Сара Камински: Баща ми, фалшификатора

Сара Камински разказва изключителната история на нейният баща Адолфо и това, с което се е занимавал през Втората Световна Война - използвайки своята находчивост и талант за подправяне на документи, той спасява животи.

Аз съм дъщеря на фалшификатор,

но не на какъвто и да е...

Когато чуете думата "фалшификатор", често разбирате "користолюбив".

Сещате се за "фалшиви пари", "фалшиви картини".

Баща ми не е такъв човек.

Цели 30 години от живота си,

той прави фалшиви документи (паспорти) --

никога за себе си, винаги за други хора,

помагал е на преследваните и потисканите.

Нека ви го представя.

Това е баща ми на 19 години.

За него всичко е започнало през Втората Световна Война,

когато на 17 годишна възраст се е озовал

в работилница за изработване на фалшиви документи.

Той бързо става експерта по фалшифициране на документи за Съпротивата.

Това не е банална история --

след освобождението, той продължава

да изработва фалшиви документи до 70те.

Когато бях дете,

аз разбира се, не знаех нищо за това.

Това съм аз, в средата, правя физиономии.

Израснала съм в преградията на Париж

и съм най-малката от три деца.

Имах "нормален" баща, като всички останали,

само че, той беше 30 години по-възрастен от...

ами, всъщност той беше достатъчно възрастен за да ми бъде дядо.

Както и да е, той беше фотограф и възпитател

и винаги ни е учил да спазваме закона стриктно.

И разбира се, той никога не говореше за предишният си живот,

когато е бил фалшификатор.

Имаше обаче един инцидент, за който ще ви разкажа,

който може би ме накара да подозирам нещо.

Бях в гимназията и имах лоша оценка,

това рядко ми се случваше,

така че реших да скрия от родителите ми.

За да го постигна, реших да подправя подписите им.

Започнах с подписа на майка ми,

понеже този на баща ми беше невъзможен за подправяне.

Захванах се за работа. Взех няколко листа хартия

и започнах да се упражнявам, упражнявам, упражнявам,

докато постигнах, поне според мен, стабилна ръка

и се захванах с подправянето.

По-късно, докато преглеждала раницата ми,

майка ми намерила бележника и незабавно видяла, че подписа е подправен.

Тя ми се разкрещя, както никога преди.

Скрих се в стаята си, под одеялата

и зачаках баща ми да се върне от работа

свита от притеснения, може да се каже.

Чух го да влиза.

Аз си стоях под одеялата. Той влезе в стаята ми,

седна на ъгъла на леглото

и понеже не казваше нищо, аз подадох глава изпод одеялото,

а той като ме видя започна да се смее.

Смееше се толкова силно, че не можеше да се спре и държеше оценките ми в ръката си.

Тогава каза "Сериозно Сара, можеше да поработиш повече върху това! Не виждаш ли, че е твърде малък?"

И наистина си беше твърде малък.

Родена съм в Алжир.

Там хората казваха, че баща ми е "муджахид"

това означава "боец".

По-късно, във Франция, обичах да подслушвам разговорите на възрастните

и тогава чувах най-различни истории за предишният живот на баща ми,

особено, че е "участвал"във Втората Световна Война,

че е "участвал"в Алжирската война.

Смятах, че да "увастваш" във война означаваше да си войник.

Познавайки баща ми обаче и как повтаряше, че е пацифист и против насилието,

намирах за много трудно да си го представя с каска и оръжие.

И естествено бях далеч от истината.

Един ден, докато баща ми работеше по файл,

за да получим френско гражданство,

случайно видях някои документи,

които привлякоха вниманието ми.

Тези са истински!

Тези са мои, родена съм аржентинка.

Но документите, които успях да видя,

които щяха да ни помогнат пред властите,

бяха документи от армията,

които благодаряха на баща ми за работата му,

от името на тайните служби.

И тогава, изведнъж, "уау"!

Баща ми, таен агент?

Това си беше доста в стил "Джеймс Бонд".

Зададох му много въпроси, на които той не отговори.

По-късно се зарекох, че

един ден ще го разпитам.

По-късно станах майка и имах син

и най-накрая реших, че е време -- че той трябва да говори с нас.

Бях станала майка

и той празнуваше своят 77ми рожден ден

и изведнъж започнах много да се страхувам.

Опасявах се, че ще си отиде

и ще отнесе мълчанието със себе си,

ще вземе всичките си тайни с него.

Успях да го убедя, че за нас е важно,

както сигурно и за други хора,

да сподели своята история.

