Kak не си поех дъх цели 17 минути.

В тази лична изповед от TEDMЕD, магьосникът и каскадьор Дейвид Блейн описва какво му е коствало да издържи 17 мин. под вода, без да си поеме въздух -- световен рекорд (само с минута по - къс от самата лекция!) -- и какво означава за него работата му, заради която често излага на риск живота си. Внимание: не пробвайте това у дома!

Като магьосник се опитвам да правя неща,

които да накарат хората да спрат и да се замислят.

Опитвам също и предизвикателства,

за които лекарите твърдят, че са невъзможни.

В Ню Йорк Сити бях заровен в ковчег

през април 1999 г.,

за една седмица.

Оцелявах само на вода.

Всъщност се оказа толкова забавно,

че реших да правя

още такива неща.

После се замразих в голям куб лед

отново в Ню Йорк, за период от три дни и нощи.

Това специално се оказа много по - трудно, отколкото очаквах.

След това стоях върху 30 - метрова колона

36 часа.

Започнах да халюцинирам толкова силно,

чe опреличавах сградите зад мен на огромни животински глави.

След това отидох до Лондон.

Там прекарах в стъклена кутия 44 дни

само на вода.

Това беше едно от най - трудните начинания, които съм предприемал,

но пък беше най - красивото.

Намериха се много скептици, особено в Лондонската преса,

които спускаха с хеликоптери около мен

чийзбургери, за да ме изкушават.

(Смях)

Почувствах се много горд,

когато Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин

използва този ми опит за научно изследване.

Следващата ми цел бе да разбера колко дълго мога да издържа без да дишам,

т.е. колко ще издържа без нищо,

без дори въздух.

Тогава не предполагах, че това ще се окаже

най - удивителното пътешествие в живота ми.

Като млад магьосник

бях обсебен от Худини и подводните му предизвикателства.

Още оттогава се състезавах с другите деца

колко дълго мога да остана под вода -

докато те циркулираха нагоре - надолу по 5 пъти, за да си поемат дъх,

аз си стоях долу без да дишам.

До времето, когато станах тийнейджър,

бях в състояние да задържам въздуха си за 3 мин. и 30 сек.

По - късно разбрах, че това е личния рекорд на Худини.

През 1987г. чух история

за момче, което пропаднало през леда,

и останало хванато в капан в реката под него.

Прекарал е отдолу 45 мин. без да диша.

Когато спасителните екипи дошли,

реанимирали го и не открили мозъчна недостатъчност.

Телесната му температура била паднала до 25 градуса.

Като магьосник вярвам, че всичко е възможно.

Мисля, че щом едно нещо е направено от един човек,

може да бъде направено и от другите.

Започнах да си мисля, че ако това момче е оцеляло

толкова дълго без да диша,

трябва да има начин и аз да го направя.

Реших да се срещна с известен неврохирург.

Попитах го колко дълго може да се издържи

без въздух, т.е. колко дълго бих могъл да издържа без да дишам?

Той ми каза, че всичко над 6 минути

създава сериозен риск

от хипоксична мозъчна травма (от липсата на кислород).

Е, аз приех това като предизвикателство.

(Смях)

При първия ми опит реших да направя нещо подобно,

затова измайсторих воден резервоар

и го напълних с лед и студена вода.

После постоях вътре,

с надеждата телесната ми температура да започне да спада.

Треперих.При този първи опит да не дишам,

не можах да издържа и минута.

Стана ми ясно, че така няма да се получи.

Реших да говоря с един приятел - лекар,

и го попитах по какъв начин бих могъл да го направя?

"Искам да издържа дълго време без да дишам. Как може да стане това?

Той каза: "Дейвид, ти си магьосник,

измисли някакъв трик, ще ти бъде много по - лесно."

(Смях)

Той измисли нещо като

обдишващо устройство,

което да изтласква въглеродния двуокис,

което всъщност си беше тръба, закупена от магазина,

на която с тиксо беше прикрепен балон,

която той мислеше да напъха в трахеята ми,

за да успявам някак си чрез нея да циркулирам въздуха и да вдишвам

с това нещо в мен.

Гледката никак не е приятна,

но дава представа за този опит.

Разбра се, че подобна идея няма как да проработи.

(Смях)

След това започнах да мисля

дали да не опитам течно дишане.

Съществува химикал на име перфлуброн,

в който нивото на кислород е толкова високо,

че на теория би могъл да се диша.

