Алан де Бутон: По-приятната и по-нежна философия на успеха

Алан де Бутон изследва идеите за успеха и провала, като поставя под въпрос предположенията, основани на тези две преценки. Успехът винаги ли е заслужен? А провалът? Той привежда красноречиви и остроумни доказателства, за това, как отвъд снобизма, може да се открие истинското удоволствие от това, което работим.

Според мен кризите в кариерата ни са нещо нормално

и често срещано, особено в неделя вечер,

точно при залез слънце,

когато пропастта между моите надежди

и реалния ми живот, започват да се разширяват толкова болезнено,

че накрая всичко свършва със сълзи.

Споменавам всичко това,

Споменавам всичко това, защото мисля, че не е просто личен проблем.

Може би мислите, че греша.

Но според мен живеем в епоха, когато нашият живот непрестанно

е белязан от кризи в кариерата ни,

от моменти, в които онова, което мислехме че знаем,

за нашия живот, за нашата кариера,

се среща с една застрашителна реалност.

Може би сега е по-лесно, откогато и да било, да си осигуряваме добра прехрана.

Може би сега е по-трудно, откогато и да било

да останем спокойни, да сме освободени от тревогата за кариерата ни.

Искам да разгледам тук

някои от причините защо

чувстваме такъв страх за кариерата си.

Защо може да се превърнем в жертви на тези кризи в кариерата ни,

докато ридаем на възглавницата?

Една от причините, защо страдаме, може би

е, че сме заобиколени от сноби.

В известен смисъл има лоши новини,

особено за тези, дошли в Оксфорд от друга държава.

Има реален проблем със снобизма.

Понеже понякога хората, които не живеят във Великобритания си представят

представят си, че снобизмът е феномен, характерен за Великобритания

закачен на къщите и свързан с титлата на някой.

Лошата новина е, че това не е вярно.

Снобизмът е глобален феномен.

Ние сме глобална организация. Това е глобален феномен.

Той съществува. Какво е сноб?

Сноб е всеки, който взима една малка част от теб

и я използва да си изгради една цялостна представа за това кой си ти.

Това е снобизъм.

И доминиращият вид снобизъм,

който съществува днес, е снобизма в работата.

Сблъсквате се с него още в първите минути на парти,

когато ви зададат всеизвестния, традиционен въпрос

на началото на 21ви век: "Ти какво работиш?"

И според това как отговорите на въпроса,

на хората им е или изключително приятно да бъдат с вас,

или си поглеждат часовника и си намират извинения.

(Смях)

Обратното на сноб е майка ви.

(Смях)

Не непременно вашата майка, или дори моята.

Но идеалната майка.

Някой, когото не го интересуват вашите постижения.

Но за съжаление, повечето хора не са нашите майки.

Повечето хора правят връзка между това колко време,

дори любов, не романтична любов,

въпреки че и това може,

но любовта в общия смисъл, уважението,

искат да дадат, което ще е точно определено

от позицията им в обществената йерархия.

От там идват и голяма част от причините, защо сме толкова загрижени за нашата кариера.

И защо започва да ни е толкова много грижа за материалните неща.

Често ни казват, че живеем в много материалистично време,

че всички сме алчни хора.

Не мисля, че сме точно материалистични.

Мисля, че живеем в общество,

което просто предлага определени емоционални награди

с придобиването на материални блага.

Не са материалните блага, това което искаме. Наградата е това, което искаме.

И това е един нов поглед към луксозните стоки.

Следващия път, когато видите някой да кара Ферари,

не си мислете: "Това е алчен човек."

А мислете: "Това е някой, който е изключително уязвим и има нужда от любов."

С други думи -- (Смях)

чувствайте съчувствие, а не презрение.

Има и други причини --

(Смях)

Има и други причини защо може би сега е по-трудно,

откогато и да било да сме спокойни.

Една от тях е парадоксална, защото е свързана с нещо, което е всъщност доста приятно,

това е надеждата, която ние всички имаме за нашата кариера.

Никога досега очакванията не са били толкова високи

относно това, което човек може да постигне с живота си.

Много хора ни казват, че можем да постигнем всичко.

Вече няма касти.

Сега живеем във време, когато всеки може да се издигне

до всяка позиция, която желае.

И това е прекрасна идея.

С нея има и един дух на равенство. По същество всички сме равни.

Не съществуват строго определени

видове йерархия.

Съществува един наистина голям проблем свързан с това.

И този проблем е завистта.

Завистта, а да се споменава завистта е табу,

но ако в модерното общество съществува една доминираща емоция, то това е завистта.

И тя е свързана с духа на равенството. Нека обясня.

Мисля, че ще е много необичайно за всеки присъстващ тук, или всеки който ни гледа,

да завижда на Кралицата на Англия.

