Паола Антонели третира дизайна като изкуство

Паола Антонели, куратор по дизайн в нюйоркския музей за модерно изкуство, иска да разпростре ценителството си на дизайна... във всички форми... по света.

Онези от нас, които вярват в рая, имат някаква представа какъв би бил раят.

А моята представа е, че раят е удовлетворено любопитство.

Мисля за рая като много удобен облак,

където мога просто да легна... по корем,

както гледах телевизия, като бях дете, с лакти нагоре.

И мога да гледам, където поискам -

да гледам всеки филм, който винаги съм искала да гледам.

И в същия вид транс, който може да усетиш понякога

в метрото, в Ню Йорк, когато четеш,

има нещо наистина успокояващо и приятно.

Странното е, че вече имам такъв живот, в известен смисъл.

Тъй като открих...

отне ми известно време да го разбера,

но когато открих, на около 24-годишна възраст, че се чувствам много по-удобно

с предмети, отколкото с хора, най-сетне реших наистина да прегърна тази страст.

И по същество живея живота си в един вид транс.

Оглеждам се и всичко, което виждам, е само началото на дълга история.

Само за да ви дам пример:

това е изложбата "Скромни шедьоври" в Музея за съвременно изкуство (МоМА) през 2004-та.

Бяхме в Куийнс.

Строяхме голямата, голяма, голяма, голяма сграда в Мидтаун,

затова бяхме в малките, малки, малки пущинаци.

Това беше един от най-смешните моменти в кариерата ми.

Но не само това.

Шрифтът... шрифтът е Хелветика.

Тази година е 50-тата му годишнина.

И така, започвам да си мисля: Макс Мидингер и всички онези швейцарски дизайнери накуп,

се опитват да надминат Акциденц Гротеск и измислят нов несерифен шрифт.

И филмът вече започва да върви в главата ми.

И, разбира се, може да си представите, че със "Скромни шедьоври"

беше същото нещо, умножено по сто.

Между другото, надявам се, че истинската цел на изложбата

ще има същия ефект върху вас.

Изложбата беше предназначена да бъде начин да се накарат децата да мислят за...

нали знаете, като си пишат домашните вкъщи?

Вместо поднос с две грахчета, се надявах да отидат

в кухненския шкаф, или в чантата на майка си

и да създадат достойната си за музей колекция върху поднос.

Всички постоянно предлагат нови "Скромни шедьоври".

И в Музея за съвременно изкуство извадихме няколко книги...

само за да предлагат хората свои собствени "Скромни шедьоври".

При това обикновено се получава 80 процента порно и 20 процента истински предложения.

А всъщност всичко... почти... бяха добри предложения.

Имаше и много национализъм.

Например, не знаех, че испанците са изобретили бърсалката за под...

но те много се гордееха с това.

Всеки испанец казваше "la frego," а италианците споменаваха пицата.

Исках също да ви покажа, че предложенията от Кентъки са доста добри:

имаха контрабанден алкохол, перилни препарати и течни гвоздеи.

Продължавам с това, и току-що получих...

(Смях)

...също и това предложение от Милано:

нашият разделител на трафика, който наричаме панетоне -- боядисан е...

нали знаете, онези красиви бетонни неща, които се виждат из Милано,

за определяне на всички платна за движение.

Затова помислете за вашите собствени.

Изпратете ги насам, ако искате... винаги са добре дошли.

Но една такава изложба ме накара да разбирам дори повече това,

което мисля от 13 години, откакто дойдох в Музея за съвременно изкуство.

Италианка съм. В Италия дизайнът е нормален.

Знаете ли, различни части на света имат похвати за различни неща.

Съвсем наскоро бях в Аржентина и в Уругвай,

и основният начин за строеж на домове в страната е прекрасен модернизъм,

който не се вижда другаде, но съвременното изкуство беше ужасно.

В Италия... особено в Милано...

всъщност няма кой знае какво място за съвременно изкуство.

Но дизайнът... о, Боже.

Това, което намираш в магазина на ъгъла, без да ходиш в някакъв засукан магазин,

е от вида изтънчен дизайн, който кара всеки да си мисли,

че всички сме толкова префинени.

Просто това е, което намираш в магазина.

А Ню Йорк има друг вид похват за съвременно изкуство.

Винаги се изумявам... тригодишни деца знаят кой е Ричард Сера

и те водят по галериите.

Но дизайнът, по някаква причина, все още се бърка с декорация.

