Защо трябва да четете "Хамлет"? - Изолд Гилеспи

Вижте целият урок: https://ed.ted.com/lessons/why-should-you-read-hamlet-iseult-gillespie

"Кой е там?" Прошепнат в тъмнината, този въпрос започва история за заговор, измама и морална неяснота. И в пиеса, където всеки има какво да крие, отговорът му далеч не е прост. Написана от Уилям Шекспир, "Хамлет" изобразява заглавният си герой като преследван от миналото, но прикован от бъдещето. Изолд Гилеспи се рови в човечността и трагедията на Хамлет.

Урок от Изолд Гилеспи, режисирано от Анимационно студио Люси.

"Кой е там?"

Прошепнат в тъмнината

този въпрос започва история за заговор,
измама и морална неяснота.

И в пиеса, където всеки
има какво да крие,

отговорът му далеч не е прост.

Написана от Уилям Шекспир
между 1599 и 1601 г.,

"Хамлет" изобразява заглавният си герой
като преследван от миналото,

но прикован от бъдещето.

Само няколко месеца след внезапната
смърт на баща му,

Хамлет се връща от училище като
странник в собствения си дом,

и дълбоко несигурен за това какво може
да се крие в сенките.

Но мрачните му размисли се променят,

когато е посетен от призрак,
притежаващ образа на неговия баща.

Фантомът твърди, че е жертва
на "най-грозното убийство",

и убеждава Хамлет, че чичо му
Клавдий е узурпирал трона

и откраднал сърцето на царица Гертруда.

Скръбта на принца се превръща в ярост,

и започва да планува своето отмъщение

на новия крал и
неговия двор от заговорници.

Пиесата е странен вид трагедия,

липсват или внезапната бруталност или
всепоглъщащата романтика,

които характеризират другите творби на
Шекспир в жанра.

Вместо това тя пронизва в дълбочина
нерешителността на главния герой

и нейните трагичните последици.

Откровението на призрака въвлича
множество дилеми в Хамлет –

какво да направи,
на кого може да се довери,

и каква роля може да играе той
в хода на правосъдието?

Тези въпроси са усложнени
от заплетена мрежа от персонажи,

принуждаваща Хамлет да преговаря
с приятели, семейство,

съдебни съветници и любовни интереси -

много от които притежават скрити мотиви.

Принцът непрекъснато отлага и се колебае
как да се отнася към другите,

и как трябва да изпълни отмъщението.

Това може да прави Хамлет
повече от малко дразнещ,

но също и един от най-големите човешки
символи, някога създавани от Шекспир.

Вместо да прибързва,

Хамлет е погълнат от ужасните
машинации на самото мислене.

С развитието на пиесата,

безкрайните му въпроси се превръщат в
ехо в нашите препускащи умове.

За да постигне това,

Шекспир използва
най-самоанализиращия език.

От пламтящото съзерцание на
узурпиращия цар над небето и ада,

до собственото бръщолевене на принца
относно смъртността,

Шекспир използва меланхолични
монолози за спиращ дъха ефект.

Това може би е най-добре илюстрирано от
Хамлетовата всеизвестната декларация

на безпокойство:

"Да бъдеш, или да не бъдеш? В туй е
въпросът, който мъчи всички нас

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата Съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички?"

Този монолог олицетворява
екзистенциална дилема на Хамлет:

разкъсван между мисъл и действие,

неспособен да избере между
живота и смъртта.

Но безкрайните му въпроси повдигат
още една тревога:

част от представление ли е полудата на
Хамлет, за да заблуди враговете му

или наблюдаваме герой
на ръба на лудостта?

Тези въпроси тежат силно на
взаимодействията на Хамлет с героите.

И тъй като той прекарва голяма част от
пиесата гледайки навътре,

той често не вижда как чувството за
унищожение се пробужда.

Той е особено жесток към Офелия,

неговата обречена любов, подлудена
от непостоянното поведение на принца.

Нейната съдба е пример за това как
трагедията може лесно да бъде избегната,

и показва вълнуващия ефект от
токсичните мисловни игри на Хамлет.

Подобни предупредителни
признаци за трагедия биват

постоянно пренебрегвани
по време на пиесата.

Понякога тези пропуски се случват,
поради преднамерената слепота -

както когато бащата на Офелия определя
обезпокоителните действия на Хамлет

като обикновено страдание от любов.

В други точки, трагедията е в основата
на преднамерената двойственост -

когато случай на сгрешена идентичност
води до още повече кръвопролития.

Тези моменти ни оставят с
неприятното знание,

че трагедияте се развива от
човешка грешка -

дори когато нашата грешка е да оставим
нещата нерешени.

От всички причини, може би тази, в която
никога не се съмняваме,

е човечеството на Хамлет.

Но постоянно трябва да се борим с това
кой може да бъде „истинският“ Хамлет.

Дали е благороден син,
който отмъщава за баща си?

Или луд принц, който създава
придворен хаос?

Трябва ли да действа или да наблюдава,
да се съмнява или да има доверие?

Кой е той? Защо е тук?

И кой е там -
чакащ в тъмното?