Как кооперативните жилища могат да ни направят по-щастливи (и да ни помогнат да живеем по-дълго)

Самотата не винаги произлиза от това, да бъдеш сам. За архитектката Грейс Ким самотата е функция на това, колко социално свързани се чувстваме към хората около нас, и често това е резултат на домовете, в които живеем. Тя споделя вековен антидот на изолацията: кооперативно съжителство - начин на живот, където хората избират да споделят пространство с техните съседи, да ги опознаят и да се грижат за тях. Преосмислете своя дом и как живеете в него с тази отваряща очите лекция.

Самота.

Всички ние, които сме тук
ще изпитаме самота

в някакъв момент от живота си.

Самотата не е функция
на това да бъдеш сам,

а по-скоро функция на това
как сте свързани социално

с хората около вас.

Може точно сега в тази зала да има някой,

заобиколен от хиляди хора,

да изпитва самота.

И докато самотата може да се дължи
на много неща,

като архитект,

днес ще ви разкажа как самотата
може да бъде резултат

от изградените ни среди -

самите домове, в които избираме да живеем.

Нека погледнем тази къща.

Красива е.

Има голям двор, ограда,

гараж за две коли.

И този дом може би се намира
в подобен квартал.

И за много хора по света,

този дом, този квартал -

са мечта.

И все пак опасността
от постигането на тази мечта

е фалшиво чувство за свързаност

и увеличаване на социалната изолация.

Знам, сега мога да чуя
как някой в залата ми крещи наум:

"Това е моята къща и моят квартал,

и аз познавам всички на моята пресечка!"

На което бих отговорила: "Страхотно!"

Бих искала да има повече хора като вас,

защото смея да предположа,
че има много хора в тази зала,

живеещи в подобна обстановка,

които може би не познават съседите си.

Може да ги разпознават
и да ги поздравяват,

но шушукайки питат половинките си:

"Как се казваше?",

за да могат да им зададат въпрос по име
и така да покажат, че ги познават.

Социалните медии също допринасят за
това фалшиво чувство за свързаност.

Тази картинка сигурно ви е доста позната.

Стоите в асансьор,

седите в кафене,

оглеждате се наоколо

и всички гледат в телефоните си.

Вие не чатите и не сте във Фейсбук,

но всички останали го правят

и може би като мен
сте попадали в ситуация,

където сте установили зрителен контакт,

усмихвате се и поздравявате,

а човекът отсреща си сваля слушалките

и казва: "Извинете, какво казахте?"

Това ми се струва изключително изолиращо.

Концепцията, която искам
да споделя с вас днес

е антидот на изолирането.

Тя не е нова.

Всъщност това е вековен начин на живот

и все още съществува в много
неевропейски култури по света.

Преди около 50 години

датчаните решили да си изградят ново име

и оттогава

десетки хиляди датчани по света
живеят по този свързан начин.

И става все по-широко разпространен
по света, тъй като хората търсят общност.

Тази концепция

е кооперативни жилища.

Това е преднамерено съседство,
където хората се познават

и се грижат един за друг.

В тази стуктура вие имате
свой собствен дом,

но също споделяте значителни пространства
както вътре, така и навън.

Преди да ви покажа
няколко такива снимки,

бих искала да ви представя
моите приятели Шийла и Спенсър.

Когато за пръв път ги срещнах,
те тъкмо навлизаха в 60-те си години

и Спенсър гледаше към
предстоящият край на дълга кариера

в началното образование.

Той никак не харесваше идеята,

че може би няма да има деца в живота си,

когато се пенсионира.

Сега те са мои съседи.

Живеем в съвместна жилищна общност,
която не само проектирах,

но развих и вложих в нея

моята архитектурна практика.

Тази общност е умишлено насочена
към нашите социални взаимодействия.

Нека ви направя обиколка.

Отвън, изглеждаме като
всяка друга кооперация.

Всъщност, изглеждаме подобно
на съседната, с разлика

че ние сме в светло жълто.

Отвътре домовете са средно стандартни.

Всички имаме дневна и кухня,

спалня и баня,

и има девет такива домове
заобикалящи централен двор.

Този е моят,

а този е на Шийла и Спенсър.

Това, което прави тази сграда уникална

не са нашите домове,

а по-скоро какво се случва тук -

социалните взаимодействия,
които се случват в и около онзи двор.

Когато погледна натам,

очквам да видя Спенсър и Шийла.

Всъщност ето какво виждам всяка сутрин.

Спенсър ми маха енергично
докато правим закуската си.

От домовете ни,
поглеждаме надолу към двора

и в зависимост от времето на годината

виждаме това:

деца и възрастни в различни комбинации,

играейки и мотаейки се заедно.

