Итай Талгам: Водете като великите диригенти

Един оркестров диригент се сблъсква с най-голямото лидерско предизвикателство: да създаваш съвършена хармония, без да казваш и дума. В този очарователен разговор Итай Талгам демонстрира уникалните стилове на шест велики диригенти от XX век, илюстриращи извънредно важни уроци за всички лидери.

Магическият момент, магическият момент на дирижирането.

Който е - излизаш на сцената. Там стои оркестър.

Те всички, нали знаете, се разсвирват и такива неща.

А аз излизам на подиума.

Нали знаете, този малък офис на диригента.

Или по-скоро кабинка, кабинка с отворено пространство,

с много пространство.

И пред целия този шум

правиш един много малък жест.

Нещо такова - не много помпозно, не много изтънчено, така.

И изведнъж хаосът става ред.

Шумът става музика.

А това е фантастично. И е толкова изкушаващо

да мисля, че всичко това е заради мен.

(Смях)

Всички тези велики хора тук, виртуози,

вдигат шум и имат нужда аз да направя така.

Всъщност, не. Ако беше така,

щях просто да ви спестя разговора

и да ви науча на жеста.

За да може да излезете в света

и да направите това в каквато и да е компания, когато поискате,

и да получите пълна хармония. Не става така.

Да видим първото видео.

Надявам се, че то е добър пример за хармония.

А после да поговорим малко за това как се получава.

(Музика)

Хубаво ли беше?

Това беше един вид успех.

А на кого да благодарим за успеха?

Искам да кажа - очевидно музикантите от оркестъра

свирят прекрасно,

Виенският филхармоничен оркестър.

Не гледат често диригента.

После, и публиката ръкопляска, да,

и всъщност участва в правенето на музика.

Знаете ли, виенските публики обикновено не се намесват в музиката.

Това е най-голямата близост, която може да се постигне във Виена

до ориенталски празник на кючека.

(Смях)

За разлика от, например, Израел, където публиката кашля през цялото време.

Знаете ли, Арт Рубинщайн - пианистът, казвал:

"Където и да е по света хората, които имат грип, ходят на лекар.

В Тел Авив те идват на моите концерти."

(Смях)

Така че това е един вид традиция.

Но виенската публика не прави така.

Тук излизат от обичайното, само за да са част от това,

да станат част от оркестъра, и това е страхотно.

Знаете ли, публики като вас - да -

правят събитието.

Ами диригентът? Какво можете да кажете,

че правеше всъщност диригентът?

Ами, той беше щастлив.

Често показвам това на висши ръководни кадри.

Хората се дразнят.

"Идваш на работа. Как така си толкова щастлив?"

Нещо май не е наред, а? Но той разпръсква щастие.

А мисля, че щастието - важното е, че това щастие

не идва само

от собствената му история и радостта му от музиката.

Радостта е свързана с това да дадеш възможност историите на другите хора

да бъдат чути в същото време.

Имате историята на оркестъра като професионална единица.

Имате историята на публиката като общност. Да.

Имате историите на индивидите

в оркестъра и в публиката.

А после имате и други истории, невиждани.

Хора, които са построили тази чудесна концертна зала.

Хора, които са направили онези Страдивариус, Амати, всички онези красиви инструменти.

И всички онези истории са чути по едно и също време.

Това е истинското преживяване от един концерт на живо

Това е причина да излезеш от къщи. Нали?

И не всички диригенти правят само това.

Да видим още някого, един велик диригент -

Рикардо Мути, моля.

(Музика)

Да, това беше много кратко. Но виждате,

че е напълно различна фигура. Нали?

Той е невероятен. Толкова е доминиращ. Нали?

Толкова ясен. Може би малко прекалено ясен.

Може ли да направим една малка демонстрация? Бихте ли станали мой оркестър за секунда?

Бихте ли изпяли, моля, първата нота от Дон Джовани?

Трябва да пеете "Аааааа", а аз ще ви спра.

Съгласни? Готови ли сте?

Публика: Аааааа...

Илай Талгам: Хайде, с мен. Ако го правите без мен,

се чувствам още по-излишен, отколкото вече съм.

Затова моля, чакайте диригента.

А сега ме погледнете. "Аааааа", и ще ви спра. Хайде.

Публика: ...Ааааааа....

(Смях)

Илай Талгам: После ще си поприказваме малко.

(Смях)

Но... Има свободно място за...

Но... (Смях)

...виждате, че бих могъл да спра оркестър с един пръст.

А какво прави Рикардо Мути? Прави нещо подобно...

(Смях)

А после... нещо като... (Смях)

Така че не само инструкцията е ясна,

но също и санкцията, какво ще ти се случи, ако не правиш, каквото ти кажа.

(Смях)

А действа ли? Да, действа...

до известна степен.

Когато питат Мути: "Защо дирижирате така?"

той казва: "Отговорен съм."