Наистина интересно.

Това, което много хора мислят, като кажа думата "дизайн" е, че мислят

за този вид прекален дизайн... в този случай, съзнателно прекален дизайн...

но декорация, вътрешна декорация.

Мислят за това как някой избира тъкани.

Дизайнът може да е това, разбира се, но може да е също и това.

Може да бъде школа по дизайн в Йерусалим, която се опитва да открие по-добър начин

да направи дизайн на противогази за хората.

Защото, както знаете, Израел отпуска по един противогаз на човек, включително и на бебетата.

А тези дизайнери намират начин да понижат линията на шията...

така, вместо да е напълно удушен, един тийнейджър може и да пие кока-кола.

Опитали се да направят противогаз за малки деца по такъв начин, че детето

да може да се държи от родителя... защото близостта на тялото е толкова важна...

а после правят малка палатка за бебето.

Колкото и жестоко и безмилостно да мислите, че е това, то е великолепен дизайн.

И е много далеч от лъскавите мебели,

но все пак е част от същата моя област на страст.

А това, което съм правила в МоМА от началото, е да се опитвам

да впрегна мощта на МоМА.

Защото е страхотно да се работи там -- наистина имаш сила,

с това, че обикновено има тенденция хората да знаят за твоята изложба или да разглеждат изложбите.

А това е сила, защото в един музей за дизайн не бих имала толкова много посетители.

Съвсем наясно съм, че 80 процента от моята публика е там, за да види Пикасо или Матис.

А после се натъкват на моята изложба, и аз ги задържам там.

Но това, което се опитвам да правя, е нещо, което кураторите в МоМА,

в моя отдел са правили още от основаването на музея през 1929 г.,

а именно -- да се опитват да видят какво става по света

и да се опитват да използват този авторитет, за да подобряват нещата.

Имало е много епизоди...

всъщност, Иймс Деметриус може би е тук, сред публиката.

Но при два случая неговият прадядо... дядо...

Винаги се обърквам малко от роднинската връзка, точно така.

Но Чарлз Иймс, първия път, а после Чарлз и Рей Иймс -- втория път

участвали в два конкурса.

Един през 1940-та -- бил за органични мебели -- и втори, през 1948-а,

за евтини мебели за военни, завръщащи се от войната,

които после вдъхновяват цяла линия мебели.

И тогава е имало добър дизайн на много ниска цена.

Имало много програми в архитектурата и дизайна, свързани

с това да се сочи на хората посоката към по-добър дизайн за по-добър живот.

Стартирах през 1995-а с тази изложба, озаглавена

"Материали-мутанти в съвременния дизайн".

Тя беше свързана с една нова фаза, по мое мнение, в света на дизайна

относно това, че материалите биха могли да се изработват по поръчка от самите дизайнери.

А това ме свърза с такива разнообразни примери за дизайн като аерогеловете

от лабораторията "Лорънс Ливърмор" в Калифорния.

По онова време започваха да се внасят на гражданския пазар.

И в същото време, прекрасните творби на Такеши Ишигуро, който правеше едни

прекрасни солници и пиперници, направени от оризово тесто.

Разбирате ли... диапазонът наистина е доста разнообразен.

Например, тази друга изложба,

озаглавена "Работни сфери", през 2001-а,

където възложих на различни дизайнери да дадат идеи

за нов тип работни стилове, случващи се в света по онова време.

Виждате там "Идео".

Беше прекрасно -- казваше се "Лични небеса".

Идеята беше, че ако имаш работна ниша, може да прожектираш небе

над главата си и да имаш свое собствено "Cielo in Una Stanza" -- небе в стая.

Това е много прочута италианска песен.

И други примери. Това беше Марти Гише, за работата на път.

И Хела Йонгериус, любимката ми, за това как да работиш вкъщи.

Това ми дава възможност да представя една много важна представа за дизайна.

Дизайнерите са най-големите синтезатори в света.

Това, което правят най-добре, е да правят синтез на човешките нужди;

настоящи състояния в икономиката, в материалите, по въпроси на устойчивостта.

А това, което правят накрая... ако са добри...

е много повече от сумата от отделните му частите.

Хела Йонгериус е човек, способен да прави синтез,

който е направо изумителен,

както и доста забавен.

Идеята зад работата й беше, че...

разбирате ли, по онова време всички казваха -- животът всъщност трябва да се разделя.

А тя казваше -- не, не... работа и свободно време могат да са заедно.

