Гласовете в моята глава

По всичко личи, че Еленор Лонгдън е като всички други студенти, отивайки в колеж с бодра стъпка и без грижи на този свят. Това е докато гласовете в нейната глава започват да говорят. Първоначално безвредни, тези вътрешни гласове започват да стават крайно антагонистични и диктаторски, превръщайки животът и в кошмар. Диагностицирана със шизофрения, упоена, и накрая отхвърлена от системата, която не знае как да и помогне, Лонгдън разказва трогателна история за дългогодишното и пътуване обратно към умственото здраве, и прави така, че чрез научаване да слуша гласовете в главата си, тя успява да оцелее.

Денят, в който напуснах дома си за първи път,

за да отида в университета беше светъл ден,

пълен с надежда и оптимизъм.

Справях се добре в училище. Очакванията към мен бяха високи,

и аз радостно стартирах студентския живот,

пълен с лекции, партита и кражбата на пътни знаци.

Представите, разбира се, могат да са измамни,

и до степен, в която тази борбена и енергична личност,

ходеща на лекции и крадяща пътни конуси беше външна обвивка,

но много добре изработена и убедителна такава.

Под повърхността всъщност бях дълбоко нещастна, несигурна

и много изплашена -

изплашена от другите хора, от бъдещето, от провалите

и от празнотата, която усещах в себе си.

Но го прикривах успешно, и отвън

изглеждах като някой, който имаше всичко, което бихме искали

и когото бихме искали да достигнем.

Тази фантазия за неуязвимост беше толкова пълноценна

че дори заблудих себе си,

и когато първият семестър свърши и започна втория,

никой не можеше да предположи

какво щеше да се случи.

Започна когато си тръгвах от лекция,

тананикайки си, ровичкайки си из чантата,

така като съм правила стотици пъти преди,

когато изведнъж чух глас, наблюдаващ спокойно:

"Тя напуска стаята."

Огледах се, нямаше никой наоколо,

но яснотата и решителността на коментара

бяха несъмнени.

Разтърсена, оставих книгите на стълбите и забързах към вкъщи,

и тогава се повтори.

"Тя отваря вратата."

Това беше началото. Гласът беше пристигнал.

И този глас продължаваше,

дни и седмици поред

да разказва всичко, което правех, в трето лице.

"Тя отива в библиотеката."

"Тя отива на лекции."

Беше неутрален, без емоции и след време дори

странно състрадателен и успокояващ,

въпреки, че забелязах, че неговата външна спокойност понякога се изплъзваше

и понякога отразяваше моите неизразени емоции.

Например, ако бях ядосана и трябваше да го скрия,

което правех често, да бъда много умела в прикриването на чувствата ми,

тогава гласът звучеше разстроено.

Но като цяло не беше нито зловещ, нито обезпокоителен,

въпреки че дори в този момент беше ясно,

че ми показваше нещо

за моите емоции, специално за емоциите,

които бяха далечни и недостъпни.

Тогава направих голямата грешка

да кажа на моя приятелка за този глас, и тя беше ужасена.

Коварен процес бе започнал,

фактът, че нормалните хора не чуват гласове,

и фактът, че нещо наистина не беше наред.

Такъв страх и недоверие са заразни.

Изведнъж гласът вече не беше толкова добронамерен

и когато тя настоя да потърся медицински съвет,

аз веднага се съгласих, и това се оказа

грешка номер две.

Прекарах известно време, разказвайки на лекаря в колежа

за това, което смятах за истинският проблем -

тревожност, ниска самооценка, страховете за бъдещето,

и бях посрещната от отегченост и безразличие

до момента, в който споменах гласа,

при който той изпусна химикалката си, завъртя се

и започна да ме разпитва с истински интерес.

И да бъда честна, бях отчаяна за внимание и помощ,

и започнах да му разказвам за моят странен коментатор.

И много ми се иска, в този момент, гласът да беше казал:

"Тя копае собственият си гроб."

Бях препратена към психиатър, който по подобен начин

направи мрачен преглед на присъствието на гласа,

като впоследствие изтълкува всичко, което казах

през погледна на скрита лудост.

Например, бях част от студенстка телевизия,

която излъчваше бюлетин в кампуса,

и по време на среща, която закъсняваше много,

аз казах: "Съжалявам, докторе, но трябва да вървя.

Трябва да прочета новините в 6."

И сега в моите медицински записи пише, че Еленор

има заблуди, че води новините по телевизията.

В този момент събитията започнаха

да ме превземат.

Последва приемане в болница, първото от много други,

след това дойде диагнозата шизофрения

и след това, най-лошото от всичко, отровно и измъчващо чувство

на безнадеждност, унижение и отчаяние

за мен и моето бъдеще.

Но тъй като бях окуражавана да погледна на гласа,

не като на преживяване, а като симптом,

моите страх и съпротивление се усилиха.

Това в основата си представлява

агресивна позиция спрямо собственият ми разум,

нещо като психична гражданска война,

и това доведе до увеличаването на броя гласове,

които ставаха все по-агресивни и заплашителни.

