Джукджойнт в Мемфис

Вертис Хейс, Джукджойнт, 1946 г., маслени бои върху платно, 71,1 x 91,4 см,(Колекция афроамериканско изкуство на Лари Д. и Бренда А. Томпсън, Музей на изкуството в Джорджия), видео на Seeing America

Лектори: д-р Шоня Харис, куратор на колекцията на Лари Д. и Бренда А. Томпсън от афроамериканско изкуство и изкуство на африканската диаспора в Музей на изкуството в Джорджия, и д-р Стивън Зукър

(лека пиано музика)

Ние сме в Музея
на изкуството в Джорджия

и гледаме голяма картина
от Вертис Хейс.

Тя е наречена „Джукджойнт“

и е нарисувана през 1946 г.

Интересно е да видиш сцена от Юга,

най-вероятно извън Мемфис, Тенеси.

Интересно е да видиш
стативна картина,

тъй като Вертис Хейс
се е славел най-вече

със стенописите си в Мемфис,
но също и с това,

че твори в Ню Йорк като част от WPA
(Федерален художествен проект)

най-известен
в болницата „Харлем“.

Нека да започнем с това
какво е джукджойнт.

В общи линии, джукджойнтът бил
нещо като бар или салон,

известен със страхотна музика
и забавления.

Бил е важно място
на много общности,

особено сред афроамериканците.

Появява се под всякаква форма –

като малко местенце
в селските райони,

или в по-големи градове,

може да заема ъгъла на
жилищен блок,

и се е превръщал в централно
място за срещи.

И изглежда като такова място
за срещи в тази картина,

но сградата е изолирана.

Фактът, че сградата е самостоятелна,
е наистина интересен,

защото, ако се замислиш за
времевия период,

ще видиш, че в по-големите
градове като Мемфис

е имало струпване на сгради,

множество хора и
множество коли.

Тук я има тази по-изолирана
обстановка, в която

джукджойнтът е централната сграда
в композицията.

Сградата изглежда почти жива.

Изкривява се, изглежда сякаш
почти се разтяга нагоре.

Можеш да почувстваш енергията
от това какво се случва вътре.

Можеш едва-едва
да видиш цветове,

които сякаш подскачат по
стъклата на прозорците,

но всичко е насочено
към джукджойнта.

Ако се загледаш, електрическият
стълб отреща на улицата

се е наклонил към сградата
на джукджойнта.

Има лека извивка в линията
на покрива на джукджойнта,

която се отразява
в жиците на стълба

и дори в облаците.

Това е внимателно
композирана картина.

Има къща надолу по улицата,

както и пристройка.

Навсякъде я има тази извивка.

Всичко се движи.

Тази естествена свързаност

придава на картината
усещането за човечност.

Прави я по-достъпна.

Това е характеристика на
вид живопис,

известна като социален реализъм.

Вертис Хейс е бил част от
по-голяма общност художници,

които участват в тази
социално-реалистична тенденция

в американското изкуство,

като представят сцени на хора,
активни в техните общности.

Също и по-обикновени сцени,

или жанрови сцени от
различни общности в САЩ,

особено в Юга,
където е имало голям интерес

да се показват селските
райони като този.

Под жанрови сцени имаме предвид
сцени от всекидневието.

Нито важни исторически събития,

нито нещо специално за отбелязване,

а просто нещата, които хората
правят всеки ден.

И тук виждаме много хора,

които вършат
всекидневните си занимания.

Можеш да видиш всичко –

от хората, които влизат и излизат
от джукджойнта,

до продавача на тамале
(традиционно мексиканско ястие),

кучето, което седи на ръба
на композицията,

мъжът с гащеризона,
който е клиент

и чака своето тамале
да се приготви.

Дори и мъжът със
зеления костюм,

който изглежда се е насочил
към джукджойнта.

По-нагоре по хълма виждаме
мъж с жълти панталони

да стои пред тази жена в бяло.

Още по-нагоре по хълма

можем да различим
силует на друга фигура.

Тази фигура отразява

извивките на
електрическия стълб

и на къщата заедно с линията
на покрива на джукджойнта.

Имаме и мъжа с вдигнат крак
върху калника на полицейската кола,

който говори с двама полицаи.

Не сме сигурни
за какво може да е разговорът,

нито дали се познават,
или има проблем.

Интересно е как
полицейската кола

е функционално противоположна
на това,

което се случва от
лявата страна на пътя.

Единствената форма, която
е толкова мощна,

колкото сградата,
това е пътят.

Почти като планина е.

Можеш да забележиш,
че пътят води към зрителя.

Всичко клони надолу.

Чудиш се дали някога
ще бъде асфалтирано.

Можеш да забележиш
къде дъждът се е стичал по пътя

и е ерозирал почвата.

Това, според мен,
наистина изразява

икономическото пренебрежение
към селските райони.

Това е период, когато
Съединените щати

току-що са преживели
Втората световна война,

но също така е момент,
когато Голямата депресия

е все още пресен спомен.

Не сме много сигурни
кое време през деня може да е.

Най-вероятно наближава вечерта,

защото можеш да видиш
как художникът набляга на крушката.

Но с този лилав оттенък

се чудиш дали не наближава буря,
която скоро ще се извие.

Но също така всичко
в тази картина изглежда като поток,

който се движи, който е жив.

Нямаме идеално правилни
ъгли в тази сграда.

Всичко в небето изглежда се променя.

Дори и в пътя, макар
промяната да е по-бавна.

Промяната на ерозията.

Едно от нещата, което мисля
наистина за интересно,

е вниманието към табелите –

към всекидневните неща,
които някой ще види.

Виждаме голяма
табела за бира,

но по-близо до нас
забелязваме нещо,

което може да бъде емайлирана табела,
която рекламира бира.

Виждаме кафенето на Мое.

Имаме и малката синя табела,
която уведомява,

че тук има публичен телефон.

Имаме всички тези чудесни детайли,

които привличат нашето внимание
и карат сцената

да се усеща наистина автентична.

(лека пиано музика)