Керълайн Стийл: Как храната формира нашите градове

Всеки ден в един град с размерите на Лондон се сервират 30 милиона ястия. Но откъде идва всичката тази храна? Архитектът Керълайн Стийл обсъжда ежедневното чудо да се изхранва един град и показва как древните хранителни маршрути са формирали модерния свят.

Как се изхранва един град?

Това е един от великите въпроси на нашето време.

И все пак е рядко задаван.

Приемаме за даденост, че ако влезем в един магазин,

ресторант, или дори във фоайето на тази зала след около час,

там ще има храна, която да ни очаква,

магически появила се отнякъде.

Но като се замислите, че всеки ден за един град с размерите на Лондон

трябва да се произвежда достатъчно храна,

да се транспортира, купува и продава,

да се готви, яде, да се освобождават от нея

и че нещо подобно трябва да се случва всеки ден

във всеки град на земята,

забележително е, че градовете изобщо се изхранват.

Живеем на такива места,

като че ли е най-естественото нещо на света,

забравяйки, че тъй като сме животни

и се нуждаем от храна,

всъщност сме толкова зависими от природния свят,

както са били и древните ни предшественици.

И докато повече от нас се местят в градовете,

по-голяма част от този природен свят

се преобразува в изключителни пейзажи като този зад мен,

това са соеви поля в Мата Гросо в Бразилия,

за да ни изхранват.

Това са изключителни пейзажи.

Но малко от нас изобщо някога ги виждат.

И все повече тези пейзажи

също не ни изхранват.

Докато все повече от нас се местят в градовете,

повече от нас ядат месо,

така че една трета от годишната зърнена реколта глобално,

сега се използва по-скоро за изхранване на животни,

отколкото за нас, човешките животни.

А като се има предвид, че е нужно три пъти повече зърно -

всъщност десет пъти повече зърно -

за да се изхрани един човек, ако минава първо през животно,

това не е много ефективен начин да се изхранваме.

А също е и ескалиращ проблем.

Изчислено е, че до 2050 г. приблизително два пъти повече

от нас ще живеят в градовете.

Смята се също, че ще се консумират двойно повече

месо и млечни продукти.

Така че, месото и урбанизмът се издигат ръка за ръка.

А това ще постави един огромен проблем.

Шест милиарда гладни гърла за изхранване

до 2050 г.

Това е голям проблем. И всъщност, ако продължаваме като сега,

не е особено вероятно да успеем да разрешим този проблем.

19 милиона хектара тропически дъждовни гори се губят всяка година

за създаване на нова орна земя.

Макар че в същото време губим също такова количество

съществуващи орни земи поради осоляване и ерозия.

Много сме гладни също и за фосилни горива.

Необходими са около 10 калории, за да се произведе всяка калория

от храна, която консумираме на Запад.

И макар че има храна, която произвеждаме с огромни разходи,

всъщност не я ценим.

Половината храна, произвеждана в САЩ, понастоящем се изхвърля.

И след всичко това, в края на този дълъг процес

дори не успяваме да изхраним планетата подобаващо.

Един милиард от нас са с наднормено тегло, а други един милиард гладуват.

Всичко това няма особен смисъл.

А като се замислите, че 80 процента от глобалната търговия с храна в момента,

се контролира само от пет мултинационални корпорации,

картината е мрачна.

Докато се местим в градовете, светът също прегръща една западна диета.

Ако погледнем към бъдещето,

това е неустойчива диета.

А как сме стигнали дотук?

И, още по-важно - какво да направим по въпроса?

Е, за да отговорим първо на малко по-лесния въпрос,

бих казала, че началото на този процес

датира отпреди 10 000 години.

В древния Близък Изток,

познат като Плодородния полумесец.

Защото, както виждате, е имал формата на полумесец.

А е бил и плодороден.

Тук преди около 10 000 годни

две изключителни изобретения,

земеделието и урбанизмът, са се случили

приблизително на едно и също място, по едно и също време.

Това не е случайност.

