Какеня Нтайа: Момичето, което искаше училище

Какеня Нтайа сключва сделка с баща си: Обещава му да се подложи на традиционния масаиски ритуал на женско обрязване, ако той й позволи да продължи да ходи на училище. Нтайа разказва една безстрашна история за продължаването на образованието си в университет, за работата си с възрастните хора в родното й село, за построяването на девическо училище. Това е едно пътуване към образованието, което променя съдбата на 125 млади жени.

Има една група хора в Кения,

която туристи от цял свят идват да видят.

Тези хора са високи.

Скачат високо. Облечени са в червено.

И убиват лъвове.

Сигурно се чудите кои са тези хора?

Това са масаите.

И знаете ли кое е най-хубавото? Аз всъщност съм една от тях.

Според масаиските традиции, момчетата се възпитават да бъдат войни.

А момичетата - да бъдат майки.

Когато бях на пет години,

разбрах, че съм сгодена

и че ще ме омъжат веднага, щом вляза в пубертета.

Майка ми, баба ми, лелите ми,

всички те постоянно ми напомняха този факт,

когато видеха съпруга ми да минава покрай нас.

(Смях) Супер, нали?

И всичко, което трябваше да правя от този момент нататък,

беше да се подготвям да стана перфектна майка на 12 години.

Денят ми започваше в 5ч. сутринта,

доях кравите, миех къщата,

готвех за братята и сестрите си, събирах вода и дърва за огрев.

Правех всичко необходимо,

за да се науча да бъда перфектна съпруга.

Ходех на училище не защото масаиските

жени или момичета ходеха,

а защото на майка ми не й бяха разрешили навремето.

Тя постоянно повтаряше на мен и на братята и сестрите ми, че

никога не е искала ние да живеем живота, който тя живееше.

Защо го казваше?

Баща ми работеше като полицай в града.

Прибираше се вкъщи веднъж годишно.

Понякога не го виждахме цели две години.

И всеки път, когато се прибираше вкъщи, беше различно.

Майка ми работеше много във фермата,

садеше плодове и зеленчуци, за да имаме храна.

Гледаше също кравите и козите,

за да имаме месо и мляко.

А когато баща ми се върнеше, той продаваше кравите,

продаваше всички продукти, които имахме,

и отиваше да се напие с приятели в кръчмата.

Понеже майка ми е жена,

не й беше позволено да притежава собственост.

По подразбиране, всичко, което семейството ми имаше,

принадлежеше на баща ми, така че той имаше право да продава.

И ако майка ми само се осмелеше да каже нещо,

той я пребиваше и измъчваше. Наистина беше трудно.

Когато започнах училище, имах една мечта.

Исках да стана учителка.

Учителките изглеждаха добре.

Носеха хубави рокли и обувки с високи токчета.

По-късно установих, че токчетата са неудобни, но въпреки това ги обичах.

(Смях)

Но най-много ми харесваше, че учителките трябваше само да пишат по дъската -

лесна работа, мислех си тогава,

в сравнение с това, което аз правех във фермата.

Исках да стана учителка.

Учех прилежно, но когато станах в осми клас,

дойде време да изпълня една наша традиция.

Имаме една церемония,

която момичетата трябва да преминат,за да станат жени

и да заслужат правото да бъдят част от женският свят.

И точно тогава аз тъкмо завършвах осми клас

и трябваше да се прехвърля в гимназията.

Бях на кръстопът.

Веднъж спазила традицията, щях да се превърна в съпруга.

Мечтата ми да стана учителка нямаше да се сбъдне.

Трябваше да измисля някакъв план,

за да уредя нещата.

Тогава говорих с баща си. Направих нещо, което повечето момичета никога не биха сторили.

Казах на баща ми: "Ще участвам в церемонията,

само ако ме пуснеш да се върна на училище".

Защото ако избягам,

на баща ми ще му излезе лошо име. Хората ще го сочат с пръст, ще го наричат

бащата на онова момиче, което не участва в церемонията.

Това щеше да е голям срам за него и петно за цял живот.

Той се съгласи с мен и обеща, че след церемонията

ще продължа с училището.

Спазих традицията и участвах в церемонията.

Продължи цяла седмица и беше вълнуващо.

Церемония е празник. Хората се радват.

Денят преди същинската част танцувахме,

забавлявахме се

и не спахме цяла нощ.