Така че си набавих от този химикал,

напълних умивалника с него и си пъхнах вътре лицето,

като се опитвах да вдишвам,

което се оказа напълно невъзможно.

Както каза докторът, това е все едно да се опитваш

да дишаш, докато на гърдите ти е стъпил слон.

Отказах се и от тази идея.

После започнах да си мисля,

дали няма да е възможно чрез байпас машина

да ми прокарат една тръбичка към артерията,

и по този начин без да дишам, в кръвта ми да влиза кислород?

Това си беше поредната откачена идея, разбира се.

След това ми хрумна най - абсурдната от всички идеи:

да взема да до направя.

(Смях)

Да опитам да не дишам по - дълго от момента,

след който докторите обявяват мозъчна смърт.

Започнах да проучвам

гмуркачите за перли.

Нали те издържат долу по 4 минути на един дъх.

Докато проучвах гмуркачите на перли, открих света

на свободното гмуркане.

Това беше най - невероятното нещо, на което някога съм се натъквал.

Съществуват различни аспекти на свободното гмуркане.

Има рекорди за най - дълбоко гмуркане.

И, разбира се, статичната апнея.

При нея в статично положение задържаш въздуха си

колкото се може по - дълго.

Именно тя бе обектът на моето изследване.

Първото нещо, което научих, е че когато не дишаш,

не бива и да се движиш, защото изразходваш енергия.

Движението изразходва кислород и увеличава нивата

на въглероден двуокис в кръвта. Научих се да стоя неподвижен.

Научих се и как да забавям сърдечния си ритъм.

Трябваше да остана съвсем неподвижен и просто да се отпусна,

и да си представя, че съм извън тялото си

и да контолирам това състояние.

След това се научих как да се прочиствам.

По същество прочистването е хипер - вентилиране.

Вдишвате, издишвате...

Чувствате се леко, усещате изтръпване.

Освобождавате тялото от въглеродния двуокис.

Става неизмеримо по - лесно да задържате дишането.

После се научих как трябва да поема дълбоко въздух

и просто да го задържа и да се отпусна и по никакъв начин да не го изпускам,

само да се отпусна без да обръщам внимание на болката.

В продължение на месеци, всеки ден

първото нещо, което правех след като се събудя,

беше да се упражнявам да не дишам,

понякога от 52 минути тренировка,

успявах да издържа 44.

В общи линии, ставаше така - започвах с прочистване -

дълбоко дишане - за около минута.

После веднага задържах въздуха за 5 мин. и половина.

След това отново дишах една минута,

като прочиствах дробовете колкото мога повече,

и пак спирах дишането за 5 мин. и половина.

Този процес се повтаряше осем пъти без прекъсване.

От 52 минути дишаш само осем.

Накрая мозъкът ти просто изключва.

Чувстваш се като лунатик.

Освен това главата ти боли до пръсване.

В такива ситуации не съм най - приятният събеседник.

Започнах да събирам информация за световния рекордьор.

Казва се Том Сийтаз.

Той сякаш е роден да се занимава с това.

Висок е 1.95. Тежи 73 кг.,

а обемът на белите му дробове

надвишава два пъти този на обикновения човек.

Аз съм метър 86 и съм дебел.

Е, да кажем че костите ми тежат.

(Смях)

Трябваше да сваля 23 кг. за три месеца.

Всичко, което тялото ми поемаше,

възприемах като лекарство.

Всяка трошичка беше претегляна спрямо хранителната й стойност.

Ядях прецизно премерени малки порции

през целия ден.

Така започнах да приспособявам тялото си.

(Смях)

Колкото повече отслабвах, толкова по - дълго издържах без да дишам.

С тази диета и усилените тренировки,

сърдечният ми ритъм в покой падна до 38 удара в минута.

Това е по - ниско от повечето Олимпийски атлети.

За 4 месеца тренировки успях да издържа без да дишам

повече от 7 минути.

Исках да мога да го правя навсякъде.

Исках да се изпробвам в най - екстремни ситуации,

за да видя дали ще успея да забавя сърдечния си ритъм

под напрежение.

(Смях)

Реших, че ще подобря световния рекорд

на живо в най - гледаното телевизионно време.

Световният рекорд беше 8 мин. и 58 сек.

и негов носител беше Том Сийтаз, онзи с дробовете като на кит, за когото ви казах.

