Какво ме научиха шест години в плен за страха и вярата

През 2002 г. колумбийските партизани, известни като ФАРК (Революционните въоръжени сили на Колумбия), отвличат Ингрид Бетанкур посред собствената ѝ кандидат-президентска кампания. През следващите шест години Бетанкур е държана в плен в затворнически лагери в джунглaта, където е съсипвана от маларията, бълхите, глада и човешката жестокост, до момента, в който е спасена от колумбийската армия. В този дълбоко личен разговор тази жена политик, превърнала се в писателка, обяснява какво означава да живееш в постоянен страх и как вярата ѝ я е крепила.

Първият път,

когато изпитах страх,

бях на 41 години.

Винаги са ми казвали, че съм смела.

Като дете, се качвах
на най-високото дърво

и се приближавах
до кое да е животно без страх.

Харесваха ми предизвикателствата.

Баща ми казваше:

"Добрата стомана издържа

на всякакви температури."

Когато се включих
в политиката на Колумбия,

си мислех, че издържам
на всякакви температури.

Исках да премахна
корупцията в страната.

Исках да прекъсна връзките

между политическата класа
и наркотрафика.

И когато за пръв път ме избраха,

беше, защото поименно назовах

корумпирани и недосегаеми

политици.

Също така заявих,
че президентът на републиката

има връзка с картелите.

Тогава започнаха заплахите.

Наложи се една сутрин
да изведа от страната

децата си, съвсем малки,

скрити в бронираната кола на
посланика на Франция,

която ги закара до самолета.

Няколко дена по-късно

станах жертва на атентат,
но останах невредима.

На следващата година

колумбийците ме избраха
с най-големия брой гласове.

Чувствах, че хората
оценяват смелостта ми.

И аз мислех, че съм смела.

Но не бях.

Просто никога не бях изпитвала

истински страх.

Това се промени

на 23-ти февруари 2002 г.

В онзи момент бях кандидат за
президент на Колумбия

в разгара на
кандидат-президентската кампания,

когато ме спря
група въоръжени мъже,

облечени

с военни униформи.

Тогава погледнах ботушите им -
бяха от каучук.

Знаех,

че армията на Колумбия
използва кожени ботуши.

Знаех, че тези хора са партизани

от ФАРК.

Оттук нататък
всичко се случи много бързо.

Командирът ни даде заповед
да спрем превозното средство,

а в този момент един от неговите
хора настъпи една мина

и излетя във въздуха.

Приземи се седнал

срещу мен

и погледите ни се срещнаха.

Тогава момчето разбра -

каучуковият му ботуш и кракът му

бяха паднали надалеч.

(Въздиша.)

Започна

да крещи като луд.

Истината е,

че почувствах,

както го чувствам и сега, защото
отново преживявам онези емоции,

в онзи момент почувствах,
че нещо се пречупва в мен

и почувствах, че ме заразява
със страха си.

Съзнанието ми се изпразни
и не можех да мисля -

парализирана.

Когато най-накрая реагирах,

си казах:

"Ще ме убият,

а не се сбогувах с децата си."

Докато ме водеха
към дебрите на джунглата,

ФАРК обявиха,

че ако правителството не преговаря,

ще ме убият.

А аз знаех,

че правителството
няма да преговаря.

От този момент нататък

всяка вечер си лягах

със страх.

Студената пот,

треперенето,

болките в стомаха,

безсънието.

Но съзнанието ми
пострада най-тежко,

защото от паметта ми

се изтриха
всичките телефонни номера,

адресите,

имена на много близки хора,

дори важни събития от живота ми.

И тогава започнах

да се съмнявам в самата себе си,
в психичното си здраве.

Със съмнението

дойде отчаянието,

а с отчаянието дойде депресията.

Поведението ми се промени драстично

и проблемът не беше само
параноята в моменти на паника,

а и

недоверието,

омразата

и желанието да убиваш.

Дадох си сметка за това,

когато ме бяха вързали
с вериги през врата

за едно дърво.

Този ден ме държаха навън

в проливния тропически дъжд.

Спомням си, че изведнъж

спешно ми се приходи до тоалетна.

"Каквото трябва да вършиш,

ще го вършиш пред мен,

кучко" -

ми извика пазачът.

А аз

в този момент взех решение

да го убия.