Денят настъпи. Излязохме от къщата, където

бяхме танцували. Да, танцувахме ли, танцувахме.

Излязохме на двора. Навън ни чакаха група хора,

подредени в кръг.

А ние продължавахме да танцуваме,

докато стигнахме до кръга от жени,

мъже, деца. Всички бяха там.

В центъра на кръга седеше една жена

и чакаше да ни държи.

Аз бях първа. Сестрите ми и още няколко момичета бяха с мен.

Когато приближих жената,

тя ме погледна и аз седнах долу.

Седнах и разтворих краката си.

Тогава дойде още една жена,

която носеше нож.

Тя дойде към мен

и отряза клитора ми с ножа си.

Както можете да си представите, кървях много.

После припаднах.

Много момичета умират по време на този ритуал,

но аз бях късметлийка и оцелях.

Това се прави без упойка, с ръждясал стар нож.

Беше трудно.

Извадих късмет и заради нещо, което майка ми направи.

Повечето жени не го правят.

Три дни по-късно, когато всички си бяха тръгнали от вкъщи,

мама извика медицинска сестра.

Погрижиха се за мен.

Три седмици по-късно вече бях излекувана и се върнах в гимназията.

Бях толкова решена да стана учителка,

да направя нещо различно в семейството си.

И тогава, докато учех в гимназията, се случи нещо.

Срещнах млад мъж от нашето село,

който беше учил в Университета в Орегон.

Този младеж носеше бяла тениска, дънки, камера,

бели кецове - имам предвид бели кецове.

Имаше нещо в дрехите, и в обувките.

Той носеше обувки в село,

в което дори нямаше асфалтирани улици. Беше доста атрактивен.

Казах му: "Искам да отида там, където си ти",

защото той изглеждаше много щастлив и аз се възхищавах на това.

Той ме попита:

"Какво имаш предвид, къде искаш да отидеш?

Нямаш ли съпруг, който да те чака?"

Отговорих му да не тревожи за това.

" Само ми кажи как да отида там", казах.

Този джентълмен ми помогна.

Докато бях в гимназията баща ми се разболя тежко.

Получи удар,

така че не можеше да ми казва какво да правя.

Обаче проблемът е, че баща ми не е единственият баща, който имам.

Всеки мъж от племето, на годините на баща ми,

ми е баща по подразбиране -

всичките ми чичовци - те определят бъдещето ми.

И така, кандидатствах и

бях приета в женския колеж Рандолф Мейкън в Линчбърг, Вирджиния.

Не можех обаче да замина без подкрепата на селото.

Трябваше да събера пари за самолетен билет.

Спечелих стипендия, но трябваше да платя пътуването си.

Затова ми трябваше подкрепата на хората от селото.

Когато обаче мъжете разбраха, че

жена е получила шанса да отиде в университет,

казаха: " Каква загубена възможност.

Трябвало е да я дадат на момче. Не можем да позволим това."

Трябваше да се откажа и да се съобразя с традицията.

Нашите хора вярват, че

сутринта носи добри новини.

Така че трябваше да измисля нещо на сутринта,

за да се сбъдне поверието.

В селото има един възрастен старейшина,

който всички слушат.

На следващият ден, рано сутринта, по изгрев слънце, отидох при него.

Първото нещо, което той видя когато отвори вратата си, бях аз.

"Какво правиш тук, детето ми?", попита той.

"Татко, нуждая се от помощта ти. Ще ме подкрепиш ли да отида в Америка?"

Обещах му, че ще бъда добро момиче,

ще се върна, ще направя всичко, което искат от мен,

само да ми разреши да замина.

Той отвърна, че не може да вземе решение сам.

Даде ми списък с имената на 15 мъже

в следващите 15 сутрини

посетих всеки един от тях.

След това всички се събраха.

Цялото село, жените, мъжете, всички се събраха заедно

да ме подкрепят да получа образование.

Пристигнах в Америка. И можете ли да си представите какво намерих?

Намерих сняг!

Открих също Wal-Marts, прахосмукачките,

многото храна в закусвалнята.

Това беше страна на изобилието.

Забавлявах се много, но също така разбрах

много неща.

Научих, че церемонията, през която бях преминала

когато бях на 13 години се нарича женско обрязване.

Разбрах, че е незаконна в Кения.