Въпреки че, тя е много по-богата от който и да е от вас.

И има много голяма къща.

Причината защо не й завиждаме, е понеже тя е прекалено чудата.

Тя просто е прекалено странна.

Не можем да се свържем с нея. Тя говори по странен начин.

Идва от странно място.

Така че не я разбираме. И когато не можем да разберем някой, ние не му завиждаме.

Колкото по-близко са двама души - като възраст, произход,

в процеса на индентификция, толкова по-голяма е опасността от завист.

Затова и никога не трябва да ходите на юбилейните срещи със съучениците ви.

Защото няма по-силна възможност за сравнение

с хората, с които сте били заедно в училище.

Но общият проблем на модерното общество е, че превръща целия свят

в училище. Всеки носи дънки, всички са еднакви.

И едновременно с това, не са.

Така че съществува дух на равенство, съчетан с огромни неравенства.

Което създава, може да създаде една много стресираща ситуация.

В днешно време е малко вероятно вие

да станете богати и известни като Бил Гейтс,

така, както е било малко вероятно през 17 век

да се издигнете до ранга на френската аристокрация.

Работата е там, че това не изглежда така.

Усещането, от списанията и другите медийни източници е,

че ако вие имате енергията, няколко блестящи идеи относно технологиите,

и гараж, вие също можете да започнете нещо значително.

(Смях)

И последствията от този проблем ги кара да се чувстват като в книжарница.

Когато отидете в голяма книжарница и погледнете в раздела "Помогни си сам"

както аз понякога правя,

ако анализирате книгите за това как да си помогнем сами, които се пишат

по света днес, ще видите основно два вида.

Първите ви казват: "Можеш да го постигнеш! Можеш да го направиш! Всичко е възможно!"

И другият вид ви казва как да се справите

с това, което изискано наричаме "ниско самочуствие"

или неучтиво наричаме "да се чустваш много зле относно себе си".

Съществува реална взаимовръзка,

реална взаимовръзка между обществото, което казва на хората, че те могат да постигнат всичко,

и съществуването на ниско самочувствие.

Така, че това е още един начин, при който нещо доста позитивно

може да има неприятни последствия.

Има и друга причина защо може би се чустваме по-загрижени

за нашата кариера, за нашия статус в света днес. Повече, отколкото когато и да е било.

И това отново е свързано с нещо хубаво.

Това хубаво нещо се нарича меритокрация.

Сега всеки, всички политици и в ляво и в дясно

са съгласни, че меритокрацията е велико нещо,

и че ние всички трябва да се опитваме да направим нашите общества наистина, наистина меритократични.

Какво е меритократично общество?

Меритократично общество е общество, в което

ако имате талант, енергия и умения,

ще стигнете до върха. Нищо не би трябвало да ви спре.

Това е прекрасна идея. Проблемът е,

че ако наистина вярвате в общество,

в което хората с качества да стигнат до върха, наистина стигнат до върха,

тогава вие също, по подразбиране и по един неприятен начин

вярвате в общество, в което тези, които заслужават да са на дъното,

също така го стигат и остават там.

С други думи, вашата позиция в живота не изглежда да е случайна,

а основателна и заслужена.

Така неуспеха изглежда още по-подтискащ.

През Средновековието в Англия,

когато някой е бил много беден,

то този човек е бил характиризиран като "неудачник".

Буквално човек, който не е благословен с късмет, неудачник.

В днешно време, особено в Съединените Американски Щати,

ако срещнете някой на дъното на обществото,

грубо биха го определили като "некадърник".

Има огромна разлика между неудачник и некадърник.

Това показва 400-те години еволюция на обществото

и нашето убеждение, за това кой е отговорен за нашия живот.

Вече не са боговете, а ние самите. Ние сме на шофьорското място.

Това е ободряващо, ако се справяме добре.

Но е и много съкрушително, ако не се справяме.

Това води, в най-лошите случаи, както анализират социолози

като Емил Дуркхайм, това довежда до увеличен брой самоубийства.

В развитите индивидуалистични държави има повече самоубийства,

отколкото в които и да е други части на света.

И една от причините за това е, че хората приемат това което им се случва

извънредно лично.

Те владеят успеха си. Но също така и собствения си неуспех.

Съществуват ли възможности за освобождение от този стрес,

който току що споменах?

Смятам, че съществуват. Ще спомена само някои от тях.

Нека вземем меритокрацията.

Тази идея, при която всеки заслужава да стигне докъдето е стигнал.

Аз смятам, че е ненормална идея, напълно ненормална.

Ще подкрепя всеки политик от ляво и от дясно

с каквато и да е полу-сносна меритократична идея.

Аз съм меритократ, така е.

Но смятам, че е лудост да се вярва, че ние някога ще

създадем общество, което да е истински меритократично. Това е невъзможна мечта.