Защото земеделието и градовете са свързани. Те имат нужда едни от други.

Защото откритието на зърното

от древните ни предшественици за пръв път

е дало източник на храна, достатъчно голям и достатъчно стабилен,

за да изхранва постоянни поселения.

А ако разгледаме какви са били тези поселения,

виждаме, че са били компактни.

Били заобиколени от продуктивна фермерска земя

и доминирани от големи храмови комплекси

като този в Ур,

които всъщност били ефективно

спиритуализирани, централизирани центрове за разпространение на храна,

защото храмовете организирали жътвата,

събирали зърното, предлагали го на боговете,

а после предлагали зърното, което боговете не изяждали, обратно на хората.

Така че, целият духовен

и физически живот в тези градове

бил доминиран от зърното и жътвата,

които ги поддържали.

Всъщност, това е вярно за всеки древен град.

Но, разбира се, не всички те били толкова малки.

Известно е, че Рим е имал около милион граждани

към първи век сл.н.е.

А как се е изхранвал такъв град?

Отговорът е онова, което наричам "древни хранителни мили".

По същество Рим е имал достъп до морето,

което правело възможен вноса на храна от много далеч.

Това е единственият начин, по който е било възможно това в древния свят,

защото е било много трудно да се транспортира храна по пътищата,

които били груби.

А и храната очевидно се разваляла много бързо.

Така че, Рим ефективно водел война

на места като Картаген и Египет,

само и само, за да докопа зърнените им резерви.

Всъщност може да се каже, че експанзията на Империята

е била един вид дълго, проточено,

военизирано пазаруване, наистина.

(Смях)

Всъщност - обичам този факт, просто трябва да го спомена:

Рим [е внасял скариди от Британия],

на един етап. Мисля, че това е изключително.

Значи Рим е формирал хинтерланда си

чрез апетита си.

Но интересното е, че и нещо друго се е случило

в прединдустриалния свят.

Ако погледнем карта на Лондон през XVII-ти век,

виждаме неговото зърно, което влизало от Темза,

по долния край на тази карта.

А зърнените пазари били в южната част на града.

Пътищата, водещи от тях нагоре

към Чийпсайд, което бил главният пазар,

били също и зърнени пазари.

Ако погледнете името на една от онези улици,

Хлебна, става ясно

какво се е случвало там преди 300 години.

Същото, разбира се, било вярно за рибата.

Рибата, разбира се, също влизала откъм реката. Същата работа.

И, разбира се, известният Билингсгейт бил рибният пазар на Лондон,

действал на място тук до около средата на 80-те години на XX век.

Което е наистина изключително, като се замислите.

Всички други скитаха наоколо

с мобилни телефони, подобни на тухли,

а долу на пристанището имаше някаква миризлива риба.

Ето още нещо за храната в градовете:

Щом веднъж корените й в града се установят,

те много рядко се местят.

Месото е много различна история,

защото, разбира се, животните могат да влизат пеш в града.

Толкова много от лондонското месо

идвало от северозапад,

от Шотландия и Уелс.

То влизало и пристигало в града от северозапад,

затова Смитфийлд,

много известният месен пазар на Лондон, бил разположен там.

Пилешкото идвало от Източна Англия и така нататък, на североизток.

Чувствам се малко като метеороложка, докато правя така. Както и да е.

И така, птиците влизали

с крака, предпазени от малки платнени обувки.

А после, когато стигали до иточния край

на Чийпсайд, там ги продавали.

Затова той се нарича Пилешки.

Всъщност, ако погледнете картата на града

точно преди индустриалната епоха,

може да проследите храната, влизаща в него.

Може всъщност да видите как той е бил физически оформян от храната,

както чрез четене на имената на улиците, които ви дават много указания.

Петъчна улица, в един предишен живот,

е мястото, където сте ходели да купувате риба в петък.

Но трябва и да си я представите пълна с храна.

Защото улиците и обществените пространства

били единствените места, където се купувала и продавала храна.