Безпомощна и безнадеждна, започнах да отстъпвам

в този кошмарен вътрешен свят,

в който гласовете ставаха

едновременно мои преследвачи и единствени спътници.

Казаха ми, например, че ако се докажа като достойна

за тяхната помощ, тогава те ще променят живота ми

такъв какъвто е бил,

и имах много странни задачи,

нещо като работа за Херкулес.

Започна се с нещо малко, например,

като да си откъсна три кичура коса,

но постепенно станаха по-крайни

достигайки до команди да се нараня,

и една много крайно драматична инструкция -

"Виждаш ли учителя там?"

"Виждаш ли чашата с вода?"

"Е, ще трябва да отидеш и да я изсипеш върху него пред останалите студенти."

Което всъщност направих, и няма нужда да споменавам,

че това не ме направи ценна за факултета.

Точно обратното, имаше порочен кръг от страх, отбягване,

недоверие и неразбиране,

и това беше битка, в която се чувствах безсилна,

и неспособна да установя мир или примирие.

Две години по-късно влошаването е драматично.

До този момент имах цял луд репертоар -

ужасяващи гласове, гротескни видения

странни, неконтролируеми илюзии.

Моето умствено състояние беше основата

на дискриминация, вербални обиди,

и физическо и сексуално насилие,

и моят психиатър ми каза:

"Еленор, по-добре да имаше рак,

защото той се лекува по-лесно от шизофренията."

Бях диагностицирана, упоена и изоставена,

и бях толкова измъчена от гласовете,

че се опитах да пробия дупка в главата си,

за да ги изкарам оттам.

Гледайки сега назад към останките и отчаянието от онези години,

изглежда ми сякаш някой умря там,

и въпреки това, някой друг беше спасен.

Съкрушен и обладан човек започна онова пътуване,

но човекът, който изплува беше оцелял

и в крайна сметка щеше да стане човека,

който бях предназначена да бъда.

Много хора са ме наранили в моя живот,

и аз помня всички тях,

но тези спомени избледняват и отслабват

в сравнение с тези за хората, които ми помогнаха.

Приятелите, които оцеляха, приятелите, които чуваха гласове,

другарите и сътрудниците,

майка ми, която никога не се отказа от мен,

която знаеше, че някой ден ще се върна при нея

и беше търпелива да ме изчака колкото е нужно,

докторът, който работи с мен за кратко време,

но който ме подкрепи с неговата вяра, че възстановяването

е не само възможно, но и неизбежно,

и по време на опустошаващ период на рецидиви

каза на моето ужасено семейство: "Не се отказвайте от надеждата.

Вярвам, че Еленор може да премине през това.

Знаете, че понякога вали сняг през май,

но лятото винаги идва."

Четиринадесет минути не са достатъчни

да благодаря на тези добри и щедри хора,

които се бориа с мен и за мен,

и които чакаха да се върна

от онова отчаяно, самотно място.

Но заедно те съчетаха куража,

креативността, цялостност и непоклатима вяра,

че моето разбито аз ще се излекува и събере отново.

Преди казвах, че тези хора ме спасиха,

но това, което знам сега е, че те направиха нещо

дори по-важно - те ми дадоха силите

да спася себе си,

и решаващото е, че те ми помогнаха да разбера нещо,

което винаги съм подозирала -

че моите гласове бяха смислен отговор

на травматични събития в живота ми, и по-точно събития от детството ми,

и че тези събития не бяха моите врагове,

но извор на прозрение за разрешение на емоционалните проблеми.

На пръв поглед, това беше трудно за вярване,

най-малкото защото гласовете изглеждаха толкова враждебни

и заплашителни, че в този смисъл, първата стъпка

беше да науча да различавам метафоричното значение

от това, което преди наричах буквална истина.

Например, гласове, които заплашваха да нападнат домът ми -

научих се да интерпретирам това като моето собствено чувство на страх

и несигурност в света, а не като реална заплаха.

В началото им вярвах.

Спомням си как стоях една вечер

на пост пред спалнята на родителите ми, за да ги предпазя

от това, което си мислех, че е реална заплаха от тези гласове.

Тъй като имах сериозен проблем със самонараняването

повечето от металните прибори вкъщи бяха скрити,

така че бях въоръжена с пластмасова вилица,

нещо като прибори за пикник, и седнах пред стаята,

стискайки я и чакайки да скоча в действие, ако нещо се случеше.

Беше нещо като: "Не се забърквай с мен.

Имам пластмасова вилица, не разбираш ли?"

Добра стратегия.

Но по-късна реакция и много по-полезна

беше да опитам да разбия на парчета значението зад тези думи,

така че когато гласовете ме предупредиха да не напускам къщата,

тогава им благодарих за обръщането на внимание

върху това колко несигурна се чувствах,

защото ако бях наясно, тогава можех да направя нещо положително -

да успокоя и тях, и себе си,

че бяхме на сигурно място и че нямаше нужда да сме изплашени повече.