Той реши да ми я разкаже

и аз написах книга,

от която ще ви почета откъси по-късно.

Ето я неговата история. Баща ми е роден в Аржентина.

Родителите му са били от руски произход.

Цялото семейство се е преместило във Франция през 30те.

Родителите му са били евреи, руснаци и на всичко отгоре много бедни.

За това на 14 годишна възраст баща ми вече е трябвало да работи.

С единствената си диплома,

сертификат за завършено основно образование,

е успял да си намери работа в химическо чистене.

Там той открива нещо магическо

и когато говори за него е много увлекателно -

магията на избелващата химия.

По същото време започва войната

и майка му е убита, когато е бил на 15.

Това съвпада с времето, когато

се отдава и телом и духом на химията,

понеже тя била единствената утеха в неговата скръб.

По цял ден той задавал много въпроси на шефа си,

за да се учи, да натрупа повече и повече знание,

а през нощта, когато никой не го е гледал,

се е упражнявал да прилага наученото.

Най-много се интересувал от избелването на мастила.

Разказвам ви всичко това,

за да разберете, че баща ми всъщност става фалшификатор,

почти по случайност.

Семейството му са били евреи, така че са били преследвани.

Накрая всички са били арестувани и отведени в лагера Дранси

от където успяват да се измъкнат в последната минута, благодарение на аржентинските си паспорти.

Измъкнали са се,

но са били винаги в опасност. Големият печат "Евреин" все още стоял на документите им.

Дядо ми решил, че имат нужда от фалшиви документи.

В баща ми бил насаден толкова дълбок респект към закона,

че дори докато са го преследвали,

никога не би му хрумнало за фалшиви документи.

Но той отишъл да се види с човек от Съпротивата.

В онези времена паспортите са имали твърди корици,

били попълнени на ръка

и в тях пишело с какво се занимаваш.

За да оцелее, той е трябвало

да работи. Помолил е мъжът да напише,

че работи в химическото.

Изведнъж човекът изглеждал много, много заинтересуван.

Щом се занимаваш с това, можеш ли да избелваш петна от мастило?

Разбира се, че можел.

Изведнъж човекът започнал да обяснява,

че всъщност цялата Съпротива се сблъсква с голям проблем:

дори най-добрите експерти

не могат да избелят мастило, наречено "indelible",

синьо мастило от "Waterman".

Баща ми веднага отговорил, че знае точно как

може да го избели.

Разбира се, човекът бил много впечатлен от този млад мъж на 17,

който веднага му дал формулата, така че го привлякъл към съпротивата.

И всъщност, без да знае, баща ми е изобретил нещо,

което днес можем да намерим в несесера на всеки ученик:

така нареченият "коректор".

(Аплодисменти)

Но това било само началото.

Това е баща ми.

Още щом получил лаборатория,

въпреки че бил най-младият,

веднага видял, че има проблем с правенето на фалшиви документи.

Всички движения имали нужда от фалшиви документи.

Търсенето постоянно нараствало

и било трудно да се променят съществуващите документи.

Решил, че е необходимо документите да се изработват от начало до край.

Започнал да се занимава с преси. Започнал да се занимава с фотогравиране.

Започнал да прави гумени печати.

Започнал да изобретява най-разнообразни неща -

от подръчни материали изобретява центрофугата, използвайки колело.

Както и да е, налагало се да прави всичко това,

защото е бил обсебен от крайният резултат.

Направил следната простичка сметка:

За един час е можел да направи 30 фалшиви документа.

Ако спи един час, 30 души ще загубят живота си.

Това чувство за

отговорност към живота на другите хора, когато е бил едва на 17 -

същото така, чувството за вина, че е оцелял,

че е избягал от лагера, когато приятелите му не са -

остава с него през целият му живот.

Може би това обяснява защо цели 30 години,

той продължава да прави фалшиви документи

за сметка на всякакви саможертви.

Бих искала да поговоря за саможертвите,

понеже са много.

Очевидно е имало финасови жертви,

понеже винаги е отказвал да му се плаща.

За него да му се плаща, означава продажничество.

Ако получаваше заплащане,

нямаше да може да казва "да" или "не"

в зависимост от това дали смята, че каузата е справедлива или не.

Така той е бил фотограф през деня

и фалшификатор през нощта цели 30 години.

И през цялото време е бил разорен.

Следват емоционалните саможертви:

Как би могъл човек да живее с жена, докато има толкова много тайни?

Как би могъл човек да обясни какво прави по цяла нощ в лабораторията, всяка нощ?

