Повест за две политически системи

Обичайното мислене на Запада: С развитието си едно общество става капиталистическо и многопартийно. Нали така? Ерик Ли, китайски инвеститор и политолог, не е съгласен. В този разговор Ерик ни провокира да разширим границите на мисленето си, като просто ни моли да се замислим над следното: има повече от един начин да управляваш модерна страна успешно.

Добро утро.

Казвам се Ерик Ли и се родих тук.

Не, всъщност не съм роден тук.

Ето тук се родих:

Шанхай в разгара на Културната революция.

Баба ми разказва, че чувала изстрели

заедно с първия ми плач.

Когато бях дете, ми разказваха една история,

която обясняваше всичко, което трябваше да знам за човечеството.

Историята е следната.

Всички човешки общества се развиват линейно,

започвайки от примитивизъм, през робство,

феодализъм, капитализъм, социализъм

и накрая, познайте!

Комунизъм!

Рано или късно цялото човечество,

без значение от култура, език и националност,

ще стигне последната фаза

на политическо и социално развитие.

Народите по света ще се обединят

в този земен рай

и ще живеят щастливи завинаги.

Но преди да стигнем там,

ще се борим между доброто и злото,

между доброто на социализма и злото на капитализма.

И доброто ще победи.

Това, разбира се, е мета-разказ,

извлечен от теориите на Карл Маркс.

И китайците го приеха.

Учиха ни на тази величава история всеки ден.

Тя стана част от нас и ние повярвахме.

Разказът беше бестселър.

Около една трета от световното население

живееше съгласно този мета-разказ.

И тогава светът внезапно се промени.

Разочарован от провалената религия на младостта ми,

отидох в Америка и станах хипи в Бъркли.

(Смях)

Докато възмъжавах, се случи още нещо.

Сякаш една история не беше достатъчна,

та ми разказаха още една.

Също толкова внушителна.

И според нея всички човешки общества

се развиват линейно към един-единствен край.

Ето как върви тази история:

Всички общества, без значение от културата,

били те християнски, ислямски или конфуциански,

трябва да преминат от традиционни общества,

в които групите са основните единици,

в модерни общества, в които отделните индивиди

са върховните единици,

и всички тези индивиди са разумни по дефиниция

и искат едно нещо:

глас.

Тъй като всички са разумни, веднъж гласуват ли,

те създават добро правителство

и живеят щастливи завинаги.

Отново имаме земен рай.

Рано или късно изборната демокрация ще бъде

единствената политическа система във всички страни и за всички народи,

заедно със свободния пазар, в който всеки да забогатее.

Но преди да стигнем там, трябва да се борим

между доброто и злото.

(Смях)

Доброто - това са демокрациите,

заели се с мисията да разпространяват ценностите си

по света, понякога със сила,

борейки се срещу онези, които не провеждат избори.

Джордж Буш - старши: Нов световен ред...

Джордж Буш - младши: ..., който да сложи край на тиранията по света...

Барак Обама: ...общи правила за всички,

които разполагат с власт.

Ерик Ли: Така....

(Смях) (Аплодисменти)

Тази история също стана бестселър.

Според Freedom House

броят демокрации е нараснал от 45 през 1970-та

до 115 през 2010-та.

През последните 20 години западният елит неуморно

разнасяше по света следната програма:

Много партии се борят за политическа власт

и когато всеки гласува,

това е единственото спасение

за изстрадалия развиващ се свят.

Тези, които последват програмата ще успеят.

Онези, които не го сторят са обречени на провал.

Този път китайците не го сториха.

Излъжи ме веднъж...

(Смях)

Останалото е история.

Само за 30 години Китай се разви

от една от най-бедните земеделски страни в света

до втората най-голяма икономика.

650 милиона души

бяха спасени от бедност.

80% от хората по света, които излязоха от бедността

в този период, са китайци.

С други думи, всички нови и стари демокрации,

взети заедно, съставляваха само част

от това, което еднопартийната система направи без избори.

Вижте, аз израснах с купони за храна.

По едно време месото се разпределяше

по няколкостотин грама на човек за месец.

Няма нужда да казвам, че изяждах дажбите на баба ми.

И се питах какво не е наред с тази ситуация.

А ето ме сега в родния ми град,

собственик на растящ бизнес.

Предприемачите започват компании всеки ден.

Средната класа се разраства в темпове и размери,

които нямат аналог в световната история.

Обаче според онзи великолепен разказ

това не би трябвало да се случва.

Затова реших да проуча ситуацията.

