Как се влюбих в квазарите, блазарите и невероятната ни Вселена

Като малко момиче Джедайда Айслър се влюбила в нощното небе. Сега тя е астрофизик, който изучава супермасивните, хиперактивни черни дупки. В тази очарователна беседа, тя ни отвежда на трилиони километри от Земята, за да ни представи обекти, които могат да бъдат до 10 милиарда пъти по-масивни от Слънцето и които понякога изстрелват мощни струи от частици към нас.

Нощното небе е първата ми любов.

Любовта е сложна.

Виждате снимка на свръхдълбокия
космос от космическия телескоп Хъбъл,

едно от най-далечните изображения на
Вселената ни, видяни някога.

Това, което виждате тук е галактика,

която се състои от милиарди звезди.

А най-далечната галактика се намира на
трилиони, трилиони километри.

Като астрофизик имам
невероятната привилегия да изучавам

някои от най-екзотичните обекти
в нашата Вселена.

Обектите, които ме плениха
от пръв поглед в кариерата ми

са супермасивните, хиперактивни
черни дупки.

С тегло до 10 милиарда пъти
масата на нашето Слънце,

тези галактически черни дупки
поглъщат материя

с повече от 1000 пъти по-голяма скорост

от "средностатистическата"
супермасивна черна дупка.

(Смях)

Тези две характеристики,

заедно с още няколко, ги правят квазари.

В същото време обектите, които изучавам

произвеждат едни от най-мощните
потоци от частици,

наблюдавани някога.

Тънките потоци, наречени струи,

се движат с 99,99 процента от
скоростта на светлината

и са насочени право към Земята.

Тези струйни, насочени към Земята,
хиперактивни и супермасивни черни дупки

се наричат блазари или ярки квазари.

Това, което прави блазарите толкова
специални е фактът, че те са едни от

най-ефективните ускорители на частици
във Вселената

и пренасят невероятни количества енергия
през галактиката ни.

Тук показвам представата за блазар
на един художник.

Чинията, през която
материята попада в черната дупка

се нарича акреционен диск,

тук е показан в синьо.

Част от тази материя се изстрелва
около черната дупка

и се ускорява до ненормално
високи скорости

в струята, показана тук в бяло.

Въпреки, че системите-блазари са редки,

процесът, с който природата
поглъща материя чрез диск

и после изхвърля част от нея
в струя навън е по-често срещан.

Накрая ще излезем от
системата-блазар,

за да покажем приблизителната ѝ връзка
с по-широкия галактически контекст.

Освен космическото счетоводство за това
колко материя влиза и колко излиза,

една от актуалните теми в
астрофизиката на блазарите сега е

откъде идва изхвърлянето на
най-високоенергийната струя.

На тази снимка ме интересува
къде се образува бялото петно

и дали, в края на краищата, има
някаква връзка между струята

и материята на акреционния диск.

Категоричните отговори на този въпрос

бяха почти напълно невъзможни до 2008,

когато НАСА изстреля нов телескоп,
който улавя по-добре гама лъчите –

това е светлина с милион пъти
по-голяма енергия

от тази на обикновения рентгенов преглед.

Сравнявам едновременно вариации
на данните за гама лъчите

и данните за видимата светлина
ден по ден и година по година,

за да локализирам по-добре
петната от гама лъчи.

Изследването ми показва, че
в някои случаи

тези петна се образуват много по-близо
до черната дупка,

отколкото мислехме в началото.

Щом локализираме с по-голяма сигурност

къде се образуват
петната от гама лъчи,

ще можем да разберем по-добре
как се ускоряват струите

и най-после ще разкрием
динамичните процеси,

чрез които се формират някои от
най-пленителните обекти във Вселената ни.

Всичко това започна като любовна история.

И все още е.

Тази любов ме превърна от едно
любопитно момиче, гледащо звездите

в професионален астрофизик

на прага на прекрасно откритие.

Кой би казал, че стремежът към Вселената

ще ме приземи толкова здраво
с мисията ми тук, на Земята.

Все пак, знаем ли някога
къде наистина ще ни отведат

първите любовни трепети?

Благодаря ви.

(Аплодисменти)