Сложих граници на гласовете

и опитах да си комуникирам с тях по отстояващ начин,

но все пак уважителен и установяващ бавен процес

на комуникация и сътрудничество,

в който се учехме да работим заедно и да се подкрепяме.

Прep всичко това, това, което в крайна сметка осъзнах

беше, че всеки глас беше тясно свързан

с части от мен, и всяка една от тях

носеше непреодолими емоции, за които никога не съм имала

възможност да обработя или разреша,

спомени от сексуални травми и насилие,

на гняв, срам, вина, ниска самооценка.

Гласовете влизаха на мястото на болката

и ѝ даваха думи,

и може би най-голямото откритие

беше когато осъзнах, че най-враждебните и агресивни гласове

всъщност представляваха части от мен,

които са били наранени най-дълбоко,

и като такива, тези гласове

имаха нужда да почувстват най-големите състрадание и грижа.

Въоръжена с това знание най-накрая

аз събрах моето разпиляно аз,

всяка част, представлявана от различен глас,

постепенно спрях лекарствата,

и се върнах в психиатрията, но този път от другата страна.

Десет години след появяването на гласа най-накрая се дипломирах,

този път с най-високата степен в психологията,

която университетът изобщо е давал, и една година по-късно,

най-високата магистърска степен, за което бихме казали -

не е зле за луда жена.

Всъщност един от гласовете диктуваше отговорите

по време на изпита, което технически може да се брои като преписване.

смях

И да бъда честна - понякога много ми харесваше тяхното внимание.

Както е казал Оскар Уайлд: "Единственото по-лошо нещо

от това да говорят за теб, е да не говорят за теб."

Това също ви прави много добри в подслушването,

защото може да слушате два разговора едновременно.

Така че не е толкова зле.

Работих в заведения за психично здраве,

говорих на конференции,

писах няколко глави за книга както и академични статии,

спорих и продължавам да го правя

във връзка със следната идея:

това, че важният въпрос в психиатрията

не трябва да бъде какво не ти е наред,

а по-скоро какво ти се е случило.

И през цялото време аз слушах моите гласове,

с които най-накрая се научих да живея в мир и уважение,

и които в замяна ми отвръщат с нарастващо усещане за

състрадание, приемане и уважение към самата мен.

И помня най-вълнуващият и изключителен момент,

когато помагах на друга млада жена, тероризирана от нейните гласове,

и осъзнах напълно за първи път,

че вече самата аз не се чувствам така,

и най-накрая можех да помогна на някой, който го преживяваше.

Сега съм много горда да бъда част от "Интервойс",

организационната част на международното движение "Чуваме гласове",

инициатива, вдъхновена от работата на професор Мариус Ром

и доктор Сандра Ешер,

които откриват, че чуването на гласове е стратегия за оцеляване,

здравословна реакция на нездравословни обстоятелства,

не като анормални симптоми на шизофрения,

но като сложен, важен и смислен опит

да бъдат изучени.

Заедно ние си представяме и помагаме на обществото

да разбере и уважи чуването на гласове,

което подпомага нуждите на личностите, които чуват гласове,

и което ги оценява като пълноценни граждани.

Това общество е не само възможно,

то вече вече е започнало да се формира.

Да перефразирам Чавес: "Когато започне социална промяна,

тя не може да бъде върната назад."

Не можете да унижите човек, който изпитва гордост.

Не можете да потискате хора,

които вече не се страхуват.

За мен, постиженията на движението "Чуваме гласове"

са напомняне, че емпатия, дружба,

справедливост и уважение не са просто думи,

те са убеждения и вярвания,

а тези убеждения могат да променят света.

През последните години движението "Чуваме гласове"

е основало мрежа

в 26 страни на пет континента,

работещи заедно да подкрепят достойнството, солидарността

и да дадат възможност на личности с ментални разстройства

да създадат нов език и утвърждаване на надеждата,

което по същество лежи като непоклатима вяра

в силата на личността.

И както казва Питър Левин - човешкото животно

е уникално същество,

надарено с инстинктивната способност да лекува

и с интелектуалния дух да използва тази вътрешна способност.

В този смисъл, за членовете на обществото,

няма по-голяма чест или привилегия

от това да улесни процеса на излекуване на някого,

да бъде присъстващ, да протегне ръка,

да сподели товара на нечие страдание,

и да държи надеждата за тяхното възстановяване.

И също така, за оцелелите от стреса и бедата,

ние помним, че не трябва да живеем живота си

завинаги определен от разрушителните неща, които са ни се случили.

Ние сме уникални. Ние сме незаменими.

Това, което лежи в нас не може да бъде напълно овладяно,

изкривено или отнето.

Светлината никога не угасва.

Един прекрасен доктор ми каза веднъж:

"Не ми казвай какво другите са ти казали за теб.

Кажи ми за теб."

Благодаря.

(Ръкопляскане)