(Смях)

Реших, че ще поставя водна сфера насред Линкълн Сентър

и ако успеех да издържа там седмица без ядене,

щях постепенно да се подготвя

да забавя метаболизма си,

което със сигурност щеше да е в помощ при опита

да не дишам по - дълго, отколкото досега.

Не знаех колко греша.

Влязох в сферата седмица преди заплануваната дата.

Мислех, че всичко е наред.

Два дни преди опита ми да подобря рекорда,

телевизионните продуценти

решиха, че да се наблюдава някой,

който не диша и а-ха да се удави,

би било твърде скучно за телевизия.

(Смях)

Така че трябваше да добавим белезници,

от които да се освободя, докато не дижам.

Това беше стратегическа грешка,

защото заради тези движения губих кислород.

На седмата минута изпаднах

в ужасни конвулсии.

След още 8 секунди започнах да губя съзнание.

На седмата минута и половина

ме извадиха и започнаха да ме свестяват.

Провалих се на всички нива.

(Смях)

Така че единствения начин да изляза от кашата,

който успях да измисля,

беше да се обадя на Опра.

(Смях)

Казах й, че искам да вдигна залога,

и да издържа без да дишам по - дълго от всеки друг на света.

Това беше различен рекорд - чиста кислородна

статична апнея, който рекорд беше записан

на 13 минути в книгата на Гинес.

Това, което се случва, е че първо дишаш чист кислород,

обдишваш тялото си, изхвърляш въглеродния двуокис,

и по този начин успяваш да издържиш много по - дълго.

Дадох си сметка, че най - големият ми конкурент

е бобърът.

(Смях)

През януари 2008г.

Опра ми даде 4 месеца за подготовка и тренировки.

Всяка нощ спях в кислородна камера.

Тя симулира среда, подобна на

тази при височина от 4 572 метра.

Все едно лагеруваш на Еверест.

Това, което става, е, че се увеличава

броят на еритроцитите в кръвта,

което помага на тялото да усвоява по - добре кислорода.

Всяка сутрин, след като излизах от камерата,

отново чувствах мозъка си като промит.

При моя първи опит, издържах 15 мин.

Което си беше голямо постижение.

Неврохирургът ме издърпа от водата,

защото по негово мнение на 15 -та минута

с мозъкът ти е свършено, настъпва мозъчна смърт.

Така че той ме издърпа, а аз бях добре.

Имаше обаче един човек, който никак не беше впечатлен.

Бившата ми приятелка. Докато подобрявах рекорда под вода

за първи път, тя ровеше в моето Блекбъри,

и проверяваше съобщенията ми.

(Смях)

Брат ми я беше заснел. Нямам думи...

(Смях)

След това обявих публично, че искам да подобря

рекорда на Сийтаз.

В отговор,

той отиде в шоуто на Риджис и Кели,

и подобри стария си рекорд.

След това основният му конкурент подобри неговия рекорд.

Изведнъж той дръпна рекорда

на 16 минути и 32 секунди.

Това беше с три минути над това за което бях подготвен.

Вече имаше по - голям рекорд.

Аз обаче исках от Сайънс (Ню Йорк)Таймс да го документират.

Исках да напишат статия за него.

Направих това, което би направил всеки човек,

който сериозно преследва научно постижение.

Отидох в офисите на Ню Йорк Таймс

и шашнах всички с фокуси с карти.

(Смях)

Не знам дали подейства магията от Каймановите острови,

но Джон Тийрни бързо пристигна

и написа статия за сериозността на опитите ми.

Докато бях там се опитах да го впечатля, разбира се.

Гмурнах се до 48 метра,

което по принцип е височината на 16 - етажна сграда,

и докато излизах, загубих съзнание под водата,

което е много опасно; така фактически става удавянето.

За щастие Кърк ме беше видял,

гмурна се и ме е извади.

Захванах се здраво.

Подготвих се напълно, за да мога да задържа дишането си

до необходимата степен.

Нямаше начин обаче как да се подготвя за телевизионния аспект,

т.е. за шоуто на Опра.

По принцип бях тренирал да съм в басейн, с главата надолу.

От телевизията настояха да съм прав,

за да могат да виждат лицето ми.

Другият проблем беше,

че костюмът беше толкова лек,

че трябваше да ми завържат краката, за да не изплувам.

Наложи се да използвам мускули, за да задържа стъпалата си,

тъй като връзките бяха разхлабени, което беше голям проблем за мен.

Това ужасно ме притесни

и повиши сърдечния ми ритъм.