Разбира се, имало е и друг вид саможертва,

отнасяща се до семейството му, която аз разбрах доста по-късно.

Един ден баща ми ме представи на сестра ми.

Обясни ми, че също така имам и брат

и първият път, когато ги видях, трябва да съм била на три или четири,

а те бяха 30 години по-възрастни от мен.

В момента и двамата са към шейсетте.

Докато пишех книгата,

задавах много въпроси на сестра ми. Исках да зная кой е бил баща ми тогава,

какъв е бил бащата, когото тя е познавала.

Тя обясни, че бащата, който тя е имала,

е обещавал, че ще дойде и ще ги заведе в неделя на разходка.

Те се приготвяли и го чакали,

но той почти никога не идвал.

Казвал, че ще се обади. Но не се обаждал.

И не идвал.

После един ден съвсем изчезнал.

Минало време

и те решили, че той сигурно ги е забравил,

от начало.

После още време минало

и накрая след почти две години, те мислели

"Може би баща ни е мъртъв".

И после осъзнах,

че задавайки толкова много въпроси на баща ми,

аз дълбаех в минало, за което на него не му се говореше,

понеже беше болезнено.

И докато моите полубрат и полусестра мислели, че са изоставени,

сирачета,

баща ми е правил фалшиви документи.

Причината, за да не им каже е разбира се, за да ги защити.

След освобождението той продължи да прави фалшиви документи

за да помогне на оцелелите от концентрационните лагери да емигрират в Палестина

преди създаването на Израел.

По-късно, понеже е твърдо антиколониално настроен,

той правил документи за алжирците по време на Алжирската война.

След Алжирската война,

в сърцето на международните съпротивителни движения,

името му се предавало от уста на уста

и целият свят е тропал на врата му.

В Африка има държави, борещи се за независимост:

Гвинея, Гвинея-Бису, Ангола.

След това баща ми се свърза с анти-апартейд партията на Нелсън Мандела.

Правеше фалшиви документи за преследваните черни южноафриканци.

Да не забравяме и Латинска Америка.

Баща ми помагал на тези, които се опълчвали на диктатурите

в Доминиканската Република, Хаити,

после беше ред на Бразилия, Аржентина, Венецуела, Ел Салвадор, Никарагуа,

Колумбия, Перу, Уругвай, Чили и Мексико.

После започва Виетнамската война.

Баща ми е правил фалшиви документи за американските дезертьори,

които не искали да вдигат ръка срещу виетнамците.

Европа също не била пощадена.

Баща ми правеше фалшиви паспорти за дисиденти

срещу Франко в Испанаия, Салазар в Португалия,

срещу колониалната диктатура в Гърция

и дори във Франция.

Веднъж, случило се е през май 1968 година.

Баща ми наблюдавал, доброжелателно, разбира се,

майските демонстрации

но сърцето му било другаде, също и времето му,

понеже имал над 15 държави, които да обслужва.

Веднъж се е съгласил да направи фалшив паспорт,

за някого, когото може би ще разпознаете.

(Смях)

Той е бил доста по-млад през онези дни

и баща ми се съгласил да му направи документи

за да му помогне да се върне и да говори на събиране.

Каза ми, че тези документи са най-много обвързани с медиите

и най-малко полезните, които е правил през живота си.

Но се съгласил да ги направи,

въпреки че живота на Даниел Кон-Бенедит не е бил в опасност,

само защото

е била добра възможност

да се присмее на властите

и да им покаже, че няма нищо по-поресто от границите --

и че идеите нямат граници.

В детството ми,

докато татковците на всички мои приятели им разказваха приказките на братя Грим,

моят баща ми разказваше истории за много скромни герои

с непоклатима вяра,

които са успели да направят чудеса.

Тези герои не са имали нужда от армия зад гърба си.

Без това никой не би ги следвал,

с изключение на шепа мъже и жени, съратници по убежденеие и храброст.

Много по-късно осъзнах,

че всъщност баща ми ме е приспивал, разказвайки ми собствената си история.

Попитах го, имайки предвид всички саможертви, които е трябвало да прави,

дали съжалява за нещо.

Той отговори не.

Каза ми, че е неспособен да

е свидетел на несправедливост и да не направи нищо.

Той е убеден и все още вярва,

че е възможно да живеем в друг свят --

свят, в който никой няма да има нужда от фалшификатор.

Все още мечтае за него.

Баща ми

е тук в залата днес.

Името му е Адолфо Камински и ще го помоля да се изправи.

(Аплодисменти)

Благодаря ви.