Защо нашият коефициент на интелигентност е по-висок от този на бабите и дядовците ни?

Нарича се ефектът на Флин – фактът, че всяко поколение получава по-добри резултати на тестовете за интелигентност от предходното. Дали действително ставаме по-умни или просто мислим различно? В тази динамична разходка през когнитивната история на ХХ в., моралният философ Джеймс Флин предполага, че промените в начина ни на мислене водят до изненадващи (и невинаги положителни) последствия.

Ще се отправим на кратко пътешествие

през когнитивната история на XX в.,

защото през този век

се отбелязва радикална промяна
на човешкия ум.

Както знаете, автомобилите,
ползвани от хората през 1900 г.

се променят заради по-добрите пътища

и развитието на технологиите.

Нашият ум също се променя.

Наблюдаваме преход от хора,
изправени пред конкретния свят

и анализиращи света основно от гледна точка

на ползите им от него,

към хора, изправени
пред изключително сложен свят,

в който се е наложило да развием

нови познавателни навици, нови навици на ума.

Те обхващат действия като

обличането на този конкретен свят
в класификации,

въвеждане на абстракции,
които се оптиваме да направим

логически съгласувани,

както и вземане на хипотетичното на сериозно,

т.е. питаме се какво можеше да стане

вместо какво е.

Забелязах тази радикална промяна в резултат на

внушителното повишаване на интелекта
с течение на времето

и то действително е внушително.

Т.е., отговаряме правилно не само
на още няколко въпроса

на тестовете за интелигетност.

Даваме правилни отговори
на много повече въпроси

с всяко следващо поколение

от времето на създаването им.

Действително, ако измерите интелигетността
на хората преди един век

спрямо съвременните норми,

техният среден коефициент на интелигетност (или IQ) би бил 70.

Ако измерите нашия резултат
спрямо техните норми,

нашето IQ би било средно 130.

Тези резултати повдигат множество въпроси.

Били ли са нашите преки прародители

на ръба на умствената изостаналост?

Защото резултат 70 обикновено се смята за показател за умствена изостаналост.

Или нима ние сме на прага на надареността?

Защото резултат 130 е разделителната граница за надареност.

Бих искал да се опитам да защитя
трета алтернатива,

която обяснява фактите
много по-добре от останалите

и за да я представим в контекст,

нека си представим,
че на Земята каца марсианец

и открива разрушена цивилизация.

Марсианецът е археолог

и открива мишени,

които хората са използвали при стрелба.

Първоначално разглежда мишените от 1865 г.

и установява, че за една минута

само един куршум е попадал
в центъра на мишената.

След това установява, че през 1898 г.

хората са оцелвали центъра на мишената
с пет куршума в минута.

А около 1918 г. сто куршума
попадат в центъра на мишената.

Първоначално нашият археолог е объркан.

Би си казал: "Тези тестове са създадени

за проверка доколко хората са могли да държат ръката си стабилно,

колко е остро зрението им

и дали успяват да контролират оръжието си.

Как е било възможно
тези показатели да се подобрят

в толкова голяма степен?

Ествествено всички ние знаем отговора.

Ако марсианецът разгледа бойните полета,

ще види, че хората са имали само мускети

по време на Гражданската война

и че са ползвали магазинни пушки

по времето на Испано-американската войка,

а след това са разполагали с картечници

през Първата световна война.

С други думи, техниката

в ръцете на средностатистическия войник

е причината за точността, а не по-острото зрение

или стабилността на ръката.

Сега трябва да си представим
умствената артилерия,

която сме натрупали през тези сто години

и да имаме предвид,
че друг мислител ще ни помогне по този въпрос,

и това е Лурия.

Лурия изследва хората

на прага на научната епоха

и установява, че тези хора

не са склонни да класифицират конкретния свят.

Те предпочитат да го раздробят

на малки парченца, които могат да използват.

Установява, че не са склонни

да правят заключения за хипотетичното,

да размишляват за какво би могло да се случи,

както и че не се справят добре

с абстракциите или прилагането на логика
към тези абстракции.

Нека да цитирам част
от проведените от него интервюта.

Разговаря със старейшината на село

в провинциална Русия.

Характерно за хората през 1900 г.

е че посещават училище около четири години.

Лурия пита този човек

какво е общото между гаргите и рибите.