Другото нещо, което направиха -

и което никога не бяхме правили - беше, че поставиха сърдечен монитор.

Поставиха го точно до водната сфера.

При всеки удар на сърцето ми чувах звука - бийп, бийп, бийп, бийп,

тиктакането,наистина силно.

Което ме притесни още повече.

Нямаше начин да успея да намаля сърдечния си ритъм.

Обикновено

започвам с 38 удара в минута,

и по време на опита спадам до 12 удара на минута,

което е доста необичайно.

(Смях)

Този път започнах със 120 удара,

и така и не успях да ги сваля.

Първите 5 минути под вода прекарах,

отчаяно опитвайки се да намаля сърдечния си ритъм.

Седях вътре и си мислех:"Трябва да сваля ритъма.

Ще се проваля, ще се проваля."

Това още повече ме изнервяше.

Сърдечният ми ритъм постоянно се ускоряваше,

докато стигна до 150.

По същество стана същото, което ме провали на Линкълн Сентър.

Преразход на кислород.

Когато преполових времето, на осмата минута,

бях 100 процента сигурен,

че няма да успея.

Нямаше начин как да стане.

Помислих си, че Опра е отделила един час

за моя експеримент и ако се пречупя рано - рано,

шоуто ще бъде посветено на това, колко съм депресиран.

(Смях)

Затова реших, че ще е по - добре да се боря

и да стоя, докато загубя съзнание,

поне ще ме извадят и ще се погрижат за мен.

(Смях)

Устисках до десетата минута. Тогава

започнаха тези силни изтръпвания

в пръстите на ръцете и краката.

Знаех, че това е в следствие на кръвта,

която се отдръпва от крайниците,

за да достави кислород на жизнено важните органи.

На 11-тата минута започнах да чувствам

пулсиране в краката,

а устните си усещах по много странен начин.

На 12-тата минута започна да ми звъни в ушите

и да ми изтръпва ръката.

Понеже съм хипохондрик, си спомних, че това е предвестник на инфаркта.

Започнах да се паникьосвам.

На 13-тата минута, може би заради хипохондрията,

започнах да усещам болки в гърдите.

Беше ужасно.

На 14-тата минута

започнаха тези ужасни конвулсии,

напъните да поемеш въздух.

(Смях)

На 15-тата минута вече страдах

от остра липса на кислород на сърцето.

Започна се процес на исхемия.

Сърдечният ми ритъм варираше

от 50 до 150, после до 40, до 20, пак до 150.

Имах аритмия.

Ту биеше, ту спираше. И аз усещах всичко това.

Бях сигурен, че инфарктът не ми мърда.

На 16-тата минута си измъкнах краката,

защото знаех, че ако изплувам

и имам инфаркт, ще трябва

първо да ми освободят краката от примките

преди да ме извадят. Умирах от страх.

Така че си освободих краката и започнах да изплувам,

но не си показах главата навън.

Просто стоях и чаках сърцето ми да спре,

просто чаках.

Накараха с "шшт" докторите

да изчакат.

После изведнъж чух писък.

Помислих си, че нещо странно е станало --

че може вече да съм умрял, или нещо друго се е случило.

Тогава осъзнах, че съм издържал до 16:32.

С енергията на всички присъстващи,

реших да устискам още.

Така издържах до 17 минути и 4 секунди.

(Аплодисменти)

За мен това не беше достатъчно, веднага след това

отидох до медицинската лаборатория

и ги накарах да ми направят всички възможни кръвни тестове,

да изследват всичките ми показатели,

така че докторите да ги използват отново за изследване.

Не исках никой да оспорва опита.

Направих световен рекорд

и исках да съм сигурен, че всичко е валидно.

На следващия ден отидох в Ню Йорк,

и тъкмо когато излизах от магазина на Апъл, едно хлапе се приближи --

и ми каза: "Ей! Ди"

Аз казах: "Какво?"

"Ако наистина не си дишал толкова дълго,

защо излезе от водата сух?"

Казах само:"Какво?"

(Смях)

Това е моят живот.

(Смях)

Като магьосник се опитвам да показвам на хората

неща, които изглеждат невъзможни.

Мисля, че магията - независимо дали не дишаш,

или размесваш тесте карти,

е много проста.

Тя е упражнение, тя е трениране , и тя е ...

тя е упражнение, тя е трениране и експериментиране,

докато търпиш болките, за да бъда най-добрият, който мога да бъда.

Това е значението на магията за мен, така че благодаря.

(Аплодисменти)