Клей Шърки: Защо SOPA е лоша идея

Какво означават проектозакони като PIPA/SOPA за свят като нашия, в който споделяме? В офиса на TED, Клей Шърки представя своя справедлив манифест - призив да защитим правото си да създаваме, дискутираме, показваме и споделяме, вместо това пасивно да консумираме.

Ще започна от тук.

Това е ръчно написан надпис,

който се появи на една семейна пекарна

в стария ми квартал - Бруклин, преди няколко години.

Магазинът притежаваше една от онези машини,

които могат да правят захарни отливки.

Децата можеха да донесат свои рисунки,

а в пекарната правеха от тях отливки,

като ги поставяха върху тортите за рождени дни.

Но за нещастие, едно от нещата, които децата обичаха да рисуват

бяха анимационни герои.

Те рисуваха Малката русалка,

смърфове или Мики Маус.

Но се оказа че е незаконно,

да изрисувате детска рисунка на Мики Маус,

върху захарна отливка.

Това е нарушение на закона за авторските права.

Спазването на закона за авторските права,

при правенето на торти за децата

се оказа такава разправия,

че от пекарната казаха:

"Знаете ли какво? Спираме да се занимаваме с това.

Ако сте аматьори,

вече нямате достъп до нашата машина.

Ако искате да си направите отливка за тортата,

трябва да използвате нашите шаблони -

само за професионалисти."

В момента има два законопроекта в Конгреса.

Единият се казва SOPA, другият - PIPA.

SOPA означава - Закон за спиране на онлайн пиратството.

Той е дело на Сената.

PIPA е съкратено от PROTECTIP,

което от своя страна е съкратено от

Предотвратяване на истинските онлайн заплахи

за икономическата изобретателност

и кражба на интелектуална собственост -

тъй като съветниците в Конгреса, които измислят тези имена

имат много свободно време.

SOPA и PIPA искат да направят,

те искат да постигнат това.

Те искат да вдигнат цената

на съгласуване закона за авторското право

до ниво, при което, хората просто вече не предлагат

такива услуги на аматьори.

Те предлагат да осъществят това,

като определят сайтовете,

които съществено нарушават закона за авторските права,

въпреки че метода за определянето на тези сайтове

не е напълно описан в проектозаконите

и искат да ги премахнат от системата за имената на домейните.

Искат да ги извадят от системата за имената на домейните.

Системата за имената на домейните,

е нещото, което превръща разбираемите от хората имена, като Google.com

в нещо като адреси,

които компютрите очакват -

74.125.226.212.

Проблемът с този модел цензура -

за идентифициране на даден сайт

и опита за изваждането му от системата на имената,

е че той няма как да работи.

Вие може да мислите, че това е голям проблем за закона,

но изглежда че в Конгреса не се притесняват от това.

Този модел не работи,

защото вие пак може да напишете 74.125.226.212 в браузъра,

или да го направите на препратка

и пак ще стигнете до Google.

И така контролиращият модел,

при проблема,

се превръща в истинската заплаха в проектозакона.

За да разберем как Конгресът стига до такъв проектозакон,

който няма да изпълни поставените цели,

но ще доведе до редица вредни странични ефекти,

трябва да разберем малко от предисторията на закона.

Ето каква е предисторията:

SOPA и PIPA като закони,

били писани главно от медийни компании,

които били основани през 20-ти век.

20-ти век било чудесно време за медийните компании,

защото нещото, което наистина го имало, бил недостига.

Ако правите телевизионно шоу,

то не трябва да бъде по-добро от всички останали шоута правени някога,

а само да е по-добро

от другите две предавания,

които излъчвали в същото време -

което е много нисък праг

на конкурентност.

Което означавало,

че ако сте излъчили средно интересно съдържание,

вие получавате една трета от Щатската публика безплатно -

десетки милиони потребители,

само защото правите нещо,

което не е прекалено ужасно.

Все едно да имате право да печатате пари

и разполагате с безплатно мастило.

Но технологиите се развили, както и се иска от тях.

И малко по малко, в края на 20-ти век,

този недостиг, започнал да се запълва,

и нямам предвид цифровите технологии.

Имам предвид аналоговите технологии.

Касетофоните, видео касетофоните,

дори простата ксерокс машина,

създадоха нови възможности,

да се държим по начини,

които изненадаха медийния бизнес.

Защото се оказа,

че ние не само мързелуваме на дивана.

Не ни харесва само да консумираме.