И човекът отговаря:
- Абсолютно нищо.

Мога да ям риба. Не мога да ям гарги.

Гаргата може да кълве рибата.

Рибата не може да направи нищо на гаргата.

И Лурия пита:
- Но не са ли и двете животни?

А човекът отговаря:
- Разбира се, че не.

Едното е риба.

Другото е птица.

В крайна сметка той се интересува

от това, което може да направи
с тези конкретни обекти.

След това Лурия разговаря с друг човек,

на когото казва:

- В Германия няма камили.

Хамбург е град в Германия.

Има ли камили в Хамбург?

И човекът отговаря:

- Ами, ако е достатъчно голям,
трябва да има камили.

И Лурия казва:
- Но какво се подразбира от моите думи?

Човекът отговаря:
- Ами, може би селото е малко

и няма място за камили.

С други думи той не е склонен
да разгледа въпроса

като нещо по-различно от конкретен проблем,

свикнал е камилите да живеят в селата

и не може изобщо да използва хипотетичното,

за да си зададе въпроса:
"Ами ако няма камили в Германия?".

Лурия провежда и трето интервю

с въпрос за Северния полюс.

Лурия казва:
- На Северния полюс винаги има сняг.

Там, където винаги има сняг, мечките са бели.

Какъв е цветът на мечките на Северния полюс?

И отговорът е:
- Този въпрос

може да бъде решен със свидетелски показания.

Ако дойде мърдец от Северния полюс

и ми каже, че мечките са бели,

може би ще му повярвам,

но всички мечки, които съм виждал, са кафяви.

Виждате отново, че този човек отказва

да премине отвъд конкретния свят

и да го анализира през всекидневния си опит,

като за този човек е важен

цветът на мечките –

защото тези хора ловуват мечки.

Нямат желание да бъдат въвлечени
в подобни размишления.

Един от тях казва на Лурия:

- Как можем да решаваме въпроси,
които не са реални проблеми?

Нито един от тези проблеми не е реален.

Как можем да ги решим?

И така, трите категории –

класифициране,

използване на логиката
по отношение на абстракциите,

вземане на хипотетичното на сериозно –

какво е отражението им в реалния свят

извън лабораторията?

Нека да ви дам няколко нагледни примера.

Първо, почти всички ние днес
завършваме средно образование.

Т.е. направен е преход от четири до
осемгодишно обучение

към 12-годишно формално образование,

като 52 процента от американците

преминават и през някаква форма
на висше образование.

Така не само учим по-дълго,

но и голяма част от образованието е
с научна насоченост,

като не можете да се занимавате с наука без да можете да класифицирате света.

Не може да се занимавате с наука
без да създавате хипотези.

Не можете да се занимавате с наука
без да бъде логично последователна.

Отбелязваме промяна дори в началното училище.

През 1910 г. се анализират изпитите,

положени от 14-годишните в щата Охайо

и се установява, че изпитите обхващат

само социално значима конкретна информация.

Сред въпросите има такива като:

кои са столиците на 44 или 45-те щата,

които съществуват по това време?

Анализът на изпитите

в щата Охайо през 1990 г. показва, че

обхващат само абстрактни въпроси.

Например:

"Защо най-големият град в щата
рядко е неговата столица?".

От вас се очаква да мислите така:

управлението на щатската законодателна власт се извършва от селските райони,

а те ненавиждат големия град,

затова за столица се избира не голям град,

а окръжен център.

Затова се избира Олбани вместо Ню Йорк.

Харисбърг вместо Филаделфия.

И т.н.

Виждаме промяна
на общата насока на образованието.

Образоваме хората така,
че да вземат хипотетичното на сериозно,

да използват абстракции
и да ги свързват логически.

Какво се случва с професиите?

През 1900 г. три процента от американците

упражняват интелектуални професии.

Едва три процента от хората са адвокати,
лекари или учители.

Днес 35 процента от американците

упражняват интелектуални професии,

не само традиционни професии като адвокат,

лекар, учен или преподавател,

но и много, много подпрофесии,

например техник или

програмист.

Можество професии днес
изискват интелектуални усилия.

Можем да се справим с изискванията на работата

в съвременния свят
само ако сме много по-гъвкави

в когнитивен план.

Така не само има много повече хора

в интелектуалните професии.

Професиите са се развили.