Идеята, че ще създадем общност,

където буквално всеки е оценен,

добрите са на на върха, а лошите са на дъното

и това е направено точно както трябва, тази идея е невъзможна.

Има просто прекалено много случайни фактори.

Злополуки, инциденти при раждането,

нещастни случаи на падащи предмети върху главите на хората, болести и др.

Никога няма да можем да ги оценим.

Никога няма да можем да оценим хората подобаващо.

Много харесвам един прекрасен цитат на Св. Августин от "Градът на Бог",

където той казва: "Грях е да се съди за човек по неговата длъжност".

На съвременен Английски това би означавало,

грях е да съдим, за това с кого да разговаряме

според визитната му картичка.

Не трябва длъжността да е определяща.

Според Св. Августин,

само Господ е този, който може да сложи всеки на място.

И той ще направи това в Деня на страшния съд,

с ангели и тромпети, и небесата ще се разтворят.

Луда идея, ако сте светски човек като мен.

Но въпреки това има нещо много ценно в тази идея.

С други думи, бъдете сдържани, когато съдите хората.

Вие всъщност не знаете каква е истинската стойност на всеки човек.

Това е една неизвестна част от тях.

И ние не би трябвало да се държим така, сякаш ни е известна.

Съществува и друг извор на утеха и комфорт за всичко това.

Когато си помислим за провалите в живота, когато мислим за провала,

една от причините защо ни е страх от провала не е просто

загубата на доходи, а загубата на статута ни.

Това, от което ни е страх, е мнението и подигравките на другите. А това е реално.

Знаете ли, че най-силното средство за подигравка

в днешно време, са вестниците.

Ако отворите вестника, в който и да е ден от седмицата

е пълно с разкази за хора, които са объркали живота си.

Спали с грешния човек. Те са взели грешното вещество.

Прокарали са грешния закон. Какво ли не.

Така тези хора стават подходящи за присмех.

С други думи, те са се провалили и са описани като "некадърници".

Има ли алтернатива на този подход?

Мисля, че традицията на Запада показва една чудесна алтернатива.

Това е трагедията.

Изкуството на Трагедията, както е започнало развитието си от древна Гърция,

през 5-ти век пр.н.е., е в същността си изкуство

отдадено на това как хората се провалят.

Аналогично и съответното ниво съчувствие към тях,

което в обикновения живот, хората често не получават.

Спомням си преди години, когато си мислех за всичко това,

отидох да гледам "Спорт в неделя"

жълт вестник, който не бих ви препоръчал да четете,

ако вече не сте запознати с него.

Отидох да говоря с тях

за някои от великите трагедии на Западното изкуство.

Исках да видя как те разбират същността

на определени истории, ако се появят като новина

на бюрото им в събота следобед.

Аз им разказах за Отело. Те не бяха чували за него, но останаха много впечатлени.

(Смях)

Тогава ги попитах какво заглавие бихте написали на историята на Отело.

Те предложиха: "Полудял от любов емигрант убива дъщерята на Сенатор",

сложено на първа страница.

Разказах им фабулата на Мадам Бовари.

Отново, ново откритие за тях.

Това, което написаха беше: "Пристрастена към пазаруването прелюбодейка поглъща арсеник след кредитна измама"

(Смях)

И най-любимото ми...

Наистина имат някакъв особен техен талант тези хора.

Любиното ми е "Цар Едип" на Софокъл.

"Сексът с майката заслепява"

(Смях)

(Аплодисменти)

В известен смисъл, в единия край на спектъра на съчувствието

имаме жълтата преса.

В другия край е трагедията и изкуството на трагедията.

Аз лично бих настоявал, че трябва да научим повече

за това, какво се случва в изкуството на трагедията.

Лудост е да наречем Хамлет неудачник.

Той не е неудачник, въпреки че е загубил.

Мисля, че това е посланието към нас от тази трагедия

и защо то е толкова много важно за нас.

Друг въпрос за модерното общество

и причината за това безпокойство

е, че няма нищо не-човешко в центъра му.

Ние сме първото общество на този свят,

което не боготвори нещо различно от себе си.

Имаме много високо мнение за себе си. Така и трябва да е.

Ние изпратихме хора на луната. Правихме какви ли не необикновени неща.

Така че имаме тенденцията да се боготворим.

Нашите герои са герои-хора.

Това е много нова ситуация.

В центъра на повечето общества

е имало нещо вечно, което са боготворяли. Бог,

дух, естествени сили, вселената.

Каквото и да е, но се боготвори нещо различно.

Ние постепенно загубихме навика за това.

Мисля затова сме много привързани към природата.

И не винаги е заради здравето, въпреки че често се представя по този начин.

Това е бягство от човешкия мравуняк,

бягство от собствената ни конкуренция

и собствените ни драми.

