Лемън Андерсън изпълнява "Моля не взимайте моите Еър Джорданс"

Ще убиeте ли за чифт Еър Джорданс? Лемън Андерсън разказва една история за някой който го е направил, рецитирайки стихотворение на Редж И. Гейнс. Тези стихове научили Лемън, че поезията може да бъде повече от себеизразяване, и биха могли да звучат като музика, когато им се дава ритъм и се обогатят с характерите от улиците на Ню Йорк около него.

"Моите Еър Джорданс струват сто долара с данъка.

На гърба на велуреното ми яке Стартерс пише Рейдърс.

Аз съм модерен, усмихвам се, гледам лошо,

защото не става дума да бъдете чути, само да бъдете видяни.

Кожената ми бейзболна шапка Адидас си пасва с

фалшивата ми раница Гучи. (Смях)

Никой не изглежда толкова добре, колкото мен,

но това струва пари, със сигурност не е безплатно,

нямам работа, нямам никакви пари,

но е лесно да откраднеш всичко това от мола.

Родителите ми казват, че не трябва, аз зная, че трябва.

Трябва да направя това, за да съм сигурен, че изглеждам добре,

и причината че трябва да изглеждам много добре, ами, да ви кажа истината,

не знам защо. Предполагам, че това ме кара да се чувствам специално отвътре.

Когато съм облечен с нови неща не трябва да се крия,

и наистина ми трябва нова екипировка скоро

или моето его ще се пукне като балон от 10 цента.

Но охраната е засилена във всички магазини. Всеки ден има все повече и повече ченгета.

Моята банда ми се присмива защото нося стари дрехи.

Училището почти свърши. Лятото е близо.

И аз нося скъсани Джорданс.

Имам нужда от нещо ново. Единствено нещо е останало да направя.

Избягвам от училище в петък, хващам метрото към центъра,

проверявам жертвите си наоколо.

Може би ще съм късметлия и ше намеря лесна плячка.

Трябва да намеря някаква нова екипировка. Няма друг начин.

Аз съм готов и желаещ. Опаковам пистолета си.

Това е сериозен бизнес. Това не е забавно.

И не мога да позволя преследвачите ми да ми се смеят.

Аз съм ченге с някаква дрога, просто изчакайте, ще видите.

Излизам от станцията, 4 Запад, близо до парка,

братята въртят обръчи и някой забелязва:

"Ей брато, къде намери тези Найки?"

Казвам на себе си: "Да. Харесвам ги, обичам ги. "

Те бяха избелени, ярки и ослепителни в очите ми.

Червената емблема на Майкъл изглеждаше така, сякаш може да полети.

Нито петънце от мръсотия. Въздушните бяха чисто нови.

Пистолетът ми беше с мен и знаех точно какво да правя.

Чаках, докато бе точното време, последвах го много близко отзад.

Той направи ляв завой на Хюстън, извадих пистолета си,

и казах: "Дай ми тези Джорданс!"

И пънкарят се опита да избяга.

Пое бързо, но не стигна далеч. Стрелях, "Бум!"

Глупакът падна между две паркирани коли.

Кашляше, плачеше, кръв се проливаше на улицата.

И аз грабнах Еър Джорданс от краката му.

Докато лежеше там умирайки, всичко, което можеше да каже

бе: "Хей, моля те, не ми взимай Еър Джорданс."

Може би си мислите, че той щеще да бъде притеснен как да остане жив.

Докато му свалях мартонките, имаше сълзи в очите му.

На следващия ден, аз се върнах в училище

с моите чисто нови Еър Джорданс, човече, бях готин.

Убих за да ги имам, но хей, не ми пука,

защото сега ми трябва ново яке да нося."

Благодаря ви. (Аплодисменти)

За последните 15 години, през които съм правил представления,

всичко, което някога исках да направя беше да надхвърля поезията в света.

Виждате ли, не ми бе достатъчно да напиша книга.

Не бе достатъчно да участвам в конкурс за поезия,

и докато тези неща имат тежест,

това не бе движещата сила, която движеше перото по хартията.

Гладът и жаждата бяха и все още остават:

Как да накарам хората, които мразят поезията

да ме заобичат?

Защото съм продължение на моята работа

и ако те ме обичат, тогава ще обичат моята работа,

и ако те обичат работата ми, тогава ще обичат поезията,

и ако те обичат поезията, тогава ще съм си свършил работата,

което е да я надхвърля в света.

И през 1996 г., намерих отговора по принцип

в майстор художник на живото слово на име Редж И. Гейнс,

който е написал известното стихотворение, "Моля не взимайте моите Еър Джорданс."

Следвах този човек навсякъде, докато бях с него в стаята,

и му прочетох едно от моите произведения,

и знаете ли какво ми каза?

