живот.

Защото хората донякъде са

групови същества, като пчелите.

Изхвърчали сме от кошера по време на Просвещението.

Разбили сме старите модели

и сме освободили угнетените.

Отприщили сме креативност, променила Земята

и сме натрупали огромни богатства и комфорт.

Днес летим като самостоятелни пчели,

радващи се на свободата си.

Но понякога се чудим:

Това ли е всичко?

Какво да направя с живота си?

Какво липсва?

Липсва това, че сме Хомо дуплекс,

но модерното, светско общество е създадено

да задоволява ниските, светски нужни.

Тук долу наистина е удобно.

Ела, седни в домашното ми кино.

Голямо предизвикателство в модерния живот

е да открием стълбището всред хаоса

и да направим нещо добро, благородно,

веднъж изкачили се горе.

Такова желание имат студентите ми в университета във Вирджиния.

Всички искат да намерят кауза или призвание,

на които да се посветят.

Всички търсят стълбището си.

Това ми дава надежда,

защото хората не са само егоисти.

Повечето искат да преодолеят дребнавостта

и да станат част от нещо по-голямо.

Това обяснява страхотния резонанс

на следната проста метафора,

измислена преди около 400 години.

"Никой човек не е

отделен остров.

Всеки е част от континента,

част от цялото."

Благодаря ви.

(Аплодисменти)