Дни наред

планирах и търсих момента,
търсих начина

пълна с омраза,

изпълнена със страх.

Докато изведнъж

не се отървах,

отърсих се от тази идея

и помислих:

"Няма да ме превърнат в една от тях.

Няма да стана убийца.

Все още имам достатъчно свобода

да реша

коя искам да бъда."

Там научих, че страхът

ме караше да се изправя
срещу самата себе си.

Задължаваше ме

да фокусирам цялата си енергия,

да подредя меридианите си.

Научих, че да се изправиш
срещу страха

може да се превърне
в начин да пораснеш.

Много са чувствата,
когато говоря за всичко това,

но когато се връщам назад,

успявам да открия стъпките,

които ми помогнаха да го постигна

и искам да споделя с вас

три от тях.

Първата

беше

да се водя от принципи,

защото осъзнах,

че сред паниката
и при блокирана психика,

ако се водех от принципите,

действах правилно.

Спомням си първата нощ

в един концентрационен лагер,
който бяха построили партизаните

посред джунглата

с 4-метрови решетки,

бодлива тел,

наблюдателни кули
в четирите ъгъла

и въоръжени мъже,
прицелени в нас денонощно.

Онази сутрин, първата сутрин,

пристигнаха едни мъже,
които крещяха:

"Пребройте се! Пребройте се!"

Останалите пленници
се събудиха уплашени

и започнаха да се идентифицират
с поредни числа.

Ала когато дойде моят ред,

им казах:

"Ингрид Бетанкур.

Ако искате да знаете дали съм тук,
ще ме наричате с името ми."

Пазачите не се вбесиха толкова

колкото другарите ми,

защото, естествено, бяха

уплашени, всички бяхме уплашени

и се страхуваха, че по моя вина

ще бъдат наказани.

Но за мен по-важна от страха

беше нуждата
да защитя своята идентичност,

да не позволя да ме превърнат
в предмет, в число.

Това беше един принцип -

да защитя

това, което смятах
за човешко достойнство.

Но имайте предвид,

че партизаните това

го бяха анализирали много добре.
Те от години отвличаха хора

и бяха развили

техника, за да ни...

пречупят,

да ни сломят, да ни разделят.

Така че

втората стъпка

беше да се научим как
да изграждаме солидарно доверие,

да се научим как да се обединим.

Джунглата е друга планета.

Тя е...

един

полумрачен, влажен свят,

в който бръмчат милиони буболечки,

всевъзможни мравки.

Дори за ден не спрях да се чеша,
докато бях в джунглата.

И, разбира се, тарантулите, скорпионите,

анакондите.

Веднъж бях лице в лице

с една анаконда дълга 8 метра,

която би ме глътнала наведнъж.

Ягуарите...

Но това, което искам да ви кажа,

е, че нито едно от тези животни

не ни нарани толкова,

колкото човекът.

Партизаните ни ужасяваха.

Те разпространяваха

клюки

и окуражаваха предателството
сред другари

и завистта,

отмъстителността,

недоверието.

Първият път,

когато избягах

за много време,

беше с Лучо.

Лучо беше отвлечен
две години преди мен.

Решихме да се завържем
един за друг

с въжета,

за да се осмелим
да влезем в тази тъмна вода

пълна с пирани

и каймани.

През деня се криехме

в мангровите гори.

През нощта

излизахме от там,
влизахме във водата

и плувахме,
като се оставяхме на течението.

Така изминаха няколко дена.

Лучо обаче

се разболя.

Беше диабетик

и изпадна в диабетна кома.

Тогава

партизаните ни хванаха.

Но след като преживях това с Лучо,

след като заедно, единни
се изправихме срещу страха,

нито наказанията,
нито насилието, нищо

не можа никога повече

да ни раздели.

Вярно е обаче,

че всичките тези манипулации
на партизаните ни нараниха толкова,

че дори днес

между някои от отвлечените

по онова време

още има напрежение,

поради

всичката онази отрова,

създадена от партизаните.

Третата стъпка

за мен е много важна

и е подарък,
който искам да ви направя.

Третата стъпка е

да се научиш да развиеш вяра.

Искам да го обясня
по следния начин.

Джон Франк Пинчао

беше служител в полицията,

който беше отвлечен
от над осем години.