Обичаме да консумираме,

но всеки път когато един от тези нови инструменти се появи,

се оказва, че също обичаме да произвеждаме неща,

и обичаме да ги споделяме.

И това ужасило медийния бизнес -

и те всеки път се ужасяват.

Джак Валенти, който бил главният лобист,

на Филмовата асоциация на Америка,

веднъж оприличи свирепия видеокасетофон

на Джак Изкормвача,

а бедния, беззащитен Холивуд,

бе оприличен на жена, която е сама вкъщи.

Такова бе нивото на риторика.

И тогава медийната индустрия

моли, настоява и изиска

от Конгреса да направи нещо.

И Конгреса го направи.

В първите години на 90-те, Конгресът прокара закон,

който промени всичко.

И това е закона за домашните звукозаписи

от 1992.

Законът за домашните звукозаписи от 1992 гласи,

че ако хората записват неща от радиото

и правят сборни касети за своите приятели,

това не е престъпление. Това е приемливо.

Записите и миксирането,

и споделянето с вашите приятели е допустимо.

Ако правите много копия с високо качество и после ги продавате,

това не е разрешено.

Но просто правенето на записи,

добре - нека така да бъде.

И за тях въпроса бил приключен,

защото смятали че са направили ясно разграничение,

между законно и незаконно копиране.

Но медийните компании не искаха това.

Те искаха Конгреса

да забрани копирането. Точка.

И когато закона за Домашните звукозаписи от 1992 бил приет,

медийните компании се отказаха от идеята

за законно срещу незаконно копиране,

защото им стана ясно,

че ако Конгреса работи по своя начин,

те по-скоро ще увеличат правата на гражданите

за участие в медийната среда.

И затова преминаха към план Б.

Формулирането на План Б, отне известно време.

План Б се появи за първи път в пълната си форма

през 1998 -

като т. нар. Хилядолетен закон за цифровата защита на авторските права (DMCA).

Сложна система от закони, с много подвижни части.

Но основната част от DMCA гласи,

че е законно да ви продават

цифрови материали, които не могат да бъдат копирани,

само дето не съществува такова нещо като цифров материал, който не може да бъде копиран.

Както известният цитат от Ед Фелтън гласи:

"Като да раздаваш вода,

която не е мокра."

Битовете се копират. Компютрите правят точно това.

Това е страничен ефект от нормалната им дейност.

И за да симулират способността,

да продават битове, които не могат да бъдат копирани,

DMCA също разреши

да ви принудят да използвате системи,

в които копиращата функционалност е счупена.

Всяко ДВД или игрова конзола,

всеки телевизор и компютър, който сте купили за вкъщи,

независимо какво сте смятали когато сте ги купували,

може да е повреден от производителите на съдържание,

ако те искат да го поставят като условие, за да ви продадат продукта си.

И за да са сигурни, че вие няма да го разберете,

или да оправите тези функционалности,

на тези устройства,

също е незаконно,

вие да се опитвате да възстановите,

копирането на това съдържание.

DMCA бележи момента,

в който медийната индустрия,

се отказва от правовата система

като средство за разграничение между законно и незаконно копиране,

и направо се опитва да спре копирането

чрез технически средства.

DMCA имаше, и продължава да има, много различни последици,

но в тази конкретна област - ограничаване на споделянето -

като цяло не работи.

И главната причина за това е,

че Интернет се оказа много по-популярен и по-мощен,

отколкото някой е предполагал.

Касетите, копираните материали

са нищо, в сравнение с това което виждаме сега

в Интернет.

Живеем в свят,

в който повечето американски граждани

на възраст над 12 години,

споделят онлайн.

Споделяме неща които сме написали, снимки,

аудио и видео записи.

Някои от нещата, които споделяме сме направили сами.

Други са неща, които сме намерили.

Някои от нещата, които споделяме,

сме направили сами от нещата, които сме намерили,

но всички те плашат до смърт тези компании.

И така PIPA и SOPA

са втори рунд.

Но докато DMCA беше прецизен -

искаме да се доберем до вашия компютър,

да се доберем до вашия телевизор, до вашата игрова конзола,

и да им попречим да правят това,

което може да са ви казали в магазина, че ще правят -

PIPA и SOPA са като ядрено оръжие

и казват: ние искаме да отидем на произволно място по света

и да цензурираме съдържанието.

Начинът, както казах, да направите това

е да махнете всички препратки

към този IP адрес.