Да, това е просто прекрасно... готовата вечеря от 2001-а.

Междувременно имаше много други изложби,

но не искам да се съсредоточавам върху моите изложби.

А бих искала да говоря за това, колко са велики някои дизайнери.

Винаги съм имала проблем с думата "отцепник".

Знаете ли, дойдох в Съединените щати преди 13 години, и до ден днешен

трябва да питам -- какво означава това?

Тази сутрин отидох да погледна в речника, и там пишеше, че

имало един господин, който не дамгосвал добитъка си.

Така че не следвал примера на всички останали...

и затова бил отцепник.

Знаете ли, дизайнерите трябва да бъдат отцепници.

Защото най-добрият начин да се проектира успешен обект...

а също и обект, който сме пропускали преди...

е да се преструваме, или че никога не е съществувал,

или че хората ще могат да имат ново поведение с него.

"Безопасно" е последната изложба, която направих в МоМА.

Тя приключи в началото на миналата година

и беше за дизайн, свързан с безопасност и предпазване.

Дълга история, защото започна преди 2001-а и се наричаше "Спешен случай".

А после, щом се случи 9/11, бях потресена и отмених изложбата.

Докато, бавно, но сигурно, тя се върна --

като наполовина пълна чаша, вместо като наполовина празна...

и беше свързана със защита и безопасност.

Но варираше от такива неща, като пълна екипировка за обезвреждане на мини

до тези сламки, стерилизиращи вода.

Така че обсегът беше много широк.

Имаше също... знаете ли, с Камерън работихме малко заедно.

И някои от нещата, които виждате в неговия уебсайт, всъщност бяха на изложбата.

Но интересното е, че не е нужно вече да говорим за дизайн и изкуство.

Дизайнът използва каквито инструменти има на свое разположение, за да изтъкне нещо.

Това е чувство за икономия... а също и чувство за хумор.

Това е един красив проект от Ралф Борланд, който е южноафриканец.

Костюм за гражданско неподчинение.

Идеята е, че когато има безредици, или протест

и полицията тръгне към теб, носиш това нещо.

То е като голямо сърце -- и има високоговорител над сърцето ти,

така че ударите на сърцето ти се усилват.

И на полицията се припомня...

все едно да има цвете пред пушката.

И може да си представите, че цяла група хора със същия костюм

ще има общ пулс, който ще бъде плашещ за полицията.

Така че понякога дизайнерите не правят неща, които са непосредствено

функционални, а са функционални за нашето разбиране на въпросите.

Дън и Раби... Тони Дън и Фиона Раби...

направиха тази серия обекти, свързани с нашето терзание и нашата параноя.

Като тези скриващи се мебели, направени от същото дъро като пода ви,

така че изчезват напълно и може да се скриеш.

Или, още по-добре -- атомната гъба за прегръщане... която ми донесе статия

в Бюлетина на атомните физици в Съединените щати.

Според мен това не се е случвало никога преди в МоМА.

Или този фарадеев стол, който би трябвало да те предпазва от радиация.

Но интересното в изложбата е, че според откритието

най-доброто укритие е твоя усет за самоличност...

и има доста дизайнери, които работят точно по тази тема.

Това е Синди Ван Бремен -- холандски дизайнер,

автор на тази серия фереджета.

Те са спортни приспособления за мюсюлманки, които им дават възможност да карат ски, да играят тенис...

да правят, каквото пожелаят... без да се налага да се разбулват.

Понякога, чрез този вид проучвания

срещаш такива прекрасни дизайнерски идеи.

Туон Вердонк е много млад... според мен е на 27 години... и, работейки заедно

с някакъв психолог, направил серия играчки, които са

за сензорна стимулация на деца с психологически увреждания

Те са доста красиви.

Варират от тази пухкава играчка, която те прегръща...

защото децата аутисти обичат да ги прегръщат силно, затова отвътре има пружина...

чак до тази кукла с огледало, за да може детето да се оглежда

в огледалото и да си възвръща усета за самоличност.

Дизайнът всъщност се вглежда в целия свят

и взема предвид света във всичките му различни диапазони.

Наскоро бях на конференция за лукса, организирана от "Хералд Трибюн", в Истанбул.

Беше много интересно, защото бях последният оратор,

а преди мен имаше хора, които всъщност говореха за лукс.

Не исках да развалям купона, но в същото време

усещах, че някак трябва да върна беседата към реалността.

А истината е, че има много различни видове лукс.