Сравнете лекаря от 1900 г.,

който е разполагал само с няколко тайни умения,

със съвременния общопрактикуващ лекар
или специалист,

преминал години на академично обучение.

Сравнете банкера от 1900 г.,

който се е нуждаел само от добър счетоводител

и информацията на кой може да има доверие
в местната общност,

че ще си изплати ипотеката.

Търговските банкери,
поставили целия свят на колене,

може и да не постъпват етично,

но упражняват значителна когнитивна гъвкавост.

Стигнали са много по-далеч
от банкерите от 1900 г.

Трябва да анализират компютърните прогнози

за пазара на недвижими имоти.

Трябва да извеждат сложни
обезпечени дългови задължения,

за да обединяват общите задължения

и да представят задълженията така,
че да изглеждат като доходоносен актив.

Трябва да подготвят даден случай така,
че да накарат рейтинговите агенции

да му дадат кредитен рейтинг ААА,

въпреки че в много случаи
на практика подкупват агенциите.

Също така трябва да убедят хората

да приемат т.нар. "активи"

и да платят пари за тях,

въпреки изключителната им уязвимост.

Или, да разгледаме фермера днес.

Смятам, че днешният
селскостопански производител се различава

значително от фермера през 1900 г.

Това не се дължи само на разпространението

на интелектуалните професии.

А също така и на повишаване на задачите

на адвокатите, лекарите и
на всяка друга професия,

които изискват повече
от когнитивните ни способности.

Говорих за образованието и професиите.

Някои от навиците на ума, които сме развили

през ХХ в.,

дават резултати в неочаквани области.

Самият аз съм най-вече морален философ.

Рядко се отдалечавам от лоното на психологията,

като основно се интересувам от моралния дебат.

През последния век

в развитите държави като Америка

моралният дебат ескалира,

защото вземаме хипотетичното на сериозно

както и универсалните понятия

и търсим логическите връзки.

Когато се върнах у дома,
след като завърших университета през 1955 г.

по времето на Мартин Лутър Кинг,

много хора като мен се връщаха по домовете си

и започваха спорове с родителите
и бабите и дядовците си.

Моят баща беше роден през 1885 г.

и беше умерен расист.

Като ирландец той мразеше Англия
толкова много,

че не му оставаха излишни емоции за друг предмет на омраза.

(Смях)

Но смяташе, че чернокожите са по-нисшестоящи.

И когато казвахме на родителите и
бабите и дядовците си:

- Как ще се почувствате,
ако утре се събудите чернокожи?

те заявяваха, че това е най-глупавото нещо,
което са чували.

- Познаваш ли някой,
който се е събудил на сутринта...

(Смях)

чернокож?

С други думи, те се фиксираха върху конкретните

нрави и нагласи, които бяха наследили.

Не можеха да възприемат хипотетичното
на сериозно,

а без хипотетичното,

е много трудно да пуснеш в ход
моралната аргументация.

Трябва да можеш да кажеш, представи си, че

си в Иран, представи си, че всички твои роднини

са претърпели вторични вреди,

въпреки че не са направили нищо лошо.

Как ще се почувстваш?

И ако някой от предходното поколение каже:

- Ами, нашето правителство се грижи за нас,

и тяхното правителство трябва
да се погрижи за тях. -

те просто отказват
да вземат хипотетичното на сериозно.

Или, да вземем мюсюлманин,
чиято дъщеря е била изнасилена,

и той смята, че честта го задължава да я убие.

Той възприема своите нрави

като пръчки и камъни, които е наследил

и логиката не може да ги помръдне
по никакъв начин.

Това са просто наследени нрави.

Днес бихме попитали този човек:

- Ами, представете си, че друг мъж ви напада, загубвате съзнание и ви изнасилва?

Заслужавате ли да бъдете убити?

Той би отговорил:
- Това не го пише в Корана.

Не разполагам с принцип по този въпрос.

Днес вие приемате принципите си
за универсални.

Представяте ги като абстракции и прилагате към тях логиката.

Ако имате принцип, например,

хората не трябва да страдат, освен ако не са виновни за нещо,

тогава, за да изключите чернокожите,

трябва да направите изключения, нали?

Трябва да кажете: "Не можете да страдате

само заради черния цвят на кожата.

Чернокожите просто са с по-тъмна кожа.