Ако погледнем образа на Смитфийлд през 1830 г.,

се вижда, че би било много трудно да живееш в такъв град

и да не си наясно откъде идва храната ти.

Всъщност, ако ядеш неделния обяд,

най-вероятно той е мучал или блял пред прозореца ти

около три дни по-рано.

Така че, това очевидно е бил органичен град,

част от един органичен цикъл.

А после, 10 години по-късно, всичко се променило.

Това е снимка на Великата западна железница от 1840 г.

Както виждате, някои от най-ранните пътници във влаковете

били прасета и овце.

И изведнъж тези животни вече не се разхождали на пазара.

Били заколвани извън погледа и ума,

някъде в провинцията.

И идвали в града по релси.

А това променя всичко.

Като начало, прави възможно

за пръв път отглеждането на градове,

наистина във всякакъв размер и форма, навсякъде.

Градовете някога били възпирани от географията:

налагало се е да получават храната си чрез много трудни физически средства.

Изведнъж били ефективно еманципирани от географията.

Както виждате от тези карти на Лондон,

през 90-те години след идването на влаковете,

той преминава от малко петно, доста лесно за изхранване

от животни, влизащи пеш, и така нататък,

до голямо и разточително място,

което би било много, много трудно за изхранване от когото и да било пеш,

независимо животни или хора.

И, разбира се, това било само началото. След влаковете дошли колите.

Това наистина отбелязва края на този процес.

Това е окончателната еманципация на града

от каквато и да било очевидна връзка с природата.

Това е видът град, лишен от миризма,

лишен от бъркотия, със сигурност лишен от хора.

Защото никой не би мечтал да върви сред такъв пейзаж.

Всъщност онова, което правели, за да се снабдят с храна,

било, че се качвали в колите си, карали до една кутия някъде в предградията,

връщали се с напазарувани припаси за седмица

и се чудели какво, за бога, да правят с тях.

Това наистина е моментът, когато нашата връзка,

както с храната, така и с градовете, се променя напълно.

Тук храната - която е била центърът,

социалното ядро на града - е в периферията.

Някога покупката и продажбата на храна е била социално събитие.

Сега е анонимна.

Някога сме готвели; сега само прибавяме вода,

или малко яйце, ако правите торта или нещо такова.

Не помирисваме храната, за да разберем дали става за ядене.

Просто четем гърба на един етикет на пакета.

И не ценим храната. Не й се доверяваме.

Вместо да й се доверяваме, се боим от нея.

А вместо да я ценим, я изхвърляме.

Една от огромните иронии на модерните хранителни системи

е, че са направили точно онова, което са обещали

да улеснят, много по-трудно.

Като са направили възможен строежа на градове навсякъде, на което и да е място,

те всъщност са ни отдалечили от най-важната ни връзка,

която е тази между нас и природата.

И също са ни направили зависими от системи, които само те могат да доставят,

които, както видяхме, са неустойчиви.

И така, какво ще направим по въпроса?

Това не е нов въпрос.

Преди 500 години това се питал Томас Мор.

Това е корицата на неговата книга "Утопия".

Това била серия полунезависими градове-държави,

ако това ви звучи поне малко познато,

на ден ходене пеш един от друг, където по същество всички са луди по фермерството,

отглеждат зеленчуци в задния си двор,

хранят се комунално заедно, и така нататък.

Мисля, че може да се твърди,

че храната е основен принцип за подредбата на Утопия.

Макар и Мор никога да не го е рамкирал по този начин.

Ето още едно много известно "утопично" видение,

това на Ебенезер Хауард, "Градинският град".

Същата идея. Серия от полунезависими градове-държави.

Малки метрополисни петна с орна земя около тях,

съединени едно с друго чрез железопътна линия.

И отново, за храната може да се каже, че е

подреждащият принцип на видението му.

То дори е построено, но не е имало нищо общо

с видението, което е имал Хауард.

Това е проблемът с тези утопични идеи,

че са утопични.

Утопия всъщност е дума, съзнателно използвана от Томас Мор.