Затова и се наслаждаваме да гледаме ледниците и океаните,

съзерцаваме как изглежда Земята от космоса и др.

На нас ни харесва да сме в контакт с нещо, което е отвъд човешкото.

Това е изключително важно за нас.

Това, за което наистина говоря, е успеха и провала.

Едно интересно нещо свързано с успеха

е, че ние мислим, че знаем какво означава успеха.

Ако сега ви кажа, че зад сцената има човек,

който е много преуспял, в съзнанието ви веднага се появява определен образ.

Може да си помислите, че този човек е направил много пари,

че е получил признание в определена сфера.

Моята теория за успеха, а аз съм човек,

който много се интересува от успеха. Аз наистина искам да съм успешен.

Винаги мисля: "Как да бъда по успешен?"

Но с годините и аз се замислям

за това какво означава думата "успех".

Ето какви размисли ми идваха по темата за успеха.

Не може да си успешен във всичко.

Много се говори за баланса между живот и работа.

Глупости. Не може да притежавате всичко. Не можете.

Така че всяка една представа за успех

трябва да покаже за сметка на какво е,

да се види какво се губи.

Мисля че всеки мъдър човек би приел

думите ми, че ще има нещо, елемент, в който ние не сме успешни.

Мисля, че относно успеха в живота

често нашата представа

за това какво би означавало да живеем успешно, не е лично наша.

Често това е представа, която сме попили от други хора.

Ако сте мъж, основно сте получили от баща ви.

Ако сте жена - от майка ви.

Психоанализата разтръбява този факт повече от 80 години.

Но никой не слуша достатъчно ясно. Но аз съм уверен, че това е истина.

Потопени сме в послания

отвсякъде, телевизията, рекламите,

маркетинг и др.

Те са огромни влиятелни сили.

Това определя какво искаме, как гледаме на себе си.

Когато ни кажат, че да работиш в банка е много уважавана професия,

много от нас искат да работят в банка.

Когато да работиш в банка вече не е уважавана професия, ние губим интерес.

Много се влияем от предложения.

Това, което искам да кажа не е, че трябва да се отказваме от

идеята си за успех.

Но трябва да сме сигурни, че това наистина е нашата лична идея, представа.

Трябва да се концентрираме на това, което искаме.

Да сме сигурни, че това наистина идва от нас

и ние сме творците на нашите цели и амбиции.

Защото е достатъчно зле да не можеш да получиш, това което искаш,

но е още по-зле да имаш идея

да искаш нещо, и изведнъж да откриеш в края на пътя,

че това май въобще не е това, което си искал.

С това ще приключа.

Като аз наистина искам да наблегна

всячески на успеха - да!

Но нека приемем, че някои от нашите идеи ще са странни,

да се пробваме в различните ни стремежи за успех,

нека да сме сигурни, че представата ни за успеха е наистина нашата собствена представа.

Благодаря ви много.

(Аплодисменти)

Крис Андерсън: Това е впечатляващо. Как приемате

тази идея за някого,

бидейки лошо да мислиш за някого като за загубеняк,

с идеята, че много подобни хора контролират живота ви.

И че общество, което поощрява това,

че е вероятно да трябва да има победители и губещи.

Алан де Бутон: Да, аз наблягам на това, че е безразборен

процесът на губене и печелене. Това е, на което искам да наблегна.

Защото в наши дни толкова много се обръща внимание

на справедливостта във всичко.

Политиците непрекъснато говорят за справедливост.

Аз напълно вярвам в справедливостта. Просто смятам, че е невъзможна.

Да, трябва да направим всичко възможно,

всичко възможно да я постигнем.

Но накрая трябва винаги да си спомняме,

че пред каквото и да сме изправени, каквото и да ни се случва в живота,

винаги ще има силния фактор случайност.

Това казвам да имаме предвид.

В противен случай можем много да се панираме.

Крис Андерсън: А вие вярвате ли, че можете да осъвместите

вашата по-приятна и нежна философия на успеха

с една успешна икономика?

Или мислите, че не е възможно?

Има ли значение и нужда да обръщаме толкова внимание на това?

Алан де Бутон: Кошмарната мисъл

е, че може да получиш най-доброто от хората, като ги плашиш.

Някак в жестоката, заобикаляща ни среда

повече хора ще отговорят на предизвикателството.

Помислете, кой искате да ви е баща?

Идеалният баща не е ли някой строг, но мил.

Това е много трудно да се постигне.

Нуждаем се от бащини фигури, хора образци в обществото,

хора, които не са в двете крайности.

От една страна авторитарния, дисциплиниращ баща,

и от друга - разпуснатия, без правила и изисквания.

Крис Андерсън: Алан де Бутон.

Алан де Бутон: Много Ви благодаря.

(Аплодисменти)