Беше известен като
най-страхливия от всички нас.

Но Пинчо

(аз му казвах "Пинчо"),

Пинчо взе решение,

да избяга

и ме помоли да му помогна.

По онова време вече имах

цяла магистърска степен
по опити за бягство.

(Смях)

Тогава

започнахме, но се забавихме,

защото Пинчо първо трябваше
да се научи да плува.

Цялото приготовление

трябваше да се извърши
в пълна тайна.

Хубаво, обаче,

когато вече всичко беше готово,

Пинчо се приближи до мен

една вечер и ми каза:

"Ингрид, да предположим,
че съм в джунглата

и обикалям, и обикалям
и не мога да намеря как да изляза.

Какво да направя?"

"Пинчо,

взимаш един телефон

и се обаждаш на онзи горе."

"Ингрид,

знаеш, че не вярвам в Бог."

"За Бог няма значение.

Ще ти помогне така или иначе."

(Аплодисменти)

Така стана, че онази нощ
валя през цялото време

и на следващата сутрин

лагерът осъмна потресен,

защото Пинчо беше избягал.

Накараха ни да вдигнем лагера,
потеглихме

и докато вървяхме

ръководителите на партизаните
ни казаха, че Пинчо е умрял

и че са намерили останки
от тялото му,

изядено от анаконда.

Минаха 17 дена

и, вярвайте ми, броих ги,

защото бяха мъчение за мен.

Но на 17-ия ден

по радиото гръмна новината:

Пинчо беше на свобода

и очевидно беше жив.

А тази беше

първата декларация,
която направи по радиото:

"Знам, че другарите ми
сега ме слушат.

Ингрид,

направих това, което ми каза.

Позвъних на онзи горе

и ми изпрати патрула,
който ме изкара от джунглата."

Това беше един невероятен момент,

защото

очевидно страхът е заразен.

Но и вярата е такава.

А вярата не е нито рационална,
нито емоционална.

Вярата

е упражнение на волята.

Тя е дисциплина на волята.

Тя е онова, което ни позволява
да преобразим

цялата си същност -

нашите слабости и недостатъци -

в сила, в мощ.

Наистина е едно преобразяване.

Тя е онова, което ни дава сили

да се изправим

срещу страха

и да погледнем над него,

да погледнем отвъд него.

Надявам се да запомните това,

защото знам, че всички
имаме нужда

да се свържем с тази сила,
която е в нас,

в моментите,

когато има буря
около лодката ни.

Минаха много, много,
много, много години,

преди да мога да се върна у дома,

Но когато ни качиха,
с белезници

на хеликоптера, който най-накрая
ни изведе от джунглата,

всичко стана толкова бързо,
както когато ме отвлякоха.

За една секунда

видях в краката си

командира на партизаните

със запушена уста,

а шефът на спасителния отряд

да вика:

"Ние сме армията на Колумбия!

Свободни сте!"

Викът,

който излезе от всички нас,

когато си възвърнахме свободата,

продължава да вибрира
в мен и до сега.

Сега...

знам, че всички можем
да бъдем разделени,

всички можем да бъдем
манипулирани чрез страха.

"Не"-то на референдума
за мир в Колумбия

или Брекзит,

или идеята за стена
между Мексико и САЩ,

или ислямският тероризъм

са все случаи,

в които политиката използва страха,

за да ни раздели
и да ни привлече на своя страна.

Вярно е, че всички изпитваме страх,

но и всички можем да попречим
да ни привлекат на своя страна,

като използваме средствата,
които имаме -

принципите, единността и вярата си.

Ясно е, че страхът е част
от човешката ни природа

и освен това е необходим
за оцеляването ни.

Но най-вече е

критерият, който използваме,
когато изграждаме

нашата идентичност,
нашата личност.

Вярно е,

че бях на 41 години,
когато за пръв път почувствах страх,

и не аз избрах да чувствам страх,

но аз бях тази, която избра
какво да прави с този страх.

Човек може да оцелее,

като се влачи

със страха.

Но човек също може

да се възвиши над страха,

да се издигне,
да разпери крила

и да се изкачи и да лети
високо, високо, високо, високо

до звездите,

там, където всички ние
искаме да стигнем.

Благодаря.

(Аплодисменти)