Това било един вид шега. Защото има двойнствено значение на гръцки.

Може да означава или добро място, или никъде.

Защото е един идеал. Нещо въображаемо. Не можем да го имаме.

И мисля, че като концептуален инструмент,

да се мисли за много дълбокия проблем за човешкото обитаване,

това не е от особена полза.

Затова измислих една алтернатива,

а именно Ситопия, от старогръцки -

"ситос" - храна, и "топос" - място.

Вярвам, че вече живеем в Ситопия.

Живеем в един свят, формиран от храната,

и ако осъзнаем това, можем да използваме храната като наистина мощен инструмент -

концептуален инструмент, инструмент за проектиране, за да формираме света различно.

А ако направим това, как би могла да изглежда Ситопия?

Е, мисля, че донякъде изглежда така.

Трябва да използвам този кадър. Просто заради изражението на лицето на кучето.

Но както и да е, това е...

храната в центъра на живота,

в центъра на семейния живот, чествана,

предизвикваща наслада, хората отделят време за нея.

Там трябва да е храната в нашето общество.

Но не може да има сцени като тази, освен ако има хора като тези.

Между другото, те могат да са и мъже.

Това са хора, които мислят за храна,

които предвиждат, планират,

които могат да се взират в купчина сурови зеленчуци

и наистина да ги разпознават.

Нуждаем се от тези хора. Ние сме част от една мрежа.

Защото без този вид хора не можем да имаме места като това.

Тук съзнателно избрах това, защото е човек, купуващ зеленчук.

А мрежите, пазарите, където храната се отглежда локално.

Тя е обичайна. Прясна е.

Тя е част от социалния живот на града.

Защото без това не може да има такова място,

храна, отглеждана локално, която е също и част от пейзажа

и не е просто стока с нулева сума,

изчезваща в някоя невиждана адска дупка.

Крави с изглед.

Димящи купчини хумус.

Това всъщност събира цялото нещо накуп.

А това е един общностен проект,

който посетих наскоро в Торонто.

Това е оранжерия, където разказват на децата

всичко за храната и отглеждат своя собствена храна.

Ето едно растение, наречено Кевин,

или може би е растение, принадлежащо на дете на име Кевин. Не знам.

Но така или иначе, тези видве проекти,

които се опитват да възстановят връзката ни с природата, са изключително важни.

Затова Ситопия за мен е наистина начин за виждане.

Той по същество е признаването, че Ситопия

вече съществува в малки джобчета навсякъде.

Номерът е да ги обединим,

да използваме храната като начин за виждане.

Ако направим това, ще спрем да виждаме градовете

като големи метрополски непродуктивни петна, ето така.

Ще ги виждаме повече така,

като част от продуктивната органична рамка,

от която те неизбежно са част,

симбиотично свързани.

Но, разбира се, това също не е страхотен образ.

Зщото не трябва вече да произвеждаме храна така.

Трябва да мислим повече за постоянни култури.

Затова мисля, че този образ

просто обобщава за мен вида мислене, което трябва да прилагаме.

Това е преконцептуализация

на начина, по който храната формира живота ни.

Най-добрият образ, който знам за това, е отпреди 650 години.

Това е "Алегория на доброто управление" от Амброджио Лоренцети.

Тя е за връзката между града и провинцията.

Мисля, че посланието е много ясно.

Ако градът се грижи за провинцията,

провинцията ще се грижи за града.

Искам да се запитаме сега

какво би нарисувал Амброджио Лоренцети,

ако рисувше този образ днес.

Как би изглеждала една алегория на доброто управление днес?

Защото мисля, че това е спешен въпрос.

Такъв, който трябва да зададем

и на който трябва да започнем да отговаряме.

Знаем, че сме онова, което ядем.

Нужно е да осъзнаем, че светът също е онова, което ядем.

Но ако вземем тази идея, можем да използваме храната

като наистина мощен инструмент за по-добро оформяне на света.

Много благодаря.

(Аплодисменти)