Да, Китай е еднопартийна страна,

управлявана от Китайската комунистическа партия, от Партията.

И избори няма.

Разпространените в днешно време

политически теории предполагат три неща:

системата е оперативно скована,

политически изолирана и морално нелегитимна.

Е, тези предположения са грешни.

Обратното е вярно.

Адаптивността, меритокрацията и легитимността

са основните характеристики

на китайската еднопартийна система.

Повечето политолози ще ни кажат,

че еднопартийната система

не може да се коригира сама.

И че тази система няма да живее дълго, защото не може да се адаптира.

Ето фактите.

За 64-те години, в които управлява най-голямата страна в света,

Партията е развивала дейности с по-широк мащаб

от всяка друга страна в новата история -

от радикалната колективизация на земята до "Големият скок напред",

после приватизацията на земеделската земя,

Културната революция,

последвалата пазарна реформа на Дън Цяопин,

политическата реформа на Джянг Земин,

който позволява на частни бизнесмени да членуват в Партията,

нещо немислимо по времето на Мао.

Така че Партията се самокоригира по впечатляващ начин.

В институциите се въвеждат нови правила,

които поправят стари недостатъци.

Ето например мандатните ограничения.

Политическите лидери запазваха позициите си до живот

и натрупваха власт,

с която увековечаваха управлението си.

Мао беше бащата на модерен Китай,

но дългото му управление доведе до катастрофални грешки.

Затова Партията въведе ограничения,

като задължителната възраст за пенсиониране е 68-70 години.

Често чуваме, че

"Политическите реформи се бавят спрямо икономическите

и че Китай силно се нуждае от политическа промяна."

Но подобни изказвания са реторичен капан,

скрит зад политически пристрастия.

Някои хора предварително си решават

какви промени искат да се случат

и за тях само тези промени представляват реформа.

А истината е, че политическите реформи не са спирали.

В сравнение с 30, 20 или дори с 10 години назад

всеки аспект от китайското общество,

от начина на управление на страната,

от локалното до най-високото ниво,

днес са неузнаваеми.

Такива промени просто са немислими

без реформи, и то радикални реформи.

Смея да кажа, че Партията

е световният експерт по политическа реформа.

Второто предположение е, че в еднопартийната държава

властта се съсредоточава в ръцете на малко души,

в резултат на което се взимат лоши решения и се ражда корупция.

Да, корупцията наистина е голям проблем,

но нека първо погледнем в по-широк контекст.

Това, което ще ви кажа, сигурно е против интуицията ви.

Партията е една от най-меритократичните

политически институции в света днес.

Най-висшият управленски орган в Китай, Политбюро, има 25 членове.

Само пет от тях

идват от привилегировани семейства.

Останалите 20, включително президентът и премиерът,

са от напълно обикновени и скромни семейства.

В по-големия Централен комитет от 300 членове

процентът на родени в

разкош и власт, е дори по-малък.

Повечето висши китайски ръководители

са работили конкурентно по пътя си към върха.

Сравнете това с управляващите елити,

както в развитите, така и в развиващите се страни,

и ще видите Партията като една от най-добрите

по отношение на социална мобилност.

Остава въпросът, как е възможно това в

еднопартийната система?

Ето как стигнахме до една силна институция,

която малко западняци познават:

Организационния отдел на Партията.

Този отдел работи като огромен

офис човешки ресурси, на който биха завидели

дори най-успешните корпорации.

В Организационния отдел има въртяща се пирамида,

състояща се от три компонента:

държавни служби, държавни предприятия

и социални институции като университети

или социални програми.

Всички тези институции създават отделни, но интегрирани

пътища за професионално развитие на китайските чиновници.

Набират се завършващи студенти за позиции

от трите разновидности, и се започва от дъното,

наричано "кеуян" (чиновник).

Служителите по-късно могат да получат повишение

в следните четири позиции в нарастващ ранг:

фуке (зам. управител на участък), ке (упр. на участък), фучу (зам. регионален упр.) и чу (регионален упр.)

Това не са хватки от "Карате кид".

Това са сериозни неща.

Позициите са разнородни -

от грижа за здравето в едно село,

през чужди инвестиции в градски квартал,

до мениджър в компания.

Веднъж годишно отделът разглежда представянето им.

Разговарят с техните началници, колеги,

подчинени, преценяват поведението им.

Правят и проучвания на общественото мнение.

И победителите получават повишение.

Докато развиват кариерата си, тези кадри

могат да се движат нагоре-надолу по йерархията.