Разбрах, че не е трябало да изтъргувам част от тялото си,

за да получа образование. Имах право на такова по принцип.

Докато говорим сега, три милиона момичета

в Африка са застрашени от това обрязване.

Разбрах също, че майка ми има право да притежава собственост.

Открих още, че тя не е трябвало да бъде бита и измъчвана,

само защото е жена.

Всички тези неща ме ядосаха много.

Исках да направя нещо.

Всеки път като се връщах вкъщи,

откривах, че съседските момичета вече са омъжени.

Те също бяха обрязани.

Когато завърших, работих в ООН.

А когато се върнах в университета, за да защитя дипломната си работа,

постоянният плач на тези момичета беше непрекъснато пред очите ми.

Трябваше да направя нещо.

Върнах се обратно в Африка. Започнах да говоря с мъжете,

с майките, с цялото село и казах, че

ще изпълня обещанието, което дадох преди да замина.

Попитах ги как да им помогна и от какво имат нужда.

Когато говорих с жените, те ми казаха,че

искат да имат девически училища.

Нямаше девически училища досега.

Причината, поради която те искаха такива, беше че

когато момиче е изнасилено напът за училище,

обвиняват майка й.

Ако забременее преди да се омъжи, пак

обвиняват майка й и тя бива наказана.

Бият я.

Жените казаха, че искат момичета да са на сигурно място в училище.

Говорих също и с бащите.

Можете да си представите какво казаха те:

"Искаме училища за момчета".

Отговорих им, че в моето село има няколко мъже,

които вече имат образование и биха могли

да построят училище за момчета,

а аз да построя друго, за момичета.

Имаше смисъл и те се съгласиха.

Казах им, че искам да покажат съпричастност.

И те го направиха. Дариха земя, където да построим девическото училище.

Направихме го.

Искам да ви представя една от възпитаничките на това училище.

Анджелин искаше да кандидатства,

но не отговаряше на нито едно от изискванията, които имахме.

Тя е сираче. Да, можехме да я вземем заради това.

Но беше по-голяма, на 12г.

А ние взимахме момичета в четвърти клас.

Анджелин се беше местила много.

Понеже е сираче се беше местила от едната баба

при другата, от едната леля

при другата. Нямаше никаква стабилност в живота си.

Още си спомням деня, в който я погледнах и видях

нещо специално в нея.

Да, тя беше голяма за четвърти клас.

Но ние й дадохме възможност да посещава часовете.

Ето я и нея, пет месеца по-късно.

Животът й започна да се променя коренно.

Анджелин иска да стане пилот и да лети из целия свят.

И да направи нещо съществено.

Не беше най-добрата ученичка, когато я взехме.

Сега тя е номер едно, не само в нашето училище, но

и в цялата област.

А това е Шарън. Пет години по-късно.

Това е Евелин. Пет месеца по-късно, ето какво постигнахме.

Идва нова ера за моето училище,

ново начало.

Докато си говорим сега, 125 момичета няма да бъдат обрязани никога.

125 момичета няма да бъдат омъжени на 12 годишна възраст.

125 момичета създават и постигат мечтите си.

Ето това правим,

даваме им възможност да израстнат.

Докато си говорим сега, жените няма да бъдат бити повече,

заради революцията, която започнахме в нашата общност.

(Аплодисменти)

Днес искам да ви предизвикам.

Слушате ме, защото сте тук,

много оптимистично.

Вие сте страстни,

искате да видите един по-добър свят.

Искате да войните и бедността да свършат.

Искате да оставите диря.

Искате да направите утрешния ден по-добър.

Искам да ви предизвикам да бъдете първи в това.

Защото хората ще ви последват.

Бъдете първи. Хората ще тръгнат след вас.

Бъдете дръзки. Безстрашни. Уверени.

Направете го, защото ще промените света,

като промените общността си.

Ние вярваме, че aко повлияем на едно момиче, на едно семейство,

на едно село, ще помогнем на страната си като цяло.

Ние оставяме следа, променяме животи, така че вие също можете да промените света,

да промените общността си.

Променяйки нея, ще промените страната си.

Помислете над това. Ако вие направите това, а аз онова,

няма ли да създадем по-добро бъдеще за децата,

за вашите деца, за вашите внуци?

И ще живеем в един много мирен свят. Благодаря ви много.

(Аплодисменти)