Отговорен пред него.

Не, няма предвид Него. Има предвид Моцарт,

който е... (Смях) ... някъде на третото място от центъра.

(Смях)

И той казва: "Ако аз съм...

(Аплодисменти)

Ако аз съм отговорен за Моцарт,

това ще бъде единствената история за разказване.

Това е Моцарт, както аз, Рикардо Мути, го разбирам."

А знаете ли какво се е случило с Мути?

Преди три години получил писмо,

подписано от всичките 700 служители от "Ла Скала",

музикални служители, имам предвид музикантите,

в което пишело: "Вие сте велик диригент. Не искаме да работим с вас. Моля, подайте си оставката."

(Смях)

"Защо? Защото не ни оставяте да се развиваме.

Използвате ни като инструменти, а не като партньори.

И нашата радост от музиката... и т.н., и т.н."

Така че се наложило да си подаде оставката. Не е ли чудесно?

(Смях)

Той е добър човек. Наистина добър човек.

Е, може ли да се прави с по-малко контрол,

или с различен вид контрол?

Да погледнем следващия диригент, Йохан Щраус.

(Музика)

Страхувам се, ще сметнете, че всъщност се заяждам с него, защото е стар.

Това не е вярно. Когато бил млад,

около 30-годишен, написал нещо, което нарекъл

"Десетте заповеди за диригенти".

Първата била: Ако сте изпотен към края на концерта,

това значи, че сигурно сте сгрешили някъде.

Това е първата. Четвъртата ще ви хареса повече.

Тя казва: Никога не гледайте тромбоните -

това само ги насърчава.

(Смях)

Значи, цялата идея всъщност

е да го оставите да се случва от само себе си.

Не се месете.

Но как се случва? Видяхте ли го

как обръща страниците?

Или е сенилен

и не помни собствената си музика, защото той е писал музиката.

Или всъщност им предава много силно съобщение, с което казва:

"Хайде, момчета. Трябва да свирите по книгата.

Не става дума за моята история. Не става дума за вашата история.

А само за изпълнението на писана музика,

никакви интерпретации."

Интерпретацията е истинската история на изпълнителя.

Не, той не иска това. Това е различен вид контрол.

Да видим един друг супер-диригент,

един германски супер-диригент - Херберт фон Караян, моля.

(Музика)

Кое е различното? Видяхте ли очите? Затворени.

Видяхте ли ръцете?

Видяхте ли този вид движение? Нека ви дирижирам. Два пъти.

Веднъж като Мути, и вие ще... (Пляскане)... плеснете, само веднъж.

А после като Караян. Да видим какво ще се случи. Нали?

Като Мути. Готови ли сте? Защото Мути...

(Смях) Нали? Готови? Да го направим.

Публика: (Пляскане)

Итай Талгам: Хмм... отново.

Публика: (Пляскане)

Итай Талгам: Добре. Сега като Караян. След като вече сте тренирани,

нека да се концентрирам, да затворя очи. Хайде, хайде.

Публика: (Пляскане) (Смях)

Итай Талгам: А защо не заедно? (Смях)

Защото не знаехте кога да свирите.

Мога да ви кажа, че дори Берлинската филхармония

не знае кога да свири.

(Смях)

Но ще ви кажа как го правят. Без цинизъм.

Това е германски оркестър, нали?

Те гледат Караян. А после се гледат един друг.

(Смях)

"Разбираш ли какво иска тоя тип?"

И след като направят това,

наистина се гледат един друг, и първите изпълнители от оркестъра

водят целия ансамбъл, за да свирят заедно.

А когато питат Караян за това,

той всъщност казва: "Да, най-голямата вреда,

която мога да нанеса на моя оркестър,

е да им дам ясна инструкция.

Защото това би попречило на ансамбъла,

на вслушването един в друг,

което е необходимо за един оркестър."

Това е страхотно. Ами очите?

Защо очите са затворени?

Има една чудесна история как Караян дирижира в Лондон.

И прави на флейтиста ето такъв знак.

Човекът няма представа какво да прави. (Смях)

"Маестро, с цялото ми уважение, кога да започна?"

Какъв мислите, че е бил отговорът на Караян? Кога да започна?

О, да. Той казва: "Запчоваш, когато не можеш да издържаш повече."

(Смях)

Което ще рече, че знаеш, че нямаш авторитет да променяш нищо.

Това е моята музика. Истинската музика е само в главата на Караян.

И трябва да отгатнеш какво мисля. Така че си под огромен натиск,

защото аз не ти давам наставления,

и все пак трябва да отгатнеш какво мисля.

Това е различен вид, много духовен, но все пак

много здрав контрол.

Можем ли да го правим по друг начин? Разбира се, че можем. Да се върнем

към първия диригент, когото видяхме:

казва се Карлос Клайбер. Следващото видео, моля.

(Музика)

(Смях) Да.