С времето добрите преминават четирите основни нива

и стигат до фуджу (зам. шеф на дирекция) и джу (шеф на дирекция).

Там вече стават висши чиновници.

И като такива от тях се очаква

да управляват област с население от няколко милиона

или компания със стотици милиони долари приходи.

Ще ви покажа колко е конкурентна системата с тези цифри:

през 2012-та имахме 900 000 фуке и ке служители,

600 000 фучу и чу

и само 40 000 фуджу и джу.

След степента джу (шеф на дирекция)

най-добрите се издигат още няколко нива

и в крайна сметка стигат до Централния комитет.

Всичко това става за 20-30 години.

Дали попечителството играе роля? Да, разбира се.

Но заслугите и качествата са главният критерий.

Всъщност Организационният отдел

ръководи модерния вариант на многовековната

китайска менторска система.

Новият президент на Китай Си Дзинпин

е син на бивш лидер, което е много необичайно.

Той е първият президент, идващ от такива среди.

Но дори неговата кариера му е отнела 30 години.

Започнал е като управител на село и,

докато стигне в Политбюро,

е управлявал райони с общо население от

150 милиона души

и общ БВП от 1,5 трилиона долара.

Не ме разбирайте погрешно, моля ви.

Не искам да критикувам или обиждам. Просто говоря с факти.

Джордж Буш - син, сещате ли се за него?

Това не е критика.

(Смях)

Преди той да стане губернатор на Тексас,

или преди Барак Обама да се кандидатира за президент,

нито един от тях не е можел да стане

дори управител на малък район по китайската система.

Уинстън Чърчил веднъж заявил, че демокрацията

щеше да е ужасна система, ако нямаше и по-лоши.

Очевидно не е знаел за Организационния отдел.

На Запад смятате, че многопартийната система

с всеобщи избирателни права

е единственият източник на легитимност.

Веднъж дори ме попитаха: "Щом никой не е гласувал за Партията,

как така Партията може да управлява?"

"Защото е компетентна", беше моят отговор.

Знаем фактите.

Когато Партията взима властта през 1949,

Китай е в гражданска война, разделен от чужди агресори

и средната продължителност на живота е 41 години.

Днес Китай е втората най-голяма икономика в света,

индустриална суперсила,

а гражданите й живеят все по-богато.

Центърът за изследвания "Пю" проучва нагласите на китайците

и сега ще цитирам някои данни от последните години.

Удовлетворение от посоката на страната: 85%.

Хора, които смятат, че живеят по-добре спрямо пет години назад:

70%.

Тези, които очакват бъдещето да е по-добро,

са 82 процента.

"Файненшъл таймс" изследва нагласите на младежите

и новите резултати излязоха преди седмица.

93% от китайските младежи на 20-30 години

са оптимисти за бъдещето на страната си.

Е, ако това не е легитимност, не знам какво е.

За сравнение повечето изборни демокрации по света

се представят доста неубедително.

Няма нужда да обяснявам точно на вас

колко лошо функционират системите от Вашингтон до Европа.

С няколко изключения многото

развиващи се страни, приели избирателните режими,

все още страдат от бедност и гражданско напрежение.

Правителствата биват избирани

и след месеци вече са с под 50% одобрение

и на следващите избори резултатите им се влошават.

Демокрацията се превръща в омагьосан кръг

- избираме и съжаляваме за избора си.

В този смисъл се боя, че демокрацията,

а не китайската еднопартийна система,

е застрашена да загуби легитимността си.

Не искам да създавам впечатлението,

че Китай е перфектен и че върви към

някакъв вид съвършена суперсила.

Страната е изправена пред огромни предизвикателства.

Социалните и икономическите проблеми, идващи

с бързите промени, са много сложни.

Замърсяване, безопасност на храните, демография.

Най-големият политически проблем е корупцията.

Тя е широко разпространена и подкопава системата

и моралната легитимност на властта.

Но повечето анализатори поставят грешна диагноза.

Те твърдят, че корупцията е резултат от еднопартийната система

и следователно, за да я излекуваме,

трябва да унищожим целия строй.

Но един по-внимателен поглед върху нещата показва друго.

Последните години "Прозрачност без граници" класира Китай

между 70-то и 80-то място сред 170 страни

и позициите ни се подобряват.

Индия, най-голямата демокрация в света,

е на 94-то място и изпада в подреждането.

От стоте страни, класирани след Китай,

повече от половината са изборни демокрации.

Така че ако изборите бяха лек срещу корупция,

защо тези държави не могат да се справят?

Аз финансирам млади компании с висок риск. Залагам.