Трябва да ги премахнете от търсачки,

да ги премахнете от всички онлайн указатели,

да ги премахнете от списъците на потребителите.

И тъй като най-големите производители на съдържание в Интернет

не са Google и Yahoo,

а това сме ние,

ние сме тези, които ще бъдат санкционирани.

Защото в края на краищата,

истинската заплаха

от приемането на PIPA и SOPA,

е върху нашата способност да споделяме неща помежду си.

Така съществува риска, SOPA и PIPA

да вземат съществуващата от векове в законовата система представа -

невинен до доказване на противното,

и да я преобърнат -

виновен до доказване на противното.

Вие нямате право да споделяте,

докато не ни покажете,

че не споделяте нещо,

което на нас не ни харесва.

Изведнъж, задължението да доказваме, че сме виновни или невинни

пада изцяло върху нас

и върху услугите,

които ни предоставят, каквито и да е нови възможности.

И дори да струва само жълти стотинки,

за да контролираш потребител,

това ще срине услуги,

които имат сто милиона потребители.

Те искат да превърнат Интернет в това.

Представете си този надпис навсякъде -

но на него да не пише пекарна,

представете си че пише YouТube,

и Facebook, и Twitter.

Представете си че пише TED,

защото коментарите не могат да бъдат контролирани,

на колкото и да е приемлива цена.

Истинските резултати от SOPA и PIPA

ще бъдат различни от предложените резултати.

Заплахата се крие в това,

в обърнатата отговорност за доказателството,

където ние всички, изведнъж

ще бъдем третирани като крадци,

винаги когато ни бъде позволено да творим,

произвеждаме и споделяме.

И хората, които ни дават тази възможност -

сайтове като YouTube, Facebook, Twitter и TED -

ще трябва да се занимават

с това да ни контролират,

или да бъдат обвинени в съучастничество при престъпление.

Има две неща, които можете да направите,

за да помогнете да спрем това -

едното е просто, другото е сложно,

едното е лесно, другото е трудно.

Простото и лесно нещо е:

ако сте американски гражданин,

обадете се на вашия представител, на вашия сенатор.

Ако погледнете списъците

с хората, които са подкрепили SOPA,

и хората, които са подкрепили PIPA,

може да видите, че те заедно са получили

милиони долари,

от старите медийни компании.

Вие нямате милиони долари,

но можете да се обадите на вашите представители,

и да им напомните, че вие гласувате,

и искате да не бъдете третирани като крадци,

и да им обясните че предпочитате

Интернет да не бъде унищожен.

Ако не сте американски гражданин,

може да се обадите на американските граждани, които познавате,

и ги помолите да направят същото.

Това прилича на национален проблем,

но не е.

Тези компании няма да се спрат,

след като счупят нашия Интернет.

Когато го повредят, те ще го повредят за всички.

Това беше лесното.

Това беше простото нещо.

Трудното е това:

пригответе се, защото идва още.

SOPA е просто преправка на COICA,

който, беше предложен миналата година, но не мина.

Всичко това може да се проследи,

до провала на DMCA

да забрани споделянето чрез технически средства.

И от DMCA може да се върнем до закона за Домашните звукозаписи,

който ужаси тези компании.

Защото цялата работа около

това да обвиниш някой в нарушение на закона

и събирането на доказателства за това,

се оказва доста неудобно.

"Предпочитаме да не го правим",

казват медийните компании.

И те не искат да го правят.

Те не искат разграничаване

между законно и незаконно споделяне.

Те просто искат споделянето да престане.

PIPA и SOPA не са странни, те не са аномалии,

те не са особени събития.

Те са просто поредната стъпка от този път,

който се проправя вече 20 години.

И ако спрем тях, както се надявам да направим,

ще дойдат други.

Докато не убедим Конгреса,

че начинът да се справим с нарушенията срещу авторските права,

е този, по който беше направено с Napster и YouTube,

което е съдебен процес с представяне на доказателства,

обсъждане на фактите и откриване правилните средства за отстраняване на проблема,

както се прави в демократичните общества.

Това е начинът да се справим с тези проблеми.

Междувременно,

трудното нещо е, да бъдем подготвени.

Защото това е истинското послание на PIPA и SOPA.

Time Warner се произнесоха,

те искат всички ние да седнем обратно на дивана,

и само да консумираме -

да не произвеждаме, да не споделяме -

и ние трябва да кажем "Не".

Благодаря ви.

(Аплодисменти)