Снимането на един момент открадва ли преживяването от вас?

Когато станем свидетели на нещо невероятно, много от нас инстинктивно изваждаме телефоните си и правим снимки. Тази мания за снимането на всичко влияе ли на нашите преживявания? В медитативна беседа, Ерин Съливан размишлява как преднамереността ѝ зад обектива засилва способността ѝ да се наслаждава на момента - и може да ви помогне да направите същото.

Кое е най-красивото място,
на което някога сте били?

И когато бяхте там,
снимахте ли го?

Ето едно място, което оглавява моя списък.

Това е Меса Арк
в Националният парк Кениънлендс в Юта

на изгрев слънце.

Това е родината на племената пуебло, юта,

паютите и навахите,

и когато си там,

е незабравимо преживяване.

Изгревът осветява
краищата на арката в оранжево,

и зад самата нея виждате хълмовете,
облаците и скалите.

Но, което може би не виждате
от снимката ми тук

са 30-те души зад мен,
които също правеха снимки.

И това са само посветените хора,
хората на изгрева, нали така?

Когато помислите за това,

трябва да има стотици, ако не и хиляди
снимки на Меса Арк, правени всяка седмица.

Споделям снимките си
в Инстаграм от години,

и започна да става
наистина интересно и смешно, дори,

само колко подобни снимки
от същите места

започнах да виждам онлайн.

И аз също участвах.

И се замислих:

Каква е причината да правим снимки?

Понякога посещавам
популярна забележителност --

като например тази е
Подковата в Аризона --

и виждам хората
с техните телефони и камери,

които щракват снимка

и само момент по-късно се връщат в колата
и продължават прехода си.

И понякога изглежда,
че не се възползваме от възможността

да се насладим на мястото и
на мига за нас самите

или да го видим със собствените си очи.

Когато съм зад камерата

забелязвам най-малките детайли:

разликата в светлината зад планините,

когато слънцето залязва в края на деня;

формите, които създава природата,

абстрактни и
същевременно напълно съвършени.

Бих могла да продължа да размишлявам
за спецификите на тази планета

и как те ме карат да се чувствам.

Снимането на красотата и
сложността на този свят

за мен е като да правя портрет
на някого, когото обичам.

И когато снимам,

трябва да мисля какво искам да кажа.

Трябва да си задам въпроса
какво искам да е чувството.

Когато общуваш
чрез изображение,

всеки творчески избор има значение.

Понякога планирам да споделя моите снимки,

докато други пъти ги правя за себе си.

В момента съм водеща на видео поредица
за бъдещето на откритите пространства,

и за един от епизодите
искахме да изследваме

връзката между
фотография и външни пространства.

Разбрах за изследванията
на Кристин Диел

и нейните колеги в USC,

които изучават ефекта на снимането
върху нивото на наслада.

Те откриват,
че когато сме зад камерата,

когато ние сме тези, които снимаме,

ние се наслаждаваме на
преживяванията си повече.

Но това не е винаги вярно.

Ако човек снима единствено
с намерението да сподели снимката,

то това не повишава насладата,

защото не снимат за себе си.

Това води до едно важно разграничение:

фотографията може да подобри преживяването

само ако е преднамерена.

Намерението има значение.

Като фотограф, аз трябваше да се преценя.

Кога ми помага да имам камера в ръцете си

и кога трябва просто да я прибера?

На екскурзия до Аляска имах възможността
да снимам кафявите мечки там.

Бях на лодка с
четирима други фотографи,

и всички бяхме изумени

по едно и също време,

толкова близо до тези животни.

Това беше емоционално преживяване.

Доближавайки се очи в очи с тези мечки
ми даде усещане за връзка,

което надхвърля думите,

и в случая фотоапарата с мен
добави стойност към преживяването.

Всички създавахме независимо,
но и всички бяхме напълно в момента,

както с природата, така и помежду си.

Толкова ясно си спомням

как улавям водните капчици
и движението, докато мечките плуват

и симпатичните мечета,
които следват майките си.

С тази група ще запазим
това преживяване заедно

и тези снимки, които да разглеждаме

отново,

и фотографията е това,
което ни позволи да споделим момента.