Е, различно е. Но това не е ли контрол по същия начин?

Не, не е. Защото той не им казва какво да правят.

Когато прави така, това не значи:

"Вземи своя Страдивариус, и като Джими Хендрикс

го разбий на пода." Не е това.

Той казва: "Това е жестът на музиката.

Той отваря пространство за вас

да внесете друг пласт

от интерпретация.

Това е друга история.

Но как наистина действа заедно,

ако не им дава наставления?

Това е като да си на влакче в увеселителен парк. Нали?

Всъщност не ви дават никакви инструкции.

Но самите сили на процеса ви държат на място.

Това прави той.

Интересното, разбира се, е, че влакчето всъщност не съществува.

Не е нещо физическо. То е в главите на играчите.

И това ги превръща в партньори.

Имате плана в главата си.

Знаете какво да правите, макар че Клайбер не ви дирижира.

Но тук, там и това. Знаете какво да правите.

И ставате партньор в построяването на влакчето,

да, със звук,

като че ли наистина се возите.

Това е много вълнуващо за тези музиканти.

После обаче трябва да отидат на санаториум за две седмици.

(Смях)

Много е уморително. Нали?

Но е най-доброто правене на музика, по този начин.

Разбира се, не става дума само за мотивация

и за това да им дадеш много физическа енергия.

Трябва също да си голям професионалист.

А погледнете пак това - Клайбер.

Може ли да пуснем следващото видео, бързо?

Ще видите какво се случва, когато има грешка.

(Музика) Отново виждате прекрасния език на тялото.

(Музика)

Има един тромпетист, който

прави нещо не точно както трябва да се прави.

Следете видеото. Гледайте.

Вижте, втори път за същия музикант.

(Смях) А сега трети път за същия музикант.

(Смях)

"Чакайте ме след концерта.

Трябва да ви връча кратко предизвестие."

Знаете ли, когато е нужно, авторитетът е там. Това е много важно.

Но авторитетът не е достатъчен да направи хората ваши партньори.

Да видим следващото видео, моля. Вижте какво се случва тук.

Може да се изненадате, след като сте видели Клайбер

като толкова хиперактивен човек.

Той дирижира Моцарт.

(Музика)

Целият оркестър свири.

(Музика)

А сега нещо друго.

(Музика)

Виждате ли? Той е там 100 процента,

но не командва, не им казва какво да правят.

А по-скоро се наслаждава на това какъв е звукът.

(Музика)

А сега вижте какво можете да вземете от това.

(Музика)

Гледайте очите.

Добре. Виждате ли това?

Първо, това е един вид комплимент, който всички обичаме да получаваме.

Не е обратна връзка. Това е "Мммм...." Да, идва от тук.

Така че това е нещо добро.

А второто е,

всъщност свързано с това да контролираш,

но по много специален начин.

Когато Клайбер го прави - видяхте ли очите,

минаващи оттук? (Пеене)

Знаете ли какво се случва? Вече няма гравитация.

Клайбер не само създава един процес,

но също създава и условията в света,

при които се случва този процес.

И отново - изпълнителят на обой

е напълно автономен

и поради това щастлив и горд с работата си,

креативен и така нататък.

А нивото, на което Клайбер контролира, е различно.

Така че контролът вече не е игра с нулева сума.

Вие имате този контрол. Имате този контрол. А всичко, събрано заедно

в партньорство, извлича най-добрата музика.

Така че Клайбер е по процеса.

Клайбер е по условията в света.

Но е нужно да имате процес и съдържание, за да създадете значението.

Лени Бърнстейн, собственият ми личен маестро,

тъй като той беше велик преподавател,

Лени Бърнстейн винаги започваше от значението. Погледнете това, моля.

(Музика)

Помните ли лицето на Мути в началото?

Имаше чудесно изражение, но само едно.

(Смях)

Видяхте ли лицето на Лени?

Знаете ли защо? Защото значението на музиката е болка.

А вие свирите болезнен звук.

Гледате Лени и той страда.

Но не така, че да искате да спре.

Това е страдание, като че ли се забавлява по еврейски начин, както казват.

(Смях)

Но виждате музиката на лицето му.

Виждате, че палката е напуснала ръката му. Няма вече палка.

Сега става дума за вас, изпълнителят,

който разказва историята.

Сега нещата са обърнати. Вие разказвате историята. И вие разказвате историята.

Макар и за кратко, вие ставате разказвачът,

когото слуша общността, цялата общност.

И Бърнстейн позволява това. Не е ли чудесно?

Ако правите всички неща, за които говорихме, заедно,

а може би и някои други,

може да стигнете до чудесния момент, в който правите без правене.

А за последното видео мисля, че това е просто най-доброто заглавие.

Моят приятел Питър казва:

"Ако обичаш нещо, подари го." Ето, моля.

(Музика)

(Аплодисменти)