Беки Блантън: Годината, когато бях бездомна

Беки Блантън планирала да живее в микробуса си в продължение на година и да разгледа страната, но с идването на депресията и края на работата й на свободна практика, нейното къмпинг пътуване се превърнало в бездомност. В този личен разговор, тя описва преживяването да станеш един от работещите бездомници в Америка.

Аз съм писател и журналист,

а също и лудо любопитен човек.

За 22 години журналистика

се научих да правя много нови неща.

Преди три години едно от нещата, които се научих да правя,

беше да стана невидима.

Станах една от работещите бездомници.

Напуснах работата си като редактор във вестник,

след като баща ми почина през февруари същата година,

и реших да пътувам.

Смъртта му беше доста тежък удар за мен.

Имаше много неща, които исках да усетя и с които да се справя, докато правя това.

Бях ходила на къмпинг през целия си живот. И реших,

че животът в микробус за година, за да направя това,

ще бъде като едно дълго къмпинг пътуване.

Затова натоварих котката си, ротвайлера си

и къмпинг оборудването си в един микробус Шевролет от 1975-а

и потеглих към залеза,

с пълен провал да осъзная три жизненоважни неща.

Първо: че обществото приравнява

живота в постоянна структура, дори колиба,

към това да имаш стойност като личност.

Две: Не осъзнах колко бързо

негативните възприятия на другите хора

могат да повлияят на нашата реалност, ако им позволим.

Три: Не осъзнах,

че бездомността е нагласа,

а не начин на живот.

Отначало животът в микробуса беше страхотен.

Вземах душ в къмпингите. Хранех се навън редовно.

Имах време да се отпусна и да скърбя.

Но после дойдоха гневът и депресията заради смъртта на баща ми.

Работата ми на свободна практика приключи. И трябваше да започна работа на пълен работен ден,

за да плащам сметките.

Онова, което беше наистина мека пролет,

се превърна в ужасно горещо лято.

И стана невъзможно да се паркира където и да било...

(Смях)

...без да е много очевидно,

че водя котка и куче със себе си, а беше наистина горещо.

Котката влизаше и излизаше през един отворен прозорец на микробуса.

Кучето отиде в дневен център за кучета.

А аз се потях.

Когато можех, използвах

душове за служители в офис сгради и спирки за камиони.

Или се миех в обществени тоалетни.

Нощтните температури в микробуса рядко спадаха под 80 градуса по Фаренхайт,

поради което беше трудно или невъзможно да се спи.

Храната гниеше в жегата.

Ледът в хладилната чанта се топеше за часове

и беше доста мизерно.

Не можех да си позволя да намеря апартамент,

или не можех да си позволя апартамент, който би ми позволил

да задържа ротвайлера и котката.

А бях твърдо против да се откажа от тях.

Затова останах в микробуса.

А когато ми беше твърде зле от жегата,

за да измина 50-те фута до обществената тоалетна

навън от микробуса ми нощем,

използвах една кофа и един чувал за смет като тоалетна.

Когато времето стана зимно, температурите спаднаха

под нулата. И останаха там.

А аз бях изправена пред цял нов набор от предизвикателства.

Паркирах на различно място всяка нощ,

за да не ме забележат и да избегна кавги с полицията.

Не винаги успявах.

Но усещах, че не контролирам живота си.

И не знам кога или как се случи,

но скоростта, с която преминах

от талантлива писателка и журналистка

към това да съм бездомна жена, живееща в микробус,

ми спря дъха.

Не се бях променила. Коефициентът ми на интелигентност не беше спаднал.

Талантът ми, почтеността ми, ценностите ми,

всичко в мен си оставаше същото.

Но някак се бях променила.

Движех се все по-надолу и по-надолу по спиралата към депресия.

И в крайна сметка някой ме насочи към здравна клиника за бездомни.

И отидох. Не се бях къпала от три дни.

Бях също толкова миризлива и депресирана, колкото всички на опашката.

Само не бях пияна или надрусана.

А когато няколко от бездомните мъже осъзнаха това,

включително един бивш университетски преподавател,

казаха: "Ти не си бездомна. Защо всъщност си тук?"

Другите бездомни хора не ме виждаха като бездомна,

но аз се виждах.

Тогава професорът изслуша историята ми и каза:

"Ти имаш работа. Имаш надежда.

Истинските бездомници нямат надежда."

Една реакция към лекарството, което клиниката ми даде за депресията,

ме накара да искам самоубийство. Помня как си мислех:

"Ако се самоубия, никой няма да забележи."

Една приятелка ми каза скоро след това,

че е чула, че Тим Ръсерт,

национално известен журналист,

е говорил за мен по националната телевизия.

Едно есе, което бях написала за баща си

през годината, преди да почине, беше включено в новата книга на Тим.

Той обикаляше по телевизионните шоута. И говореше за моето писане.

Когато осъзнах, че Тим Ръсерт, бивш модератор на "Запознайте се с пресата",

говори за моето писане,

докато аз живея в микробус на паркинга на Уол-Март,

започнах да се смея.

И вие трябва да го направите.

(Смях)

Започнах да се смея,

защото се стигна до момент, когато

дали бях писател, или бездомна жена?

И така, влязох в книжарницата. Намерих книгата на Тим.

Стоях там. И препрочетох моето есе.

И плаках.

Защото бях писателка.

Бях писателка.

Скоро след това се преместих обратно в Тенеси.

Редувах живота в микробус и гостуването по диваните на приятели.

И започнах да пиша отново.

До лятото на следващата година бях работещ журналист.

Печелех награди. Живеех в свой собствен апартамент.

Вече не бях бездомна.

И вече не бях невидима.

Хиляди хора работят на пълен и непълен работен ден

и живеят в колите си.

Но обществото продължава да заклеймява и криминализира

това да живееш в превозното си средство или по улиците.

Така че бездомните, работещите бездомни, най-вече остават невидими.

Но ако някога срещнете такъв,

наемете го, насърчете го и му предложете надежда.

Човешкия дух може да победи всичко, ако има надежда.

Не съм тук, за да съм момиче от плакат за бездомници.

Не съм тук да ви насърчавам да дадете пари на следващия просяк, който срещнете.

А съм тук да ви кажа че, въз основа на моя опит,

хората не са мястото, където живеят,

където спят,

или онова, което е житейската им ситуация във всеки даден момент.

Преди три години живеех в един микробус

на паркинга на Уол-Март.

А днес говоря в ТЕД.

Надеждата винаги, винаги намира начин. Благодаря ви.

(Аплодисменти)