Други пъти,
предпочитам да оставя камерата

и според мен този избор в крайна сметка
подобрява и преживяването ми

и работата ми.

Наскоро пътувах до
южно-тихоокеанският остров Тонга,

за да плувам с гърбати китове.

Забелязах, че се чувствам притисната

и до някаква степен задължена
да взема камерата със себе си,

когато понякога просто исках
самото преживяване.

И изживяването е aбсолютно невероятно!

Говорим за това да си във водата

с любопитно бебе кит
с размерът на вагон,

докато си заобиколен от частици,
които блестят наоколо като искри

и майката плува грациозно под теб.

Очевидно, от време на време,
взимах фотоапарата със себе си,

и тези моменти бяха страхотни
за заснемане.

Но оборудването е доста голямо.

Прилича на една огромна кутия.
Ето така изглежда.

И това е между мен и китовете,

и понякога е сякаш като преграда
между теб и реалността.

Има ли разлика,
когато е просто телефонът ти?

Миналата година отидох до Улуру
в централна Австралия,

голямо скално образувание,
което гледа към пустинята.

Това е свещената земя за Анангу,

аборигенското племе от този регион

и оригиналните собственици на земята.

В Улуру има конкретни места,
които не можеш да снимаш професионално,

тъй като са чувствителни на културно ниво,

еквивалент на свещеното писание на Анангу.

Така че заради това, повечето ми снимки са
или отдалеч, като тaзи,

или от определени ъгли в парка.

Може да се каже, че някои от най-красивите
и интересни места в Улуру

са в тези по-чувствителни зони,

но изискването да не бъдат снимани
е изрична и директна покана

да научим повече за земята,
за нейното значение и за хората ѝ.

Не трябва ли това да
правим така или иначе?

Моето посещение до Улуру
се превърна от пътуване за мен

в свързване с мястото.

Иронично, но очаквано,

открих, че това присъствие и връзка

ми помага да създавам
по-завладяващи изображения.

Вероятно всички бихме посочили
социалните медии

като добро място за споделяне на снимките
от нашите пътувания и от нашия живот.

Ние не споделяме само краищата на света,
които сме видяли,

но и всекидневните си преживявания.

И ако правим тези снимки преднамерено,

то най-вероятно ги споделяме преднамерено.

За мен, позволявайки на хората да видят
моята история и моята гледна точка онлайн

ми напомни, че не съм сама.

Помогна ми да изградя подкрепа и общност,

за да направя същото и за другите.

Нека бъда ясна:

не се опитвам да ви обезкуража
да правите снимки.

Дори и хиляди хора да са били
на едно и също място,

да са заснели една и съща снимка,

ви насърчавам да излезете
и да направите също.

Светът се нуждае от всеки
глас и перспектива,

и това включва и вашата.

Но това, което искам да ви покажа е,
че телефонът или камерата

не трябва да са навън през цялото време.

Това, което се опитам да ви насърча е

да ги сложите настрани само за момент -

един момент за вас самите.

Нека се върнем към Меса Арк,

начина, по който скалата блести в оранжево

и прекрасното разнообразие от синьо
на заден план.

Ами ако следващия път,
когато сте на невероятно място

не донесете камерата със себе си?

Ами ако не ви е разрешено да снимате?

Ще се почувствате ли ограничени?

Или облекчени?

Какво можем да направим?

Следващия път, когато усетите импулса
да извадите камерата или телефона си,

или, в моя случай, щом разберете,
че вече сте ги извадили -

(Смях)

Първо: спрете.

Изчакайте.

Поемете си дълбоко въздух.

Огледайте се наоколо.
Какво виждате?

Споделяте ли този момент с някого?

Спомнете си,
че този момент идва само веднъж.

Фотографията може да бъде част
от красиво изживяване.

Просто не позволявайте да бъде преграда
между вас и реалността.

Бъдете преднамерени,

и не изпускайте красив,
незаменим спомен,

защото сте концентрирани
да го заснемете.

Благодаря!

(Аплодисменти)