Няма да е редно да свърша лекцията си

без някои рискови предположения и прогнози.

Ето ги и тях.

В следващите 10 години Китай ще мине Щатите

и ще стане най-голямата икономика в света.

Доходите на глава от населението ще са сред

най-високите в развиващите се страни.

Корупцията ще се ограничи, но няма да изчезне,

и Китай ще се предвижи напред с 10-20 места

до поне 60-та позиция в "Прозрачност без граници".

Икономическите реформи ще се ускорят, политическите - ще продължат,

и еднопартийната система ще се задържи.

Живеем в края на една епоха.

Мета-разказите, предлагащи универсални твърдения за целия свят,

ни провалиха през миналия век

и продължават да ни пречат сега.

Точно тези мета-истории са ракът,

който убива демокрацията отвътре.

Нека поясня нещо.

Не съм тук, за да съдя демокрацията.

Напротив, според мен демокрацията допринесе

за силата на Запада и изграждането на съвременния свят.

Онова универсално мислене, което западният елит

има за собствената си система, онази арогантност,

това е същината на настоящите западни проблеми.

Ако прекарваха по-малко време,

опитвайки се да наложат своя подход върху другите,

и работеха повече по вътрешна политическа промяна,

щяха да бъдат по-добри демократи.

Китайският модел никога няма да замести

изборната демокрация, защото, за разлика от демокрацията,

нашият модел няма претенции да става световен.

Нашата система не е за износ и в това искам да ви убедя.

Значението на китайския пример

не е в алтернативата, която ни дава,

а в доказването, че има алтернативи.

Нека приключим с грандиозните мета-разкази.

Може и комунизмът, и демокрацията да са висши идеали,

но ерата на техния догматичен универсализъм свърши.

Нека спрем да казваме на околните и на децата си,

че има само един начин да управляваме

и само едно бъдеще,

към което всички да се стремим.

Това е грешно и безотговорно.

И най-лошото, отегчително е.

Нека еднаквото отстъпи пред многообразното.

Може би ни предстоят по-интересни времена.

Достатъчно смели ли сме за тях?

Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Благодаря ви. Благодаря.

Бруно Джусани: Ерик, остани с мен за малко,

защото имам няколко въпроса към теб.

Мисля, че много хора тук, много западняци,

са съгласни с твърдението ти, че анализът

на демокрациите губи ефективност,

но много от нас се притесняват

от факта, че има неизбирана власт,

която, без обществен надзор или съвети,

решава какъв е националният интерес.

Какъв е механизмът в китайския модел,

който позволява на хората да заявят,

че националният интерес е грешно зададен?

Ерик Ли: Знаете ли, политологът Франк Фукуяма

нарече китайската система "отговорен авторитаризъм".

Не е напълно вярно, но е много близо до истината.

Вижте най-голямата компания за проучване

на общественото мнение в Китай.

Знаете ли кой е най-големият й клиент?

Китайското правителство.

Не само централните власти, но и

градските, областните,

и местните власти

постоянно провеждат проучвания.

"Доволни ли сте от сметосъбирането?"

"Доволни ли сте от общата посока, към която върви страната?"

Така че в Китай има друг механизъм,

чрез който властта отговаря на исканията и мненията на хората.

Идеята ми е, че трябва да се отървем

от убеждението, че има само една политическа система -

избори, избори, избори -

която търси обратна връзка.

Всъщност вече не съм сигурен дали изборите

създават отговорни правителства по света.

(Аплодисменти)

БД: Очевидно много хора са съгласни.

Една от чертите на демокрацията

е себеизразяването на гражданското общество.

Вие ни показахте данни за подкрепата,

с която се ползват властите в Китай.

Но след това просто споменахте други неща,

големите предизвикателства.

Има много информация, която ни води в обратна посока:

хиляди демонстрации

и протести за околната страна и други теми.

Вие самият намекнахте, че в китайския модел

гражданското общество не може

да се изрази извън Партията.

Ерик Ли: В Китай има активно гражданско общество,

което се занимава с околната среда и ред други въпроси.

Но просто е различно, за вас дори е неразпознаваемо.

Защото според западните виждания едно гражданско общесто

трябва да е отделено и дори да е в опозиция

на политическата система.

Но това разбиране е чуждо за китайската култура.

Вие имате гражданско общество от хиляда години,

но китайското общество е в хармония,

то е част от политическия ред и според мен

това е просто една голяма културна разлика между нас.

БД: Благодаря, че споделихте това с TED.
ЕЛ: Благодаря ви.