Джукджойнт в Мемфис

Вертис Хейс, Джукджойнт, 1946 г., маслени бои върху платно, 71,1 x 91,4 см,(Колекция афроамериканско изкуство на Лари Д. и Бренда А. Томпсън, Музей на изкуствата в Джорджия), видео Seeing America

Лектори: проф: Д-р Шауния Харис, куратор на колекцията за афроамериканско изкуство и изкуство на африканската диаспора на Лари Д. и Бренда А. Томпсън в Музей на изкуство в Джорджия, и д-р Стивън Зукър

(лека пиано музика)

Ние сме в Музея
на изкуството в Джорджия

и гледаме голяма картина
от Вертис Хейс.

Тя е наречена „Джукджойнт“

и е нарисувана през 1946 г.

Интересно е да видиш сцена от Юга,

най-вероятно извън Мемфис, Тенеси.

Интересно е да видиш стативна картина,

тъй като Вертис Хейс се е славел най-вече

със стенописите си в Мемфис,

но също и с това, че твори в Ню Йорк

като част от WPA, най-известно
в болница „Харлем“.

Нека да започнем с това,
какво е джукджойнт.

В общи линии, джукджойнтът бил

нещо като бар или салон,

известен със страхотна музика
и забавления.

Бил е в центъра на много общности,

особено сред афроамериканците.

Появяват се под всякаква форма –

като малки местенца в селските райони,

или в по-големи градове,

може да заемат ъгъла на
жилищен блок,

и да се превърнат в централно
място за срещи.

И изглежда като централно място
за срещи в тази картина,

но сградата е изолирана.

Фактът, че сградата е самостоятелна
е наистина интересен,

защото, ако се замислиш за
времевия период,

ще видиш, че в по-големите
градове като Мемфис

е имало струпване на сгради,

множество хора и множество коли.

Тук имаш тази по-изолирана обстановка,

в която джукът е централната сграда

в композицията.

Сградата изглежда почти жива.

Изкривява се, изглежда сякаш
почти се разтяга нагоре.

Можеш да почувстваш енергията
от това какво се случва вътре.

Можеш едва-едва
да видиш цветове,

които сякаш подскачат по
стъклата на прозорците,

но всичко е насочено към джукджойнта.

Ако се загледаш, електрическият
стълб отреща на улицата

се е наклонил към сградата на джукджойнта.

Има лека извивка в линията на покрива
на джукджойнта,

която се отразява в жиците на стълба

и дори в облаците.

Това е внимателно композирана картина.

Има къща надолу по улицата,

както и пристройка.

Навсякъде има тази извивка.

Всичко се движи.

Тази органическа свързаност

прави усещането за картината
толкова човешко.

Прави я да се чувства достъпна.

Това е характеристика на
вид живопис,

известна като социален реализъм.

Вертис Хейс е бил част от

по-голяма общност художници,
които участват в тази

социалнореалистична тенденция
в американското изкуство,

като представят сцени на хора,
активни в техните общности.

Още по-обикновени сцени

или жанрови сцени от различни общности

в САЩ, особено в Юга,
където е имало голям интерес

да се показват селските райони като този.

Под жанрови сцени имаме предвид
сцени от всекидневието.

Нито важни исторически събития,

нито нещо специално за отбелязване,

а просто нещата, които хората
правят всеки ден.

И тук виждаме много хора,

които вършат всекидневните си занимания.

Можеш да видиш всичко –

от хората, които влизат и излизат
от джукджойнта

до продавача на тамале,

кучето, което седи на ръба
на композицията,

мъжът с гащеризона, който е клиент

и чака своето тамале да се приготви.

Дори и мъжът с зеления костюм,

който изглежда се е насочил
към джукджойнта.

По-нагоре по хълма

виждаме мъж с жълти панталони,

да стои пред тази жена в бяло.

Още по-нагоре по хълма

можем да различим силует на друга фигура.

Тази фигура отразява

извивките на електрическия стълб

и къщата заедно с линията
на покрива на джукджойнта.

Имаме и мъжа с вдигнат крак
върху калника на полицейската кола,

който говори с двама полицаи.

Не сме сигурни

за какво може да е разговорът,

нито дали се познават или има проблем.

Интересно е как полицейската кола

е функционално противоположна
на това, което се случва

от лявата страна на пътя.

Единствената формата, която
е толкова мощна,

колкото сградата,
това е пътят.

Почти като планина е.

Можеш да забележиш, че пътят
води към зрителя.

Всичко клони надолу.

Чудиш се дали някога ще бъде асфалтирано.

Можеш да забележиш къде

дъждът се е стичал по пътя
и е ерозирал почвата.

Това, според мен, наистина изразява

икономическото пренебрежение
към селските райони.

Това е период, когато
Съединените щати

току-що са преживели
Втората световна война,

но също така е момент,
когато Голямата депресия

е все още пресен спомен.

Не сме много сигурни кое
време през деня може да е.

Най-вероятно наближава вечерта,

защото можеш да видиш
как художникът набляга на крушката.

Но с този лилав оттенък,

се чудиш дали не наближава буря,
която скоро ще се извие.

Но също така всичко

в тази картина изглежда като поток

който се движи, който е жив.

Нямаме идеално правилни
ъгли в тази сграда.

Всичко в небето изглежда се променя.

Дори и в пътя, макар
промяната да е по-бавна.

Промяната на ерозията.

Едно от нещата, което мисля,
че е наистина интересно,

е вниманието към табелите –

към всекидневните неща,
които някой ще види.

Виждаме голяма табела за бира,

но по-близо до нас

забелязваме нещо, което може да бъде

емайлирана табела, която рекламира бира.

Виждаме кафенето на Мое.

Имаме и малката синя табела,
която уведомява,

че тук има публичен телефон.

Имаме всички тези чудесни детайли,

които привличат нашето внимание
и карат сцената

да се усеща наистина автентична.

(лека пиано музика)