Има лукс, който е относителен, за хора, които нямат чак толкова много.

Искам да подкрепя това, като ви покажа два примера

за дизайн, идващ от усет за икономия -- много, много ясни граници.

Това е Куба, а това е рециклирането на писукаща играчка като велосипеден звънец.

А това е дъждобран, направен от торби за ориз.

Те са доста красиви, но са красиви, защото

са толкова находчиви и икономични.

А ето я и работата на двама братя от Сао Пауло,

Фернандо и Умберто Кампана, които се вдъхновили от бедността

и находчивостта, която виждали около себе си, за да правят мебели, които сега

се продават за огромни суми пари.

Но това е заради странността на самия пазар.

Така че всъщност дизайнът взема всичко предвид.

А интересното е, че с напредъка на технологиите,

докато ставаме все повече и повече безжични и неосезаеми,

дизайнерите пък искат да участваме.

Понякога с чук.

Виждате ли, това е цяла серия мебели, които искат да ви ангажират физически.

И дори този стол, който трябва да отваряте, а после да сядате на него,

така че да поеме вашия отпечатък, чак до тази красива серия обекти,

смятани за дизайн от Ана Мир в Барселона.

От този вид бижу, направено от човешка коса, до тези шоколадови зърна на гърди

и тези бонбони за между пръстите на краката, предвидени, за да ги изсмуква любимият ви оттам.

(Смях)

Доста е красиво, защото някак това е великолепен момент за дизайна.

Преди много години слушах един математик от Виена на име Маркети,

да обяснява как иновацията във военната индустрия...

и поради това тайна иновация... и иновацията

в гражданското общество са две синусоиди, които са някак противопоставени.

И това е смислено.

В моменти на война има огромна технологическа иновация.

А в света трябва да се преживява без...

е, през Втората световна война трябвало да се преживява без стомана,

трябвало да се преживява без алуминий.

А после, с идването на мира, всички тези технологии изведнъж

стават достъпни за цивилния пазар.

Много от вас може би знаят, че "Столът от картофен чипс"

от Чарлз и Рей Иймс идва точно от такъв случай.

Фибростъклото изведнъж било достъпно за гражданска употреба.

Според мен това е странен момент.

Ритъмът на синосуидите се е променил невероятно,

както и ритъмът на вашия живота през последните 25 години.

Затова вече не съм сигурна каква е дължината на вълната.

Но със сигурност е много важен момент за дизайна.

Защото не само технологията се усъвършенства... не само изчислителната

технология прави отворения код, възможен също и в света на дизайна...

а също и идеята за устойчивост...

която не е само устойчивост от гледна точка на емисии на въглероден двуокис и отпечатък,

а също и устойчивост на човешки взаимовръзки...

до голяма степен, част от работата на толкова много дизайнери.

Затова дизайнерите, все повече и повече, работят над поведения,

а не над обекти.

Особено добрите... не всички.

Исках да ви покажа например работата на Матийо Леаньор,

която е направо фантастична.

Той е друг млад дизайнер от Франция, който работи...

и на този етап работи и с фармацевтични компании...

за нови начини за ангажиране на пациенти, особено деца,

да си вземат лекарствата, с постоянство и със сигурност.

Знаете ли, например, това е прекрасен контейнер за лекарство за астма,

който някак се напомпва, като стане време да си вземеш лекарството.

Така че детето трябва да... (звук)... да освободи и облекчи самия контейнер.

А това друго лекарство е нещо, с което може да рисуваш по кожата си.

Така интрадермалното предаване ти дава възможност за радостно включване

в този тип предаване.

Подобна е работата на хора като Марти Гише, който се опитва да те включва

по начин, всъщност свързан с това, че всичко трябва да минава през устата.

Така че да се учиш от грешките си, или от вкуса си, орално.

Следващото изложение, по което ще работя...

и аз занимавах много от вас с това тук...

е свързано с връзката между дизайн и наука.

Опитвам се да откривам не метафорите, а по-скоро общите точки:

общите лостове, общите въпроси, общите занимания.

И мисля, че това ще ни даде възможност да стигнем малко по-далеч в тази идея за дизайн

като инструкция: като насока, а не като предписание на форма.

И се надявам много от вас да откликнат на това.

Вече съм изпратил имейл на доста от вас.

Но дизайн и наука, и възможността за визуализация на различни мащаби

и поради, това наистина да се работи в мащаба на много дребното,

за да се направи то много голямо и много значимо.

Благодаря.