И след това можем да представим
емпирични доказателства.

и да кажем:
- Как може да смятате всички чернокожи

за хора с по-тъмна кожа, когато Св. Августин е бил чернокож и Томас Соуел е чернокож.

И тогава можете да пуснете в ход
моралната аргументация,

тъй като не разглеждате моралните принципи като конкретни същности.

Приемате ги за универсални същности,

които са представени съгласувано от логиката.

И така, как произтече всичко това
от тестовете за интелигентност?

Именно това ме запали по когнитивната история.

Ако разгледате теста за интелигентност

ще видите, че постигнатият напредък е най-голям в няколко области.

Субтестът за установяване на сходство на Векслер

се отнася до класифицирането,

като сме постигнали огромен напредък

по отношение на този субтест.

Има и други части от този комплект тестове,

които се отнасят до прилагането на логика
към абстракциите.

Някои от вас може да са попълвали прогресивните матрици на Рейвън,

които се отнасят до аналогиите.

През 1900 г. хората са правили прости аналогии.

Т.е., ако им кажете,
че котките са като дивите котки.

Тогава като какво са кучетата?

Те биха казали като вълци.

През 1960 г. хората вече се справят
с теста на Рейвън

на много по-сложно равнище.

Ако им кажете, имате два квадрата,
последвани от триъгълник,

какво следва след два кръга?

Те ще кажат полукръг.

Защото както триъгълникът
е половината на квадрата,

така и полукръгът е половината на кръга.

През 2010 г., ако кажете на завършилите колеж,

че имате два кръга, последвани от полукръг,

какво следва след две шестнайсетки,

те ще отговорят осем, защото осем
е половината на 16.

Т.е. те са се отдалечили толкова
от конкретния свят,

че могат дори да се абстрахират

от включването на символи във въпроса.

Бих искал да споделя нещо,
което е доста обезкуражаващо.

Не сме постигнали напредък на всички фронтове.

Един от начините за справяне

със сложността на съвременния свят

е чрез политиката,

но за съжаление може да имаме
хуманни морални принципи,

които да класифицираме,
да прилагаме логиката към абстракциите,

но ако не познаваме историята
и останалите държави,

не можем да се занимаваме с политика.

Забелязваме тенденция
сред младите американци

към четене на по-малко история, литература

и материали за чуждите земи,

на практика те са лишени от история.

Живеят в сапунения мехур на настоящето.

Не различават Корейската война
от войната във Виетнам.

Не знаят кои са били съюзниците на Америка във Втората световна война.

Помислете колко по-различна
щеше да бъде Америка,

ако всеки американец знаеше, че за пети път

западните армии навлизат в Афганистан,
за да въведат ред в страната,

и ако имаха представа какво се е случило

при предишните четири военни интервенции.

(Смях)

Т.е. едва са успели да се изтеглят

и вече няма и следа по пясъка.

Или, представете си колко по-различно
щеше да бъде,

ако повечето американци знаеха,
че сме въвлечени

с измама в четири от последните ни шест войни.

Знаете, че не испанците са потопили военния кораб "Мейн",

"Лузитания" не е бил невинен лайнер,

а е бил натоварен с боеприпаси,

войниците от Северен Виетнам
не нападат Седми флот,

и, разбира се, Саддам Хюсеин
е ненавиждал Ал Кайда

и е нямал нищо общо с организацията,

но това не пречи на правителството ни
да убеди 45 процента от населението,

че са братя по оръжие,

докато той не се е колебаел да ги беси
на най-близкия стълб.

И все пак, не бих искал да завърша песимистично.

ХХ в. показва огромни когнитивни резерви

при обикновения човек, за които разбираме сега,

докато аристокрацията е била убедена,

че средностатистическият човек
не е разполагал с тях,

че не е могъл да споделя начина им на мислене

или когнитивните им способности.

Лорд Кързън някога възкликва,

наблюдавайки къпещите се в Северно море:

"Защо никой не ми е казвал

колко са бели телата на хората
от нисшата класа?"

Сякаш са били влечуги.

Той е грешал, докато Дикенс е бил прав.
[Корекция: Ръдиард Киплинг]

[Киплинг] казва: „Но само външна бе разликата

между госпожата на полковника
и Джуди О’Грейди“.

(Аплодисменти)