"Йо, бездарнико.

Знаеш ли какъв е проблемът ти, приятелю?

Не четеш поезията на другите

и не извличаш никакво подчиненение на словесните мерки

за тонално внимание." (Смях)

Сега той продължи да говори несвързано

за поезията и стилове и НюРикански петъчни вечери.

Може би трябваше да се откажа. Трябваше да се откажа.

Искам да кажа, мислех, че поезията е просто себеизразяване.

Не знаех че всъщност трябва да имате творчески контрол.

Така вместо да се откажа, аз го последвах навсякъде.

Когато пишеше Бродуей шоу, аз бях от другата страна на вратата.

Ще го събудя около 6:30 сутринта

да го питам, кой е най-добрия поет.

Спомням си, че изядох очите на една риба направо от морето

защото той ми каза, че е мозъчна храна.

Тогава един ден му казах:

Редж И., какво означава подчинение на словесните мерки за тонално внимание?" (Смях)

И той ми подаде една черно-бяла отпечатана теза

на един поет на име Етеридж Найт

и устния характер на поезията,

и от този момент,

Реджи спря да бъде най-добрият за мен,

защото това, което ме научи Етеридж Найт

е, че мога да направя думите ми да звучат като музика,

дори малките, едносричните думи,

ако, и, но, какво,

гангстера в моя жаргон може да попадне точно в ухото,

и от този момент нататък започнах да следвам Етеридж Найт.

Исках да знам кой поет чете,

и попаднах на стихотворение наречено ["Тъмно пророчество: пей или грей"],

тост означаващ, че ме заведе на най-голямата сцена

на която един поет може някога да бъде:

Бродуей, бейби.

И от този момент, се научих как да се държи микрофона

и да атакувам поезията с тялото ми.

Но това не бе най-големият урок, който научих.

Най-големият урок, който научих бе много години по-късно

когато отидох в Бевърли Хилс и попаднах на един агент

който ме огледа отгоре-надолу

и каза, че не изглежда да имам някакъв

работен опит в този бизнес.

И аз му казах: "Слушай, пънкар глупав,

Ти си пропаднал актьор, който е станал агент,

и знаеш ли защо си се провалил като актьор?

Защото хора като мен ти взеха работата.

Аз съм дошъл от Кливланд и Есекс

в източен Ню Йорк, взех местната линия 6 до проститутките на Хънт Пойнт

които бяха по пътя ми да овладея изкуството на пространството,

и един към безкрайност мъж, жена и дете,

които може да се поберат само така че да мога да ги натисна

до стената с моя опит.

Хората са закупили билети за моя опит

и ги използват като магнити за хладилник, за да знаят

че революцията е близо, така че запасявайте се.

Аз съм с толкова опит, че когато си ходел

в привилегировано училище за да учиш Шекспиров сонет,

аз съм овладявал тези ритми навлизащи в мен.

Мога да овладея шока на "Плачещата играта" с благоговение

на дете наречено жертва на СПИН от страна на грубиян, който не знае

че това е баща му, който го е дал на майка ми,

и това е една двусмислица.

Аз съм с толкова опит, че когато си ходили в училището Фел,

и всички богати малки глезени момчетата решили да спонсорират дете

в него, това бях аз, но ме изгониха, когато ме хванаха

учейки глезените момчета как да откраднат Лий дънките на Патс

и да ги дадат на Вим. Нека да видим как Чехов би направил това.

Санфорд Майснер бе моя чичо Арти, който викаше мълчаливо на себе си:

"Нещо е винаги погрешно, когато нищо не е винаги вярно."

Методичното актьорство е нищо друго освен смес

на няколко личности, вярвайки че собствените ви лъжи са реалност,

като в гимназията готиния Кени, казвайки ми че искал да бъде ченге.

Пич, върви в Райкърс Айлънд академията.

Мога да накарам Дейвид Мамет

да психоанализира атаката ми на диалога,

Станиславски сякаш беше Брус Лий

ритайки куп бездарни студенти нагоре и надолу по Креншоу.

И какво, като твоите актьори са учили партизански театър в Лондон?

Нека ви кажа една древна китайска Кунг Фу тайна

от събота следобед.

Дъските не удрят обратно.

Мислите, че на черните артисти им е по-трудно да намират работа

в този бизнес? Аз съм подозрителен мулат,

което означава, аз съм прекалено черен да бъда бял и твърде бял за да го правя правилно.

Забравете американското гето. Аз преборих Совето,

погребах абортирани бебета в Потърско поле и все още успявах да запазя усмивка на лицето си,

така че каквото и да ме прокълнете

отиди за това, отиди за онова помощник, когато изляза през тази врата,

каквото и клевета да изпратите по мой адрес,

майка ви.

Благодаря ви. (Аплодисменти)