Чува се много кискане и бърборене.

Има много въртене на обръчи.

И от време на време:
"Хей, престани да ме удряш!"

рев на някое от децата.

Това са звуците от ежедневието ни

и звуците на нашата социална свързаност.

В дъното на двора има двойни врати,

които водят към обща къща.

Мисля, че общата къща е тайният сос
на кооперативните жилища.

Тя е тайният сос,

защото е мястото, където
започват социалните взаимоотношения

и общественият живот

и оттам се разпростират
из останалата част на общността.

В общата къща имаме голяма столова,

за да настаним всички
28 от нас и нашите гости

и да вечеряме заедно три пъти в седмицата.

За приготвянето на храната
разполагаме с голяма кухня,

така че да можем да се редуваме
да готвим за останалите

в екип от по трима.

Това означава, че със 17 възрастни,

аз ръководя готвенето
веднъж на шест седмици.

Другите два пъти помагам на моя екип

с подготовката и почистването.

И всички останали вечери

просто се появявам.

Вечерям, говоря със съседите ми
и се прибирам вкъщи,

хапнала вкусна храна приготвена от някого,

който се интересува от моите
вегетариански предпочитания.

Нашите девет семейства
умишлено са избрали

различен начин на живот.

Вместо да преследваме американската мечта,

където може би бихме били изолирани
в нашите уединени домове,

избрахме кооперативни жилища,

за да увеличим
социалните си връзки.

И така започва кооперативното съжителство:

със споделената идея

да живеем съвместно.

Идеята е единствената
най-важна характеристика,

която отличава кооперативните жилища
от всеки друг жилищен модел.

И докато идеята е трудна за виждане
или дори показване,

аз съм архитект и не мога да се сдържа
да не ви покажа още снимки.

Ето няколко примера, които илюстрират,

как идеята е била изразена

в някои от общностите, които посетих.

Чрез старателния подбор на обзавеждане,

осветление и акустични материали
подходящи за съвместно хранене;

във внимателно избраното
местоположение и визуален достъп;

до зоните за игра на децата
около и в общата къща;

в разглеждането на мащаба

и разпределението на кътовете
за социални сбирки

в и около комплекса, така че да са
съобразени с нашето ежедневие,

всички тези пространства
допринасят за повдигане на

чувството за комунитас

във всяка общност.

Каква беше тази дума? "Комунитас."

Комунитас е изискан социално-научен начин
да кажете "общностен дух".

И след посещаване на
повече от 80 различни общности,

моята мярка за комунитас стана:

Колко често жителите се хранят заедно?

Докато напълно зависи от всяка група

колко често те споделят храната си,

познавам някои, които
са се хранели заедно всяка вечер

през последните 40 години.

Познавам други, които

случайно имат обща вечеря
веднъж или два пъти на месец.

И от наблюденията ми мога да ви кажа,

че тези които се хранят заедно по-често,

демонстрират по-високи нива на комунитас.

Оказва се, че когато се храним заедно,

започваме да планираме
повече дейности заедно.

Когато се храним заедно,
споделяме повече неща.

Грижим се за децата едни на други.

Заемаме си електрически инструменти.
Даваме си назаем колите.

И въпреки това,

както обича да казва дъщеря ми,

не всичко е дъги и еднорози
в кооперативното съжителство

и аз не съм най-добра приятелка
с всеки един човек в моята общност.

Имаме си различия и дори конфликти.

Но живеейки в кооперативни жилища,
нашите взаимоотношения са съзнателни.

Мотивирани сме да
разрешаваме нашите различия.

Разговаряме отново, обсъждаме,

изказваме нашите лични истини

и когато е уместно

се извиняваме.

Скептиците биха казали, че кооперативното
съжителство е интересно или привлекателно

само за много малък кръг хора.

И аз ще се съглася с това.

Ако погледнете западните култури по света,

онези които живеят по този начин
са само незначителен процент.

Но това трябва да се промени,

защото нашите животи зависят от това.

През 2015, университета Бригам Йънг
завърши проучване,

което посочи значително повишаване
на риска от преждевременна смърт

при хора, които живеят в изолация.

Американската здравна служба
обяви изолацията

за публичен здравен проблем.

Тази епидемия не се ограничава
само до Съединените Щати.

Така че когато по-рано казах,

че кооперативното съжителство
е антидот на изолацията,

това, което трябваше да кажа,

е че то може да ви спаси живота.

Ако бях лекар, щях да ви кажа
да вземете два аспирина

и да ми се обадите на сутринта.

Но като архитект, ще ви предложа
да се разходите със съседа ви,

да хапнете заедно

и да ми се обадите след 20 години.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)